Когато си сложил розовите очила

Аз съм от онези глупави жени, които явно не знаят как да подбират партньорите си. Които не забелязват детайлите и не знаят всъщност кои са тези подробности, на които трябва да обръщат внимание, а си мислят, че щом те самите са искрени, добронамерени и обичащи вероятно и партньорът им чувства същото. Но уви! Един ден очилата се пропукват, виждаш грозната и болезнена истина и започваш да връщаш лентата назад. Замисляш се дали един човек, който твърди, че те обича, би постъпвал по този начин?

Бях твърде млада и си мислех, че съм срещнала своята голяма любов. Той бе първият мъж в живота ми. Чувствах сигурност и в онзи момент не осъзнавах, че единственото, което ме тласка към него, е бягството. Бягство от трудното ми детство, защото все още бях дете. Да избягам от реалността, за да се потопя в илюзията за по-добър живот. Това го разбрах в един по-късен етап, но дотогава смятах, че съм срещнала Любовта. Някакво чувство, което сграбчваш с всичка сила и смяташ, че си от онези глупави щастливци, на които им предстоят хубави неща. Правех всичко, както той искаше. ЗАЖИВЯХ ЖИВОТА СИ ПО НЕГОВИЯ НАЧИН. Загърбих себе си, отказах се да продължа образованието си, за да се превърна в добра домакиня, майка... слугиня и робиня и въпреки това бях отблъсквана и пренебрегвана.

Така започва всичко.

После се появи друга по-интересна жена.

Не съм привърженик на връзките, в които партньорите нямат право на лична свобода и винаги и навсякъде се появяват заедно. Затова допуснах своя партньор да има лично пространство. А той го запълваше със забавления.

Когато разбрах за изневярата, си тръгнах. Започнах да излизам с друго момче, като мислех, че това ще ме спаси, но все се връщах назад и правех сравнения. А онзи първият съжаляваше, плачеше и ме чакаше. Пък и толкова категорично и самоуверено отричаше всички обвинения за изневяра въпреки фактите. Накрая реших да се върна.

Въжето се държи от двама

f6e095e44349bba4e0775cb7dacd0d59 XL

След няколко месеца разбрах, че съм бременна. Ние имахме 11 години разлика и на него му „беше време“. За мен беше неочаквано, но бременността ми се отразяваше добре. Всъщност не съвсем. Наложи се да живеем с неговите родители, които останаха без работа и се пренесоха при нас - първо временно, а после и за постоянно.

Мъжът ми се радваше, защото сме щели да имаме повече време за нас и да ни помагат, но повече вредяха, отколкото помагаха. С връщането си, майка му като една орлица „пое“ контрола над по-голямата част от домакинството и дори задълженията на двамата мъже, така че се оказахме в позиция, в която мъжът ми засядаше на масата, компютърът или у приятели, а аз гледах детето. Моето либидо спадна, а неговото желание ставаше все по-голямо. Когато получеше отказ, се ядосваше, а аз се чувствах виновна и длъжна да откликвам „на всяко повикване“. В един момент се долавях как мислех постоянно за вечерта и как бих могла да се измъкна, и с какво бих могла да се оправдая, за да не се сърди, да не съм виновна, че другите консумирали връзката си четири, пет пъти в седмицата, а ние два, три пъти в месеца. Но имаше и по-лошо.

Не мълчете като мен

6a3a0b770ea5a67437a45b728e7f1fdc XL

Свекърът ми не понасяше детето. Обиждаше го и го гонеше. И със свекърва ми се държеше унизително, понякога й посягаше, като поне в мое присъствие се сдържаше. Той беше модел на подражание за детето. Знаете, че децата много бързо попиват и запомнят лошото. Но търпях. Примирих се с пренебрежението. Примирих се, че единственото задължение на мъжа ми беше да води детето на градина, въпреки че и това му идваше в повече и се оплакваше. Спомням си как веднъж трябваше аз да заведа детето на градина, но някакъв вирус ми се беше лепнал и сутринта не можех да стана от леглото. Излезе така, че се преструвам, сякаш нарочно съм се разболяла. Скара ми се. Беше унизително, чувствах се виновна, че не се чувствам добре.

Приех и свекърите, такива каквито са. Все пак никой не избира родителите си и такива са обстоятелствата, не сме единствените, които живеят с други роднини под един покрив (има и по-зле). И всички грешки така ги оправдавах, че можеше и да е по-зле.

Сякаш имах някакъв идеал в главата си и всеки път, когато той с действията си го обезличаваше, аз просто намирах оправдание и пак заживявах с този идеал.

Но той упорито продължи да руши този идеал. Мачкаше го всеки ден, с малки, скучни битовизми. Не искаше да ме взема от работа, когото се чувствах зле, а това се случваше изключително рядко (обикновено ходя и се прибирам пеша), защото го мързеше да изкара колата от гаража и защото работният ми ден свършва по време, по което той вече е седнал да пие ракия, и така „окъсняваше“, за чашката. Очакваше да се примирявам с ежедневното пиене. Е, какво нали не се напиваше и не ме пребиваше, голяма работа като след края на работния ден се прибира, сипва си ракията, пуска новините, филм, зарязва детето на компютъра, има очаквания от мен и след това заспива. Спрях да обръщам внимание на вечните му подигравки за външния ми вид, стойки, пози, говор, мимики и т.н.

Но чашата все някога прелива. Понякога й трябват 10 години.

Десет години, през които освен да задоволявам чужди капризи, не правех нищо за себе си. Рядко излизах с приятели. Контактите ми бяха силно ограничени. Спомням си как веднъж поисках да ида със сестра ми за ден на море. Не ме пусна, била съм обвързана жена, как така ще излизам сама? Всъщност забравих да спомена, че не съм спирала да работя през тези десет години, освен двете години по майчинство и още веднъж за месец, когато останах без работа, съответно не носех доходи в семейството и бях обвинена, че мързелувам.

А когато вземех заплата, я давах на него, защото казваше, че много харча, така му давах своите пари и после все му исках, ако се налагаше да купувам нещо за вечеря, да платя някоя сметка и все пак да имам някакви два-три лева джобни. За десет години сме ходили три пъти на почивка.

Колко е важно да не бъдем покорни

609dc56fced87cb234beaeea78d125ff XL

Исках да уча. Да се развивам. Явих се на изпит и бях приета. Няколко години събирах смелост за това. Но фактът, че в един момент започнах да поставям себе си на първо място, усложни още повече отношенията помежду ни. Започнаха подозрения. Забрани. Ревнуваше ме от приятелКИ. Разговорите ми с тях по телефона в негово присъствие се приемаха като пренебрежение спрямо него. Следеше какви сайтове посещавам. С кого си пиша, кой ми звъни, защо ми звъни, защо си купувам нови дрехи. Неща, които винаги съм правила, започна да ги забелязва чак тогава. Почти ми беше поставено условие да избирам между него и университета, нали там може да срещна някой друг. Появиха се подозрения, че му изневерявам на работното си място. Дори и на площадката, когато водех детето, се чудеше дали нямало някой „хубав татко“ там, че ходим. Карах го да идва с нас, но не искаше да се раздели от чашката и телевизора. Започнаха упреци и натяквания, че съм се правела на „много умна“, понеже вече учех. През почивните си дни (делнични) ходех на лекции. Време, в което детето е на градина, а мъжът ми на работа. И това го дразнеше, защото според него прекарвах твърде дълго време извън вкъщи.

Знаех, че ако пак си тръгна, този път няма да се върна. Твърде дълго си играехме на тръгни си-върни се. Беше ме страх, а и той казваше, че никой друг няма да ме търпи с този характер, че няма къде да ида, ако си тръгна. А и нали имам едно дете вече... няма да се справя сама и ще бъда принудена да се върна пак. Опитваше се да ме стъпче, защото смяташе, че нямам смелост да си тръгна, което в един момент след като се разделихме сам призна, че не го е очаквал. Вмятам, че опитахме и консултации при психолог. Оттам само ми стана ясно, че той няма да се промени.

След поредния скандал казах, че си тръгвам. Събрах си багажа. Той ми помогна. Закара ме до нашите и си тръгна. На следващия ден разбрах, че е вече с друга. Казваше, че е щастлив и „Господ му я бил пратил“. И тук започна интересното. Запознах се с човек, който никога не съм познавала преди, а съм живяла с него десет години. Номерата му бяха все едни и същи, но този път имах възможност да гледам отстрани. Благодарение на новите технологии четях всеки ден какво си пише с въпросната любима и с други хора. Прочетох неща, които не съответстват на реалността и силно ме огорчиха. Няма да разказвам всичко. Ще стане цяла епопея. Беше загрижен за нейното дете и всеки ден питаше за него, виждаха се и и купуваше разни неща, а не се беше обадил нито веднъж да чуе своето собствено и да попита как е.

Веднъж ме обичаше, след пет секунди ме мразеше. Искаше да се съберем, после не. Кълнеше ме. След няколко седмици се раздели с въпросната. Намери друга. После отново. Запознаваше детето с всички тях. Вземаше го само понякога уикендите. Нищо свързано с детето не го интересуваше през другото време. Казваше, че аз съм направила този избор и оттук нататък да се оправям сама и да не го търся за нищо. И така беше. Не му пукаше, когато детето няма кой да го вземе от градина, когато е болно, когато е тъжно, щастливо или каквото и да е. Опитах се да го вразумя да поддържаме някакви приятелски отношения, заради детето и, че то има нужда и от двамата си родители, но беше все тая какво говоря. Всичко се приемаше като упрек. Вижданията ни за бъдещето и за човешките взаимоотношения са твърде различни. От една страна не исках детето да ходи при баща си и да има този пример, от друга не исках да прекъсвам връзката помежду им, а и знаех, че ако го направя един ден аз ще съм виновна. Заплашваше ме, че ще ми вземе детето. Настройваше го против мен. Казваше му, че след рождения си ден сам ще реши къде да живее, което разбира се не беше така. И детето оставаше разочаровано. Объркваше него. Объркваше и мен. Чувствах се съсипана. Объркана. Сама. Изплашена. Глупава. Провалена. Използвана. Унижена. Депресирана. Непълноценна. Исках да умра. Или поне да се затрия някъде. И това продължи твърде дълго. Защото той не спираше да иска да се върна, но действията му показваха друго. Правеше всичко да ме нарани и съсипе, искаше да му се моля, да ме види сломена, в безизходица, но казваше, че ме обича. След една постната снимка във Фейсбук, на която бяхме обща компания, а от едната ми страна беше застанал познат човек от мъжки пол, се стигна до извода, че той е мой интимен партньор и ми се съобщи – той да гледа детето, аз съм дотук! Държеше се налудничаво. Сякаш беше шизофреник. А и след всички противоречия сякаш и аз се чувствах такава. Чувствах се жертва.

Не си сама

b98f6f9001c8ec24f716437d68f9cb59 XL

Намерих си квартира. Вече минаха две години, откакто не сме заедно. Беше много трудно. И все още е. Той сякаш свикна с мисълта, че няма да се върна и някак поспря с отмъщенията. Нямам мъж до себе си и не искам да имам. Отвратена съм от еднотипното им поведение и от нехайното отношение към родителството на повечето бащи, казвам го и въз основа на наблюдения върху отношенията между приятелки с техните партньори. Открих, че съм свободолюбива и това ми харесва. Дори ме радва мисълта, че когато се върна от работа, не ме чака едно мъжко, безлично тяло в съчетание с битов алкохолизъм.

Знам, че това не е история за побой, а и ние нали „си имахме всичко“, работихме, имахме покрив над главите, имаме дете. Какво ни беше, че се разделихме?

Натрапеното чувство за вина все още ме преследва.

Мисълта, че нещо не ми е наред, че съм дефектна и греша също. Погнусата от това, че съм била използвана. Много пъти бях на крачка да се върна. И тогава се сещах за детето ни, как беше обиждано и гонено от дядо си. Как там се учи на насилие, може би всичко друго бих преглътнала, освен това. И съм сигурна, че много жени са в подобна ситуация, но винаги намират оправдания за грешките и обидите, които им причиняват партньорите, особено ако не са подложени на физическо насилие и омаловажават психическия тормоз. Най-често срещаното оправдание е ЗАРАДИ ДЕЦАТА. Не! Не търпете, заради децата, а заради тях поискайте по-добро бъдеще, отношение, ежедневие, развитие, пример за човешки взаимоотношения. Спокойствие. Изводът е ясен поне за мен – „Счупеното не се лепи“, веднъж стигне ли се до раздяла, не трябва да се връщаме назад. Хората не се променят толкова лесно. Не трябва да се чака. Започне ли една връзка зле, така и ще свърши. Във всяка ситуация човек има избор. Винаги е трудно, но и винаги има изход. Зависи от гледната точка. Или както се казва в „Проницателят“ на Анди Андрюс – „Понякога всичко, от което човек се нуждае, е нова гледна точка“.

Авторката пожела анонимност. Споделяме историята й с вас, защото знаем, че това е историята на десетки, стотици жени - история на търпение, вина, бавно и унизително страдание и примирение.

Насилието не е само физическо. На авторката пожелавам да е щастлива - независимо дали е сама, или в двойка с достоен човек. И да отгледа дете, което вярва, че заслужава да бъде щастливо!


Прочетохте ли

Щом те удря, значи те харесва!

Последно променена в Понеделник, 26 Ноември 2018 11:17
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам