Шапка в тролея

Автор: Лени Рафаилова

Имах шапка. Една такава синьо-лилава. Тип каскет. Не помня откъде си я бях купила, но много ми отиваше на налудничавата физиономия. Врътната с козирка назад, тя ставаше завършващия елемент в хулиганския ми имидж. Там някъде на 19. Ама много ми тичаше тая шапка и настроение ми носеше, и емоция, и вдъхновение. Мотаех се с нея из Софийския, по улица „Шипка“, в Докторската градинка, по кафенета и барчета. Наслаждавах се на всичко, което имах. Весела бях, ама и тъжна понякога. Пиех коняк с бира и противно на очакванията не припаднах нито веднъж. Много глупости сътворих и май нищо добро не излезе от мен. Е, като изключим двете деца, дето баш от мен си излязоха и смея да твърдя, че гарджетата ми са добри човеци. Ама това стана после, във времето след шапката. Нали помните, оная синьо-лилавата, с която почна историята.

Тая шапка беше любимата шапка на любимото ми момче, онова, дето ме караше наляво-надясно с белия си Москвич. С него пиехме вино в репетиционната, дето си беше стопроцентово мазе в" Брезите". И буркани си имаше. Компотите не ги барахме, но червените печени чушки често ни служеха за мезе. Той свиреше, аз слушах и коментирах недостатъците на комерсиалното мислене. Философствахме редовно и разпалено. Някъде на Витошка имаше денонощна пицария и там закусвахме в 4-5 сутринта. После се прибирахме и правехме любов. Тогава махах шапката. У тях имаше лилави пердета, а отвън огромен орех, в който живееше някакъв кълвач. Често ходех там, за през нощта. Все тая зима ми е пред очите. Все зимно ми е и бяло, когато мисля за тогава. С шапка съм и вали пухкав сняг. Падат бавно бели пера. Разделяме се при часовника на Лучано-то, някъде преди да е изпуснал последния автобус. И все не се разделяме. Аз все си тръгвам, ама все не тръгвам. Целува ме под часовника. Бяла е нощта. И наша.

После загубих шапката. В един тролей деветка. Отивахме някъде на купон, тролеят бе празен, май само ние бяхме вътре. Помня, че пътувахме по Раковска. Шапката ме дразнеше и я махнах. Нещо ме беше стегнало сърцето. Усъмних се. В любовта. В оная, дето все я мислим за вечна, която идва ненадейно, преобръща светове и изгаря сърцата ни, която ни дамгосва с нечий лик и име, обърква ума ни и ни превръща в нейни покорни зомбита. Бях зомбирана от любов, ала не вярвах, че той е зомби също. И започна да ме сърби. Всичко. И главата. От шапката. Премного любов. Щяхме да изпуснем спирката. Слязохме през последната врата. Щрак. Затвориха се вратите. Щрак и се сетих, че шапката остана на седалката. Тичахме да спрем тролея, ама гадният шофьор не спря. Така останах без шапка, ама момчето ме държеше за ръката. Дали не беше зомби и той? "Ще намерим друга"- ми викаше с идеята да ме успокои. Ама аз си бях спокойна и така. Даже ми беше станало по-леко. Шапка, някаква си шапка! Да върви по дяволите! Тръгнахме и пак заваля. Онзи сняг като бели пера. Падаше по косата ми и я мокреше. Спряхме и той ме целуна. Не устните, а косите ми. Тролеят вече беше далеч. Шапка нямаше.
Оттогава са изминали двадесет години и ако се чудите, момчето с Москвича е мой надлежен съпруг и баща на двама бесни тинейджъри, които му късат нервичките.

Времето застудя и хората взеха да си слагат разни шалове и шапки. Аз шал имам, няколко даже. Ама шапка не слагам. Как ще погали момчето косите ми? Все още съм зомбирана, знам. А дали е още зомби той? Хм, ще проверя довечера щом се прибера от работа. Чакам го да дойде с Реното. Москвичът ми липсва.

П.С. Ако някой случайно прочете това и ако още по-случайно, по някаква случайност, преди 20 години е намерил шапка, тип каскет, синьо-лилава на цвят, в един тролей деветка, да знае, че е моя. И не я ща!


Препоръчваме ви още:

Ножица за време

Любовта, която не виждаме

Фейсбук любовна история

Последно променена в Неделя, 07 Януари 2018 12:48
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам