Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Казваше се Дани и беше най-сладкото миньонче, което можете да си представите. На такива казват нестандартна красавица - много дребничка, с руса, почти бяла, дълга, пригладена коса и големи тъмни очи с бадемова форма. Ходеше на пиано и на френски, стъпваше с малки крачки, носеше рокли и откъдето и да я погледнеш, приличаше на фина статуетка. Надали имаше момче от компанията ни в онези времена, което поне малко да не е било влюбено в нея.

Ние, момичетата, я недолюбвахме. Може би защото беше твърде изискана за онези времена, в които носехме широки, раздърпани дънки, смело ругаехме, криехме се по входовете да пушим цигари и си миехме косата с бира, за да изглежда винаги разрошена от вятъра. А може би заради нацупените й устнички и снизходителния поглед, с който отговаряше на шегите ни. Това момиче определено се мислеше за нещо повече и не го криеше. Може и да беше. Така или иначе, не я искахме в компанията и нямаше да се сприятелим, ако случайно не беше се загаджила с брата на една от приятелките ми.

А той се влюби в нея до ушите. Правеше й безумни подаръци. Точно в онези времена пазарът започна да се отваря и магазинчетата се наводниха със скъпи и некачествени, уж “маркови” стоки. Горкото момче се захвана с нелегална търговия и потъна в дългове, за да осигури на Дани всичките боклуци, които тя пожелае. Все не й стигаше. Разбрах защо. Веднъж ме беше поканила на гости в стария им апартамент с високи тавани, където майка й ме посрещна с пеньоар на вафлички и алкохолен дъх, и ми предложи някакви клисави сладки и турско кафе. 

- Ще ви гледам. - засмя се глезено жената. Тогава ми се стори ужасно стара и грохнала, а надали е била на повече от 45.

Има ли момиче, което да не иска да му гледат на кафе? Дани беше първа. Майка й взе тънката порцеланова чашка и се взря в нея с хемоглобинов поглед. После нацупи устнички и изведнъж страшно заприлича на дъщеря си.

- Ох, ами при моето Данче все едно и също… Виждам богат мъж. Много богат мъж. Такъв, който ще я носи на ръце. За него да се пазиш, чу ли, Данче? Момчетии не ти трябват. Пазете се, момичета, да не се влюбите в някой пройдоха. На жената й трябва мъж да я осигури и да я гледа хубаво. Един мъж не ти ли плаща сметките, и детето ти няма да отгледа. Вие сте цветя, дръжте се като цветя. Достатъчно е, че красите масата, сметки няма да плащате. 

Звучеше съвсем различно от това, на което баща ми ме учеше, но не обелих и дума, за да не се разсърди. Малко ме плашеше тази жена, привидно толкова мека, отпусната и беззащитна. Дани я гледаше със странен поглед, почти като хипнотизирана. Сега осъзнавам, че най-вероятно я е съжалявала, но и я е боготворила едновременно. Татко в картинката нямаше. Майка й беше всичко за нея. Късмет.

След няма и месец Дани заряза брата на приятелката ни и спря да движи с нашата компания. По онова време мутрите точно бяха започнали да изпъплят в разбуненото общество, като лой в тенджера с вряща вода. Дани се хвана с някакъв огромен екземпляр с ръце колкото слонски крака и поглед на носорог. Изведнъж се сдоби с мобилен телефон, червено кабрио и лична охрана. Братът на приятелката ми продължи да я гони известно време, докато веднъж не го разходиха в багажник. После се отказа. Приятелката ми, смело момиче, от нищо не й дремеше, изнамери отнякъде номера на мобифона й и й се обади:

- Тоя боклук, където преби брат ми заради теб, някой ден и теб ще бие, да знаеш.

- Ти за мен не бери грижа. - отговорила й Дани. - Аз си знам работата. А вие всички ще се изядете от яд, затова ми говорите срещу него. Гроздето е кисело, така ми каза майка.

После станаха някакви патаклами между пловдивските мутри и Дани ми се загуби от полезрението с нейния носорог. Малко по-късно ние заминахме за София. Не бях я чувала, нито виждала години наред.

Онзи ден я видях на пазара в Пловдив. Отидох да купя грозде и банани за родителите ми. Първо не можах да я позная с бежовата плетена шапка, под безформеното палто. Чак когато вдигна поглед към мен и големите кафяви очи блеснаха, се досетих коя е. Отворих уста да я поздравя, но се спрях. Тя не искаше да я позная. Прочетох го в очите й. Платих й и си тръгнах без дума. 

Гроздето й не беше кисело. Беше сладко, ама гнило.

 

 

Може би ще ви харесат и тези истории: 

Норвежката Мария и българската Мария 

Мамешката мафия 

Рокаджийките обичат чалга

Автор: Мария Пеева

Гледам Теди и се подсмихвам. Толкова е мило да видиш как синът ти се готви да става татко. Как трепери над Яна и тича през нощта да купува шоколад или каквото там й се е прияло. Как разглежда внимателно бебешките дрешки и се опитва да ги сгъне с големите си несръчни лапи. Как напусна “клана” на любимата си игра, защото му отнема твърде много време, а сега трябва повече да работи. А най-мила ми е тази негова неувереност, която дори не смее да изрази с думи. Виждам я в притеснения му поглед и неизказания въпрос. “Дали ще съм добър баща?”

 

Да, ти ще си добър баща.

 

Защото имаш големи и топли ръце, които обичат да прегръщат. Помня как разнасяше братчетата си из къщи часове наред като големи живи играчки. Помня и как веднъж подхвърли Коко високо, високо, а той така се разсмя, че повърна върху теб. После известно време го гушкаше с повишено внимание.

 

Защото имаш добро сърце и умееш да обичаш. Няма да забравя как плака с глас, когато котаракът ни Рижко умря в ръцете ти. Беше на 19 години. Ти, не котаракът. Мъж, способен да обикне грозноват уличен котарак, който му пикае в обувката, ще може да обича и дете.

 

Защото си грижовен. Докато бях болна от пневмония, ти дойде и ми сготви пилешка супа. Беше вкусна. И да не беше, пак щях да я изям, защото ти си ми я приготвил. (Другия път нарежи магданоза на ситно.)

 

Защото имаш невероятно чувство за хумор. Успяваш да обърнеш на шега и най-злощастната ситуация. Как се смяхме на историята ти с хернията, нали?

 

Защото си чел купища книги. Ще имаш чудни истории за разказване и ще знаеш отговорите за безкрайните въпроси, които ще ти бъдат зададени.

 

Защото беше ужасен бунтар в пубертета. Ще знаеш какво да очакваш и няма да се впрягаш прекалено много.

 

Защото си грижовен и щедър. Ще направиш каквото трябва, за да осигуриш семейството си. Вече го правиш.

 

Защото уважаваш и обичаш родителите и братята си. Това ще даде корени на детето ти и здрава основа. Ще му вдъхне чувство на принадлежност, сила и увереност.

 

Защото си мечтател и човек с размах. Няма да режеш крилете на малкото птиче и ще го насърчаваш да лети нависоко.

 

Защото обичаш майката на сина си повече от всичко. Още не го осъзнаваш, но с годините ще я обикваш все повече и заради това, че с нея сте създали и отглеждате заедно дете.

 

Освен това имаш и доста умения, разбира се - знаеш как да държиш главичката на новородено, да сменяш памперс, да промиваш раничка, да играеш видео игри, да правиш пюренце, пудинг и овчарски пай, да играеш на “война” и “монопол”, да приспиваш бебе, да пееш “What a Wonderful world” почти като Луис, да разказваш смешни истории и дори да се катериш по дървета. Много неща не знаеш, но ще ги научиш в движение, не се тревожи.

 

Най-важното е, че знаеш как да си щастлив. А ако научиш на това и сина си, ще си най-добрият баща на света.

Като твоят.

 

**************

Прочетохте ли Най-добрият татко на света?

Автор: Мария Пеева

 

Днес е денят на толерантността. Писала съм много по тази тема. Гордея се, че съм толерантна, макар че от устата на някои хора тази дума звучи обидно.

 

Днес обаче искам да призова за толерантност към една категория хора, които често пренебрегваме, особено когато тайно се страхуваме, че принадлежим към нея. Хора, към които всички имат високи очаквания и малко уважение.

 

Искам да ви призова за толерантност към обикновените хора. 

 

Веднъж се запознах с автор, много извисен, много влюбен в себе си, много елитен. Той ужасно се обиди, че не бях чела нищо негово и не знаех кой е. А една група прекрасни млади момичета го беше наобиколила. Гледаха го с нямо обожание, докато им разказваше за новия си проект. Той беше звезда, те - обикновени, затова кротко търпяха прелитанията му от тема в тема, грубото прекъсване на всеки техен опит да изкажат мнение и пренебрежението му. Едното девойче започна да разказва интересна история за друг автор, а той направо я сряза с думите, че въпросният бил много семпъл. Момичето се изчерви, а аз изпитах едно особено чувство на неловкост, цялата изтръпнах и ушите ми забучаха, както когато чуете някой да пее много фалшиво. Той дори не забеляза, че е обидил това мило младо същество, което толкова го харесваше и искаше просто да го впечатли. Продължи да величае собствените си успехи. След малко ми доскуча да слушам каканиженето му и си тръгнах. После си направих труда да прочета нещо негово, и дори аз, която се смятам за универсалния читател, не успях да стигна до края. Толкова беше елитарно, толкова възвишено, че изгубих смисъла му в лабиринта от думи. Този човек не пише за обикновените хора, но очаква обикновените хора да го познаваме и да му се възхищаваме. А не може да изтърпи дори да ни изслуша. Нулева толерантност към всеки, който не е достатъчно ексцентричен, за да се открои.

 

Затова ми иска днес, в деня на толерантността, някой да призове за толерантност към обикновения човек.

 

Този, когото другите обикновени хора не зачитат и не изслушват, защото не им е достатъчно интересен и значим.

 

Този, който се притеснява, че е твърде скучен и затова предпочита да остане незабележим.

 

Този, когото медиите обстрелват с фалшиви новини и сензационни измислици и го нахъсват да мрази и да се страхува, защото така е по-лесно да бъде манипулиран.

 

Този, към когото всички се отнасят снизходително - политиците, които избира, творците, чиито книги купува, звездите, които боготвори.

 

Този, който изнася на гърба си всички тези хора, търпи лудостите и безобразията им, а те постоянно му натякват, че го превъзхождат и го наричат дебил, глупак и идиот дори в лицето му.

 

Ако не сте толерантни към него, обикновения човек, значи не сте толерантни и към себе си. Защото всички вие, в същността си, в нуждите и емоциите си, сте също толкова обикновени колкото него. 

 

И също толкова необикновени.

 

***********************

 

Препоръчваме ви още: 

 

Страховете на майките 

Всеки сам си преценява 

Децата за политиката

 

Автор: Мария Пеева

 

Обещах ви да ви разкажа за онези далечни времена, когато и аз бях “папагалче в клетка”. А днес се случи нещо, което съвсем ме вдъхнови, защото ми върна толкова разкошни спомени и просто нямаше как да отлагам нито миг повече тази история. 

 

Миналата седмица Васко Мавриков ме покани в студиото на “Евроком” да разкажа за книгата ни с Люси. Продиктува ми адреса, който ми звучеше познато, но все пак е централна улица, реших, че е съвпадение. Представете си учудването ми, когато тази сутрин се озовах пред старата сграда, в която преди двайсет години се явих на интервю за филмов преводач в “Александра Филмс” и за мое огромно учудване ме одобриха и ме назначиха на работа, макар че нямах никакъв опит с филмовия превод до този момент. За момент се спрях на входа и всички онези спомени нахлуха в главата ми, сякаш беше вчера. Аз, пловдивското момиче, което никога не е обмисляло да напусне родния си град, на интервю в София, на пъпа на столицата, и то за филмов преводач. А сградата беше суперлуксозна по онова време, нищо че булевардът пред нея беше целият разкопан за метрото. И о, чудо, имаше портиер, който те посреща учтиво и те праща нагоре по мраморното стълбище. Срещу теб постери от филми, навсякъде една такава творческа атмосфера, любезни и усмихнати хора. И една невероятна тераса, на която беше и служебното кафене. Там ми беше интервюто в онова прекрасно лятно утро преди толкова много години. И там разбрах, че не е толкова страшно да излетя от клетката, колкото и да ми е удобно в нея.

 

Защо наричам “клетка” живота си преди това? Всъщност той изобщо не беше лош живот. Бяхме започнали да си стъпваме на краката след първите тежки и безпарични години. Точно бяхме ремонтирали наследствения апартамент, даже заема си бяхме върнали. Майка ми помагаше за детето, Иван работеше и учеше, а аз бях учителка - професията, за която винаги съм си мечтала. И бях добра учителка. Обичах си хлапетата и те ми отвръщаха със същото. Богати не бяхме, но и не сме гладували. А какви купони ставаха с огромната ни тайфа от пловдивски приятели… Живот си живеехме. Както една приятелка се пошегува веднъж - бяхме си построили комунизма.

Но едно малко червейче ме гризеше отвътре. Виждах в мислите си как годините отминават и ние сме все в този приятен, просторен апартамент, бавно остаряваме и се уморяваме, а детето ни расте точно по същия начин, по който съм отраснала и аз, дори учи в същото училище и играе по същите улици. И си представях как с всяка следваща есен и нова учебна година кипящата ми бунтарска душа все повече уляга и една кротка меланхолия се стича в нея като сълза по мечтите, които не само не съм сбъднала, ами дори не съм и посмяла да бленувам. Да си призная, не виждах какво точно искам да променя и какво не ми харесва, просто знаех, че мога повече и щастието не е в това да си доволен от себе си и да си нахранен и облечен, а в това да виждаш смисъл в нещата, които правиш.

А смисълът на професията ми някак се поизгуби в бумащината, в дребнавите изисквания, в пренебрежението към всеки опит за промяна, за нещо ново и интересно, което се надявах да въведа. Изгуби се в разочарованието, което виждах у възрастните колеги, някои от тях мои бивши преподаватели. И колкото и да им се възхищавах, не исках след трийсет години да се чувствам като тях - неоценена и неосъществена. И въпреки това най-вероятно още щях да съм зад катедрата и да преподавам неправилните глаголи до втръсване, ако едно хлапе не ми беше казало в часа на класния. “Какво правите тук, госпожо? Вие не сте за тази работа. Ще ви смачкат.”

 

Това се случи още през първата ми учебна година. Представяте ли си какво е да сбъднете една мечта, за която сте учили пет години, и да осъзнаете, че същата тази мечта ви затваря точно като папагалче в клетка. И фактът, че имате относително финансово спокойствие, че имате помощ за детето, че съпругът ви има работа, не ви успокоява, а още повече ви загробва, защото липсва финансовият стимул за промяна. Липсва усещането, че вече не издържате, което тласка човек към незабавна промяна. Точно като в експеримента с жабите, които не изскачат от съда с бавно затопляща се вода, докато не заври и не ги убие, и ние сме способни да останем в чистата си, приятна клетка, където има достатъчно храна, вода и спокойствие. И така - докато крилете ни не отпаднат дотолкова, че вече не можем да излетим, дори и да искаме.

 

За интервюто за филмов преводач ми каза приятел, който работеше в “Александра”. Отидох без никакви очаквания. Бях сигурна, че няма да вземат мен, момичето от провинцията без опит. А условията? Условията бяха ужасни. Три месеца обучение, през което се плаща минимална заплата. Наемът ни в София беше двойно по-голям, при това в най-мизерната квартира, която можете да си представите. Разказвала съм ви за нея. И досега съм убедена, че в тоалетната имаше популация от извънземен живот, който никакви препарати не успяха да изтребят. А Иван заряза всичко и тръгна с мен. Без дори да има работа. Е, справихме се. Излетяхме от клетката. Имаше моменти, когато си мислехме, че всеки миг ще паднем на земята и ще си прекършим крилете завинаги.

 

Но се случи друго. Научихме се да летим.

 

Всичко това си спомних днес, в онази стара еврейска сграда на центъра. Бяха прекрасни времена, изпълнени с ентусиазъм. Сигурно средната възраст във фирмата беше двайсет и пет-трийсет години. Млади хора, мечтатели, бохеми, творци, всички ние работехме това, което бихме правили и без заплащане, от чиста обич към киното. Работехме хобито си. Пътувахме с раздрънканите трамваи и си пазарувахме кренвирши от Женския пазар и керацуда за три лева.

Но летяхме и бяхме щастливи. И стигнахме надалеч и нависоко. 

Не съжалявам за този риск. И бих го поела отново, ако се почувствам в клетка.

Човек трябва да опитва. 

Все още сънувам, че летя.

Автор: Мария Пеева

Четиригодишният Алекс е в онази интересна възраст, когато иска да използва всякакви сложни думи, макар и не винаги на място, и разговорите с него са изключително забавни. Например онзи ден ми каза, че роклята ми е Одивителна, като старателно натърти на О, а баща си нарече “гУпчо”, защото много се шегувал. “Ама, тате, ти си истински гУпчо”.

Една думичка, която използва съвсем на място, обаче ме накара да се замисля много сериозно. Конкретната случка ви я разказах наскоро по друг повод. Бързахме за градинка, а Алекс се ослушваше, спираше по пътя, събираше листа, пък аз вече закъснявах ужасно. Накрая го хванах за ръката и го задърпах с моята скорост. А той заби петички в земята и много сериозно и сърдито ми каза:

- Не искам да ме дърпаш, мамо. Това е ОБИДНО.

На мига спрях да го дърпам и пуснах малката ръчичка, даже му се извиних. Може би, ако беше се развикал, нямаше да реагирам така. Интересно ми стана, че не каза “заболя ме ръчичката”, или “това е гадно”, “ти си лоша”, или просто “не обичам така”. Използва точно тази дума - обидно. А коя майка иска да “обиди” детето си?

В следващите няколко дни го наблюдавах и ми направи впечатление, че използва тази дума винаги, когато някой от братята му се скара с него, когато татко му откаже да си играят или когато аз го карам да направи нещо въпреки волята си. А още по-интересно е, че когато каже на някого от нас, че постъпваме “обидно”, реакцията ни е много по-различна, отколкото ако просто се заинати, или се развика и разплаче.

Осъзнах, че причината думата “обидно” да работи по-добре от сълзите, виковете или директния отказ е, че всички ние, въпреки семейните спорове и караниците, се обичаме и не искаме да се нараняваме взаимно. Освен това думата “обидно” не звучи като критика към отсрещния и не предизвиква у него желание да се защити, от което напрежението ескалира. Думата “обидно” описва само чувствата ни, предизвикани от действията на отсрещния. 

Моят тийнейджър напоследък редовно закъсняваше за семейните вечери. Това е единственото време, в което всички сме заедно на масата и е много специален момент за мен. Разказваме си как е минал денят, смеем се, шегуваме се. Правих му забележка, баща му също, но той все имаше нещо да си довършва в стаята и идваше малко преди ние да станем от масата. Толкова се дразнех, че ми идваше да му вдигна чинията, преди да се е нахранил. Осъзнах обаче, че това по-скоро ще го засегне, отколкото да има положителен ефект. А той е достатъчно избухлив и напрегнат, и без да допринасяме за това. Затова реших да използвам новата любима думичка на Алекс.

Преди няколко дни, когато се събрахме всички на масата, им казах следното:

- Момчета, имам една идея. Нека един по един всеки от нас да каже какво от нещата, които останалите правят, наистина му е обидно. И да си обещаем да се опитваме да не ги правим повече, защото хората не бива да се обиждат, особено ако са семейство.

Стана им интересно, Косьо естествено ме погледна малко критично, напоследък това е отношението му към всички идеи, които даваме ние с татко му. Коко попита:

- Имаш предвид да изброим нещата, които НЕ ИСКАМЕ другите да правят.

- Не. - отговорих му. - Нямам това предвид. Ако трябва да изброя тези неща, които не бих искала да правите, списъкът ще е километричен. Сигурно и вашите. Искам да ми кажете нещата, които правя и ви ОБИЖДАТ, за да не ги правя повече. И аз ще ви кажа какво ме обижда у вас. Татко ви също. Ето, аз веднага мога да ви кажа какво ме обижда най-много. Мъчно ми е, когато съм сготвила и сервирала, а вие не уважавате труда ми и не сядате всички заедно на масата. Това ми е много обидно и защото ни е единственото време заедно. Затова много бих искала да не го правите.

Косьо понечи да се защити.

- Аз го правя, само когато играя и приятелите ми разчитат на мен, защото сме в отбор.

- Да, ето виж, не ти го забранявам. Просто ти казвам, че ми става обидно. Ти сам прецени. Знаеш в какъв час вечеряме.

Нищо не отговори, което е добър знак. А малките харесаха идеята и един през друг забърбориха.

Алекс каза, че му е обидно, когато батковците го избутват и му крещят. (Правят го често, когато им навлезе в територията или им пипа нещата)

Коко каза, че му е обидно, когато му обещавам, че ей сега ще направя нещо и после се мотам цял час. (Правя го всеки ден, когато седна да работя).

Иван каза, че му е обидно, когато момчетата не се държат като братя, а като врагове. (Правят го наистина - карат се за дреболии и са в постоянна конкуренция)

Косьо каза, че му е обидно, когато сме разочаровани от него без причина. (Правим го - когато седи до късно на компютъра, Иван му казва, че не е доволен от него, макар че всъщност успехът му не е паднал и не му се отразява по никакъв начин.)

За себе си вече ви казах. Обидно ми е да не уважават труда, който съм положила, за да събера всички заедно на вечеря.

Обещахме си да се постараем да не правим неща, които са обидни за другите. Коко дори направи списък, в който да си отбелязваме с кръстче прегрешенията. :) (Вече съм с едно кръстче назад, защото ме чака да погледна домашното му, а аз пиша ли, пиша)

Разказвам ви тази история със съгласието на всички, дори на тийнейджъра. Който впрочем оттогава не е закъснявал за вечеря.

Алекс, моето най-палаво и най-малко дете, даде на всички ни страхотен урок по обич и уважение. Може би трябва да го науча на един нов израз - емоционална интелигентност. Той вече я прилага на практика.

 

Прочетете още: 

Пубертетът - неизбежното зло 

Да се научим да ги слушаме 

Нека се опарят

Автор: Надя Колева

Наскоро посетихме наши познати – младо семейство, което още няма деца, но за сметка на това си имат малко вълнисто папагалче! Естествено, 2-годишната ни дъщеря изпадна в див възторг при вида на малката птичка – в някакъв момент и двете малки същества пищяха щастливо – папагалчето – в клетката си, а дъщеря ни – от другата страна. Хем искаше да хване папагалчето, хем я беше страх, въобще циркът беше пълен.

Въпросното папагалче е най-обикновена птичка, синьо-бяла на цвят, с жълта човчица. Нищо особено, папагалче като папагалче… Но причината да ви разкажа за това папагалче е странното му поведение. Папагалчето беше в клетка, но вратичката ѝ през цялото време стоеше отворена. А то не искаше да излиза от клетката си…

Това малко папагалче ме накара да се замисля за хората около мен. Повечето от тях са съвсем обикновени хора, всеки с грижите и проблемите си. Хора с деца и без деца, хора, които през повечето време говорят в минало време и рядко си позволяват да мислят за настоящето и бъдещето. Просто защото това ги плаши. Плаши ги несигурността – дали ще можем да си платим сметките и този месец? Ще успеем ли да облечем децата и да ги пратим на училище? Такива мисли се въртят в главите им денонощно и не смеят дори да си помисля да избягат от клетката на собствените си страхове. Какво остава да си помечтаят да полетят?

Колкото и да се опитвам да забравя онова малко папагалче, мислите ми все към него се връщат – към клетката – широко отворена – трябва само да пожелае и е навън! Но то не иска! Свило се е на сигурно в тясната си клетка и дори не си помисля да полети. А ако понякога излита, после винаги бързо се връща там, където е сигурно – има храна и вода денонощно, клетката го пази от външния свят… А всъщност тази клетка го обрича на самота.

Съвсем същото е и с хората – загледайте се в лицата им, когато излезете на улицата – всеки се е затворил в собствената си клетка, на сигурно. И макар понякога да си мечтаят да полетят, повечето никога няма да се осмелят да напуснат сигурното спокойствие, което клетката на собствените им страхове им осигурява. 

А тази клетка всеки сам създава за себе си. Наричат я с различни имена – семейство, работа, деца, колеги, приятели… Сами изграждаме - бримка по бримка от финия лъскав метал - тази клетка, защото тя ни дава едно измамно чувство на сигурност. И не осъзнаваме каква е цената, която рано или късно всеки един от нас ще трябва да плати, щом е решил да ограничи живота си до една тясна клетка.

Не съм сигурна кога точно започва изграждането на клетката – може би това се случва малко след като завършим училище. Вратите на храма се затварят зад гърба ни и пред нас застава необятният Свят, който за мнозина е плашещ. Много често избираме да вървим по сигурни пътеки, които някой друг е отъпкал преди нас, така е по-лесно, разбира се! Но ето – това е първата бримка за нашата клетка… И неусетно животът ни става низ от бримки, с всеки компромис, който правим с мечтите си, с всяка крачка, която поемаме в посока „сигурно и безопасно“ – бримка след бримка, клетката се гради. 

Разбира се, клетката има различно име за всеки от нас – за някои това е семейството, за други – кариерата, за трети, които всъщност дори отричат, че живеят в клетка – това е непрекъснатият стремеж към новото. За тези хора ми е най-трудно да говоря, защото и аз попадам в тази категория – хората, които вечно са недоволни, вечно търсят нещо, което да запълни празните им дни… Най-тежката категория хора и категорията на най-големите самотници… 

Всеки сам избира как да изглежда собствената му клетка, някои дори успяват да я превърнат в нещо, което наподобява дом. Но в крайна сметка, клетката ни ограничава, тя разделя нас от другите – всъщност, това е смисълът на всяка клетка – да ограничи, да раздели.

Мнозина преминават през живота, без дори да разберат, че е изтекъл в една клетка – понякога в нея е толкова уютно, че не им се вярва, че е клетка, но тя е! 

Клетка аз наричам всичко онова, което ни ограничава, което отклонява пътя ни от мечтите ни! Клетката са всички онези компромиси, които сме направили, за да живеем комфортно – след толкова много компромиси, не е много сигурно каква част от нас е останала жива, нали?

Клетката са всички думи, изречени по принуда! Всички действия, извършени по принуда! Всяка крачка, извървяна насила! Всеки път, когато сме преклонили глава и сме отвърнали лице от проблемите – ние сме изплели сами бримка в своите клетки. Всеки път, когато сме се отказвали от мечтите си, ние сме изплитали по още една здрава бримка в клетката.

Но знаете ли, докато вратичката е отворена, винаги има надежда. Има шанс да се освободим от клетките на собствените си страхове. Има шанс за всеки от нас. Докато вратичката е все още отворена… 

Всеки може да полети! Стига да повярва в себе си и да пожелае.

 

***************

 

Прочетете още: 

Кошути-стръвници

Седя на ръбчето на безкрая 

Мамешката мафия 

Въртележката

Автор: Мария Пеева

Човек трябва да се чувства добре в кожата си.

Клише, нали?

 

Много е лесно да го кажем и като мантра да го повтаряме и на приятелите си, и на себе си. Обаче изобщо не е чак толкова лесно да се чувстваш добре в кожата си. Особено когато отвсякъде ни обстрелват образи на идеални хора с идеални тела, коси, неостаряващи, прекрасни, пропорционални, истински шедьоври на природата. Те се превръщат в норма. Как ние, различните, да се чувстваме добре в кожата си? Как да обичаме тялото си, което е толкова несъвършено в сравнение с тяхното?

 

Една приятелка ми прати този сайт Кожа. Хареса ми. Искам да стигне до повече хора. Смислен сайт с интересни човешки истории. На всякакви хора, които по един или друг начин са се сблъскали с очакванията на обществото към тялото им. И са ги отхвърлили, за да бъдат просто себе си. Хора, които се чувстват добре в тялото си, без особено да ги интересува дали околните го одобряват.

 

Какво значи всъщност да се чувстваш добре в кожата си? 

Ами, много е просто. Да се харесваш. Да приемаш несъвършенствата си. Да осъзнаваш ценността си като личност, като съвкупност от всичките ти качества, дори и тези, които не всички приемат. Да се обичаш с това, което се приема недостатък. Заради него, не въпреки него.

Казах ви, че не е лесно.

 

Веднъж Иван ми каза, че едно от нещата, които най-много ми харесва е, че съм като акордеон. Ту отслабвам, ту напълнявам. Голяма част от живота си прекарах като бременна и кърмачка, с много, много излишни килограми. Напълнявам заради лекарства. Отслабвам без лекарства. Не си правя пластични операции. Не вярвам, че ще се почувствам по-добре след липосукция или ако си сложа силикон. Това пак ще съм аз, за бога. Не спортувам особено, но съм имала периоди, в които с удоволствие съм тренирала. Харесваше ми. Явно недостатъчно. Бих започнала отново заради чудесното усещане на огромен прилив на енергия. Не заради перфектното тяло. Перфектно тяло няма как да имам с моето голямо дупе и ръст от 1,64. Затова и не ми е цел. Животът е твърде кратък, за да го прекарам в угризения, че не съм пораснала повече или че нямам съвършени мерки. Или че остарявам.

 

Но с моето си неперфектно тяло се харесвам. Харесвам си очите, усмивката, бръчките от смях, бюстът, който откърми четири деца, широките бедра, формата на амфора, колкото и да не е модерна днес. Харесвам си косата, ту къса, ту дълга, винаги непокорна.

Имала съм периоди, в които не се харесвам. Затова ви пиша всичко това. Знам какво е. В такива моменти е важно да има някой да ви го каже.

Човек е красив. Това е. Красив е такъв, какъвто е.

 

Вижте го този сайт, ако имате минутка. Важно е. Не се оставяйте на ужасното чувство, че не се харесвате, че не сте достатъчно слаби, здрави, високи, атлетични, красиви, млади. Че не сте достатъчни.

Ценете се.

 

Имаме само този живот и само това тяло. За после не знам, но сега е така. А ние съществуваме сега. Дали утре ще ни има, никой не може да даде гаранция. Слънцето грее еднакво за всички ни и вятърът гали всички ни еднакво. И слабите, и дебелите, и съвършените, и обикновените. И само от нас зависи дали ще му се радваме - на слънцето, на вятъра, на любовта… на живота.

И на тялото, което ни пренася през него.

 

 

***************

 

Прочетохте ли Трите килограма, които убиват?

Вижте как социалните мрежи поставят невъзможни стандарти пред децата ни в тази статия.

 

 

Автор: Моргана

Преди да бъде любима и съпруга някому, всяка жена е била момичето на тати. А както тати те обича, никой не умее. Някога аз бях момичето на тати, сега моята малка дъщеря е в тази роля. Моят татко го няма от години, но аз завинаги ще си остана „бисерчето“ на тати, защото любимите ни хора никога не си отиват. 

И какъв по-добър повод да отбележим значимата фигура на таткото от този в Седмицата на бащата (6-12 ноември)? Често пренебрегваме мъжката роля в отглеждането на децата и пишем ли, пишем за майката, която будува по цели нощи, бърше сълзи и сополи, тича неуморно след безкрайно енергичното си дете и мечтае за чаша вино вечер на тишина. Но тати също прави много. С този текст нека да отдадем дължимото на всички грижовни бащи, защото понякога това, което правят минава незабележимо. За да не забравяме:  

Таткото, който разнася малкия ревящ вързоп с часове, защото само така се успокоява от коликите;

Таткото, който се оставя да бъде заливан от главата до петите със стомашни сокове цяла нощ, защото държи треперещото тяло на малкото си момиченце, хванало вирус и повръщащо ужасено за първи път;

Таткото, който всяка сутрин става и приготвя закуската;

Таткото, който търпеливо обяснява, сглобява, рисува и строи;

Таткото, който обикаля всички магазини след работа, но ще се върне с обещания подарък;

Таткото, който всяка вечер приспива малкото си съкровище;

Таткото, който става всяка нощ, когато неговото малко момиченце сънува кошмари и спи сгънат на легло, предназначено за хобити и деца; 

Таткото, който цяла нощ прегръща и държи ръцете на изринатото си от шарка момиченце. А после сам хваща шарка; 

Таткото, който носи на конче;

Таткото, който се оставя да бъде налепен с водни татуировки на еднорози, а на другия ден му предстои важна презентация; 

Таткото, който води и взема от градина; 

Таткото, който си играе на чаено парти с куклите; 

Таткото, който прави козуначени кифли с дъщеря си;

И както вече писах, така както тати обича, никой друг не умее. Поклон пред всички татковци, за които е мъжествено да се приберат вкъщи и да правят всички тези неща за своето дете. Защото няма по-секси гледка от това да видиш как твоят мъж се разтапя и играе с детето ви. А особено специално място заема бащата на момиче. 

За всички татковци, които ходят на работа, водят сериозни разговори и спазват крайни срокове без да парадират, а вечер се прибират, за да бъдат всеотдайни бащи.

***********

Прочетохте ли Осиновете си татко?

Препоръчваме ви още Светът на бащите 

А ако искате да се посмеете, непременно прочетете Вълненията на един бъдещ бащаК

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери

"Непоносимите" майки и успешни…

07 Ное, 2017 Възпитание

Детето ми е обикновено

Детето ми е обикновено

21 Ное, 2017 Възпитание

Изкуството да отглеждаш рози

Изкуството да отглеждаш рози

20 Ное, 2017 Отношения

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Моята приятелка Болестта

Моята приятелка Болестта

20 Ное, 2017 Истории

Киселото грозде

Киселото грозде

19 Ное, 2017 Истории

Love.net или нашата история

Love.net или нашата история

19 Ное, 2017 Истории

Ти ще си добър баща

Ти ще си добър баща

18 Ное, 2017 Отношения

Facebook