Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

Ком-про-миссссс

Автор: Пролет Николаевич

Компромисите са висш пилотаж в една връзка. Проблемът е, че или го можеш, или не. Има и трети вариант – да се научиш. Той обаче изисква толкова много усилия и воля, че трудно сe намират партньори, които да оцелеят след появилите се трудности… или деца.

Защо говоря за компромисите? Защото се намирам в ситуация, в която обичам безумно много и трябва да се науча да ги правя.

Горда жена съм. Така съм учена от майка си и баща си. Така израснах и с такива убеждения бях, и продължавам да съм. Не показвам слабостите си, нито сълзите си. Но за сметка на това много обичам да показвам раздвоения си език и съскащата опашка, когато ми дойде до гуша от всичко. Проблемът е, че започвам да съскам само и единствено тогава, когато гордостта ми е в разрив с физическите ми възможности.

Когато родих в къщи, си мислех че това е най-великото нещо, което съм правила някога и надали бих могла да стигна този пик някога отново. Но ето че сега съм майка и всеки ден задминавам с километри онзи връх отпреди седем години. Но на моменти кислорода ми свършва, обръщам се да видя имам ли бутилка на гърба си и се оказва, че изкачвам Еверест без кислород и без екипировка. Ей така – свободно катерене за начинаещи, пуснати в тръстиката от раз.

Когато срещнах съпруга си, видях в него един отдаден мъж, готов на всичко за жената до себе си и в последствие за децата си.  Но срещайки неговите хобита… не намерих сламка, за която да се хвана.

19204776 10211884809089368 1735234913 o

В началото, докато детето беше първо и единствено в родата, беше лесно. Оставяш го на някоя от бабите и се впускаш да учиш нови и забавни неща, за които никога не си предполагала, че ще ти бъдат интересни. Тогава няма как да не го обичаш този мъж до себе си и да се гушиш в него всеки път, когато най-накрая си научила предния кант на борда или си изкачила някой връх с колелото, или си уловила тигрова пъстърва, или си се потопила на 50 см под водата с шнорхел или каквото и да било друго. Но отговорностите растат правопропорционално с растежа на детето. След време се удвояват.

В родата са се навъдили още дребосъци. Бабите стават дефицит, силите се изчерпват, на мамата й се разкатава мамата, но единствено хобитата се увеличават и остават перманентен спътник на ежедневието и мислите. Оф! Тия хобита…

Обичам да плета. Научих се да боравя умело с куката и наистина ми носи мир, когато седна в пълно спокойствие към 12 вечерта и всичко пищящо наоколо заспи. На сутринта се събуждам с три оплетени реда и празно пространство между очите. Имам пълна торба с празно пространство. Поне е шарена.

В последно време забелязах, че задните ми части растат в геометрична прогресия с шарената торба. В такива моменти поглеждам мъжа си и завистливо го изгарям с очи, минавайки бавно по плочките на корема, щръкналия му стегнат задник и тънките, мускулести крачета… той намира време за хобитата си. А моето време никога не стига.

Периодично завъртам по един звучен скандал всеки път, когато вече ми идва до гуша или той прекали. И всеки път моят котарак успява да извърти нещата така, че да падне на краката си и аз да направя компромис. Разбирам много добре всичко, което ми казва. То е изконно право на всеки човек и всеки има необходимостта от това време, в което да прави нещо любимо, за да успокои мислите и духа му. Всеки човек… освен мама. И всяко скандалче оставя в сърцето ми дупчица, която пълня с малко огорчение и затапвам с компромис и продължавам нататък с мисъл за времето, когато децата ми ще са големи и ще дойде моето време. А дотогава…

19179232 10211884808689358 666805192 o


Дотогава се опитвам да се интегрирам в хобитата на мъжа си. Или той се опитва да ни интегрира? Не
знам точно. Сега е топло, време е за гмуркане. Дайвинг клубът организира тур до скучен и скъп остров, в една прехвалена държава. Мъжът ми ме моли дълго да отидем с него. Интересно щяло да бъде, дайвовете му били по два часа, два пъти дневно, през останалото време щял да бъде с нас. Щели сме да се забавляваме, да се разхождаме – „малко почивка, любов, имаш нужда“. Навивам се.

Пътуваме дълго, неудобно, тежко, потно и трудно. Коли, фериботи, чудо. През цялото време аз съм плътно с децата – отзад, навряна като котка в буркан. Ама аз не съм котка, още съм тюлен.

Най-после стигаме. Груповото настаняване отнема още един тежък, смъртен час. Сменяме стаи (поне да е на първи етаж). Къпя децата и обливам себе си с едно сетно желание да изгубя съзнание на леглото. Случва се… след три часа мъки.

На другия ден започват дайвовете. Вярно само по два часа сутрин и следобед, но между тях той е гладен и изморен. И уж е тук, но го няма. На линия е само вечер, за по един, два часа ей така, уж да видим скучния, скъп остров. А той наистина е скучен, хора. И скъп, и тъп, и нищо особено красиво не видях в камъните и ожулените от слънцето възвишения… Може би аз нямам очи или дробове, за да видя красотата под водата. Защото отгоре определено не е нищо особено. Освен цифрите.

Както и да е… днес е последният ден. Тръгнаха рано сутринта да се гмуркат от друго пристанище. Няма го почти цял ден. На мен ми е скучно, криво и се чудя на патешкия си акъл защо се навих да дойда с децата тук, на майната си.

Единственото, което ме крепи и ми дава някакво удоволствие след цял ден прекаран с две пищящи хлапета, е силната прегръдка,  целувката и блясъкът в очите му.

Още един компромис в торбата. Още една дупка в сърцето.

В къщи ме чакат тонове работа, майстори на село и две деца, които са с мен през цялото лято. А него го чака работата му, която не може да бъде пренебрегната защото… защото е неговата работа. Пак старите компромиси.

Гледам се в огледалото и не мога да се позная. Аз ли съм си онази горда жена, която не би понесла това? После се сещам – аз съм. И именно гордостта, на която съм научена и която е възпитана в мен, ми позволява да правя тези компромиси и да продължавам нататък. И любовта. Тонове любов.

Любов… ти си туна, която плува в моя океан. Ако не те обичах, щях да те намразя до сега. Теб и твоите хобита.

От същия автор можете да прочетете На вкус и цвет таварищи нет! и Натурално.

Последно променена в Сряда, 14 Юни 2017 11:54
Прочетена 3718 пъти

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook