Говори с мен

Автор: Мая Цанева

Аз обичам тишината. Често тя казва повече отколкото 1000 думи. Една прегръдка, един споделен поглед и отнесена усмивка са по-видим знак за взаимно щастие, отколкото огромен транспарант „Обичам те!“. И въпреки това знам, че мълчанието е като лекарството – дозата определя дали лекува, или убива.

Преди няколко дни бях потънала в разни служебни писания на лаптопа и цял ден не продумах дума на колегата ми. По едно време той застана срещу бюрото ми и каза: „Виж какво, така няма да стане. Идваш, сядаш и те няма. Ако ще работим заедно, ще си говорим“. - Аз вдигнах поглед и се съгласих. Той каза нещо, аз отговорих и след 15 минути го попитах: „Това ли е всичко?“. - И отговорът му ме изненада: „Да, но имам един въпрос: Откога ние, мъжете, започнахме да настояваме да поговорите с нас, а не обратното? Нали уж жените имаха много за споделяне?“. Не знаех какво да му отговоря. Смених темата, но питанката заседна в главата ми.

Кога ние, майките или жените,започнахме бавно, но неотменно да затваряме вратата пред партньорите си в брака, пред колегите, пред приятелите си в реалния свят… Кога виртуалната шумотевица или тишината в спалнята, пред екрана на лаптопа, замества няколкото истински думи на живо? Какво сгрешихме? Някак естествено е да търсиш и цениш тишината, когато станеш родител. Особено майка. Майките се стряскат по-лесно от всеки шум от креватчето на бебето, после намират повече разбиране в онлайн приятелките си, отколкото в реалните си близки. Подхранваме майчинското си достойнство или корона на превъзходство по-лесно с телефон в ръка, отколкото в жив разговор. И така понякога стигаме до тишината, която убива. И тогава идва моментът за „говори с мен“, който може да спаси или унищожи един дом.

Защо любовта се превръща в претенции към другия

govori2

И все по-често той, бащата, мъжът, е този, който казва: „говори с мен“. Ние, съвременните майки, постепенно възпитахме мъжете си да говорят и споделят повече, да бъдат по-чувствителни и грижовни. В същото време се опитахме да бъдем свръхжени, момичета, които не плачат... И е все по-трудно да кажем „говори с мен“, защото трудно уцелваме дозата от думи в истинския живот.

„Говори с мен“ е реплика и на съпруга ми. Неговото желание за истински събеседник, дори и понякога с половин ухо (признавам си), е това, което ни е спасявало и спасява, когато потъна понякога в типично майчински или професионален ступор.

Няколкото пъти, когато напрежението в собствения ми дом се е покачвало до опасно ниво, е било именно когато съм спирала да говоря със съпруга ми. Причините са били различни – от стрес в работата до сериозни здравословни проблеми, които ни изтощиха почти до крайност като двойка. А лекарството, което ни спаси, беше в дозата тишина и разговор, която да ни върне към спокойствието и споделянето, което ни е събрало.

Първият път, когато тишината у нас се взриви, беше когато синът ни беше малко бебе. Отидохме на някаква почивка, която се оказа по-скоро провал. Хотелът беше скапан, ние – изтощени, бебето тъкмо прохождаше, а зъбите го мъчеха. Малкият си нарани крака и аз, в паника, по бански и хавлия, свалих количката по стълбите до двора, за да го успокоя с разходка. Озовах се навън, гладна, беше ми студено и исках да отида до тоалетна. Бебето плачеше. Той беше уморен от пътя и го болеше глава. Качи се в стаята и заспа, веднага щом стигнал леглото. Аз бях бясна – сама, с криво бебе, без телефон и без съпруг, който да ни потърси къде сме близо един час. Стиснах зъби, но когато се върнахме вкъщи, му казах само веднъж и в прав текст, че няма да позволя повече да ме изостави без помощ за детето ни. И той ме разбра – видя ме отвъд маската на майката-орлица – уморена, безпомощна, с опънати нерви. И ми каза: „Говори с мен. Аз също съм тук, ти не си единственият родител.“

Имам нужда от теб!

govori3

След острите думи двамата говорихме, и говорихме, и тогава аз осъзнах какви вреди бяха нанесли машиналните думи и действия от първата ни година като родители. Оттогава той стана този, който започна да настоява да говорим повече и по-често, и то не за покупките от магазина, или за прегледа при педиатъра, а за нашите си неща: за филмите, които харесваме, за музиката, която той прави, за нещата, за които пиша, за новините в 19 часа, за Григор, за Брекзита... Двамата се разбрахме да говорим лице в лице, а не по вайбър.

Вторият път, когато тишината щеше да ни погуби, беше преди около година. Съпругът ми се възстановяваше от операция и прекара близо един месец вкъщи отчасти обездвижен. Тогава се превърнах в домакиня и се намразих истински – готвих, чистих, пазарувах, бях всичко вкъщи сама, а междувременно и работих усилено. Бях свикнала да сме дует, а не да съм соло. Най-силният ми спомен от този период е как стискам зъби, за да се справя с всичко и да не се издам, че вече не съм Аз, а нещо роботизирано, автоматизирано, нещо, което не съм. Един ден той просто ме изчака да седна на дивана и каза: „Моля те, говори с мен. Вече е невъзможно да продължаваме така.“ И аз говорих, и си поревах, и повиках, и думите се наместиха в тишината точно колкото трябва, за да си мълчим от любов, а не от напрежение.

Оттогава внимавам или поне се опитвам да отмервам по-точно думите и тишината, за да не стигаме до спасителното или окончателното „говори с мен“. Както ми каза една приятелка преди много време, колкото повече си с един мъж, толкова повече той има нужда от теб. И беше права. Днес съм по-добра слушателка, понякога и с половин ухо, но диалогът помежду ни не се изчерпва с реплики по вайбъра или до дежурно напомняне за изгорялата крушка. „Говори с мен“ е нашето лекарство.


Препоръчваме ви още:

Вие сте градинарят и пазителят на брачните си отношения

Скъпи съпруже...

За семейството и кой в него е главен

Последно променена в Понеделник, 05 Ноември 2018 14:10
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам