Разходка до „Пирогов“

Косьо, моят 13-годишен юнак, се прибира сутринта от пижамено парти. Иначе казано, позволихме му да спи у съседче, щели да гледат кеч до късно. Не знам какъв кеч са гледали, но в 11 тази сутрин Косьо се връща и уж така, между другото ми споменава:

– Може ли да ти кажа нещо, ама няма да ми се караш много? Аз май си счупих снощи пръста.

Поглеждам му ръката, малкият пръст стои под почти прав ъгъл спрямо останалите, посинял и не може да го мръдне. Как е спал така, нямам идея. Интересното е, че преди да тръгне му казах:

– Ако нещо се притесниш или изобщо, каквото и да стане, дори да е два часът, обади се да те прибираме.

И познайте в колко е станала белята? В два. Докато скачали по леглото. Ей, това майчиният инстинкт е голяма сила, ама кой ли го слуша? Както и да е, за вайкане няма време, качвам в колата Косьо. Коко се мята и той с нас, може би за компания, може би с надеждата в „Пирогов“ да срещне някой покемон, и потегляме. Пред „Пирогов“ както обикновено няма свободно място за паркиране, но малко по-надолу намирам. Точно пред „Хепи“. Мястото много тясно, но аз като един умел шофьор (винаги се сещам за онзи просташки, расистки, сексистки и доста верен лаф за жената-шофьор и негъра-скиор) успявам да вляза с пет-шест маневри въпреки досадното цвилене на парктроника. Излизаме от колата, двама младежи се облегнали на колата зад мен и ни оглеждат любопитно. Аз с леко извинителен тон:

– Нали всичко е наред? Не съм ви закачила колата?

– Няма проблеми. Нали сте с парктроник.

При което Коко се обажда:

– Аааа, на мама парктроникът изобщо не й пречи.

Младежите се хилят, аз се чудя защо съм го взела този дребен предател, но все едно, тръгваме към Пирогов.

Косьо се държи мъжки, но пътем решава да попита все пак какво точно ще му правят. Аз като пълен идиот решавам да се измайтапя, че сигурно ще му строшат ръката, за да наместят пръста. Той дава вид, че не се връзва, но сто процента сърцето му се свива. Ядосвам се на себе си. Все пак е на 13 години.

В „Пирогов“ системата е проста. Детска травматология е на първи етаж. Първо се минава през регистратура, номер 102А, където казваш ЕГН на детето и ти дават един бял лист. С него висваш пред детска травматология, кабинет 204. Около теб плачат бебенца със счупени ръчички. Пълничко момиче на около 15 години с гипсиран крак се кара на баща си, че висят от два часа и скучае, сякаш клетият човек с нещо е виновен. Усмихвам му се окуражително, то отклонява поглед встрани. Понякога усмивките не помагат. Момченце на 10 години със счупена ръка като Косьо чака с татко си, който се притеснява, че е излязъл от работа и напомня на малкия колко пъти го е предупреждавал да не лови Покемони, докато кара колело. Косьо и Коко сядат от двете му страни и тримата започват непонятен за нас, големите, разговор на покемонска тема. Долавям странни имена, някои звучат на китайски, други – като комикс герои – Хитмончан, Мистър Майм, Драгънеър, Джинкс. Дали тяхното поколение ще си кръщават децата с такива имена някой ден? Представям си да имам внуче на име Пикачу. Боже опази!

Най-после редът ни идва. Младичък усмихнат лекар (ти да видиш) само поглежда Косьо и ни праща на рентген. Не ме пускат в рентгена с него, защото има облъчване. Коко пита рентгенолога с пронизителното си гласче:

– Извинете, а дали батко ми ще мутира? Защото ако мутира, искам и аз да вляза с него.

Целият коридор се хили, всички се обръщат към нас. Коко свива рамене и ме поглежда:

– Е, какво, мамо? Забрави ли „Фантастичната четворка“?

Косьо излиза от рентгена. Не е мутирал. Връщаме се в травматология, където идва гадната част – наместването. Боли го, стиска зъби, но сълзите му текват от очите. Лекарят действа много бързо, спокойно и умело, нищо че е толкова млад. Следващият доктор обаче, който поставя гипса, не ни е на късмет. Влизаме в малкия кабинет веднага след момчето с покемоните. То плаче и явно не му е до тях. Докторът е възрастен, сърдит на света, и твърде разговорлив. Докато приготвя гипса, изслушваме цяла лекция за съвременната младеж, колко били невъзпитани и невъздържани. Как едва ли не го псували, а той само си вършел работата. А едно време какви били децата… Косьо го заболява и си позволява да изохка.

– Ето, вижте с какво си имам работа. – отбелязва докторът.

– Нормално е да охкат, деца са все пак. – вмъквам аз.

– Деца са, ама ако ви охкат така по цял ден, как ще издържите, а? Ето вие имате двама, а мен питате ли ме колко минават през кабинета всеки ден?

– Четирима имам. – успявам да изместя темата.

– Четирима ли? – тонът се е променил. – И все момчета? Как ги храните тези деца?

Е, този въпрос не ми бяха задавали досега. Питали са ме дали са близнаци, дали аз съм ги раждала. Някои задълбават и се интересуват дори дали са естествено раждани и ДАЛИ СА ОТ ЕДИН БАЩА. (Понякога ей така, за да видя реакцията, ми идва да отговоря: „Четиризнаци, всички от различни бащи“) Но за първи път ме питат как ги изхранвам.

– Справяме се някак. – успявам да отговоря. – Не са останали гладни.

– Защото е много важно да се хранят правилно. Иначе им стават чупливи костите. Ето го този младеж, толкова здрав и силен изглежда, а пръстът му счупен! Да му давате телешко и кюфтета! Нали не сте вегетарианци?

– Не, не, в никакъв случай. Ако им сготвя зеленчуци, ще вземат да изядат мен, такива са канибали. – отговарям и се усмихвам с най-изтерзаната си усмивка. Докторът не знае какво да отговори на това, приключва бързичко с гипсирането и ни изпраща с видимо облекчение.

На излизане от „Пирогов“ Косьо ми подхвърля:

– Трябваше да му кажеш, че сме необвързани вегани уфолози. Сещаш ли се за онази смешна група във фейсбук? Да има какво да разказва на следващия пациент.

И ми се усмихва. Малко накриво, наистина, и малко през сълзи, но от сърце. Моето пораснало момче научи важен урок днес. С усмивка боли по-малко.

Последно променена в Петък, 24 Февруари 2017 22:36
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

#thessaloniki #theoldport #justloveit

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на