Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Папагалче в клетка

Автор: Надя Колева

Наскоро посетихме наши познати – младо семейство, което още няма деца, но за сметка на това си имат малко вълнисто папагалче! Естествено, 2-годишната ни дъщеря изпадна в див възторг при вида на малката птичка – в някакъв момент и двете малки същества пищяха щастливо – папагалчето – в клетката си, а дъщеря ни – от другата страна. Хем искаше да хване папагалчето, хем я беше страх, въобще циркът беше пълен.

Въпросното папагалче е най-обикновена птичка, синьо-бяла на цвят, с жълта човчица. Нищо особено, папагалче като папагалче… Но причината да ви разкажа за това папагалче е странното му поведение. Папагалчето беше в клетка, но вратичката ѝ през цялото време стоеше отворена. А то не искаше да излиза от клетката си…

Това малко папагалче ме накара да се замисля за хората около мен. Повечето от тях са съвсем обикновени хора, всеки с грижите и проблемите си. Хора с деца и без деца, хора, които през повечето време говорят в минало време и рядко си позволяват да мислят за настоящето и бъдещето. Просто защото това ги плаши. Плаши ги несигурността – дали ще можем да си платим сметките и този месец? Ще успеем ли да облечем децата и да ги пратим на училище? Такива мисли се въртят в главите им денонощно и не смеят дори да си помисля да избягат от клетката на собствените си страхове. Какво остава да си помечтаят да полетят?

Колкото и да се опитвам да забравя онова малко папагалче, мислите ми все към него се връщат – към клетката – широко отворена – трябва само да пожелае и е навън! Но то не иска! Свило се е на сигурно в тясната си клетка и дори не си помисля да полети. А ако понякога излита, после винаги бързо се връща там, където е сигурно – има храна и вода денонощно, клетката го пази от външния свят… А всъщност тази клетка го обрича на самота.

Съвсем същото е и с хората – загледайте се в лицата им, когато излезете на улицата – всеки се е затворил в собствената си клетка, на сигурно. И макар понякога да си мечтаят да полетят, повечето никога няма да се осмелят да напуснат сигурното спокойствие, което клетката на собствените им страхове им осигурява. 

А тази клетка всеки сам създава за себе си. Наричат я с различни имена – семейство, работа, деца, колеги, приятели… Сами изграждаме - бримка по бримка от финия лъскав метал - тази клетка, защото тя ни дава едно измамно чувство на сигурност. И не осъзнаваме каква е цената, която рано или късно всеки един от нас ще трябва да плати, щом е решил да ограничи живота си до една тясна клетка.

Не съм сигурна кога точно започва изграждането на клетката – може би това се случва малко след като завършим училище. Вратите на храма се затварят зад гърба ни и пред нас застава необятният Свят, който за мнозина е плашещ. Много често избираме да вървим по сигурни пътеки, които някой друг е отъпкал преди нас, така е по-лесно, разбира се! Но ето – това е първата бримка за нашата клетка… И неусетно животът ни става низ от бримки, с всеки компромис, който правим с мечтите си, с всяка крачка, която поемаме в посока „сигурно и безопасно“ – бримка след бримка, клетката се гради. 

Разбира се, клетката има различно име за всеки от нас – за някои това е семейството, за други – кариерата, за трети, които всъщност дори отричат, че живеят в клетка – това е непрекъснатият стремеж към новото. За тези хора ми е най-трудно да говоря, защото и аз попадам в тази категория – хората, които вечно са недоволни, вечно търсят нещо, което да запълни празните им дни… Най-тежката категория хора и категорията на най-големите самотници… 

Всеки сам избира как да изглежда собствената му клетка, някои дори успяват да я превърнат в нещо, което наподобява дом. Но в крайна сметка, клетката ни ограничава, тя разделя нас от другите – всъщност, това е смисълът на всяка клетка – да ограничи, да раздели.

Мнозина преминават през живота, без дори да разберат, че е изтекъл в една клетка – понякога в нея е толкова уютно, че не им се вярва, че е клетка, но тя е! 

Клетка аз наричам всичко онова, което ни ограничава, което отклонява пътя ни от мечтите ни! Клетката са всички онези компромиси, които сме направили, за да живеем комфортно – след толкова много компромиси, не е много сигурно каква част от нас е останала жива, нали?

Клетката са всички думи, изречени по принуда! Всички действия, извършени по принуда! Всяка крачка, извървяна насила! Всеки път, когато сме преклонили глава и сме отвърнали лице от проблемите – ние сме изплели сами бримка в своите клетки. Всеки път, когато сме се отказвали от мечтите си, ние сме изплитали по още една здрава бримка в клетката.

Но знаете ли, докато вратичката е отворена, винаги има надежда. Има шанс да се освободим от клетките на собствените си страхове. Има шанс за всеки от нас. Докато вратичката е все още отворена… 

Всеки може да полети! Стига да повярва в себе си и да пожелае.

 

***************

 

Прочетете още: 

Кошути-стръвници

Седя на ръбчето на безкрая 

Мамешката мафия 

Въртележката

Последно променена в Неделя, 12 Ноември 2017 14:51
Прочетена 1741 пъти