Не се меси в чуждите работи

Автор: Нетка Коева/Нетини истории

Този текст е продиктуван от наблюденията ми из майчинските групи във Фейсбук. Там често някой споделя възмущението си от някаква случка. В много от тези случки става дума за реакция на майка спрямо постъпка на нейното дете, за характерен поведенчески модел и като цяло за възпитанието на чуждите деца. Коментарите под такива постове се поляризират – част от коментиращите споделят възмущението на автора на поста, друга част се възмущават на самия автор, защото се намесва в чужди работи.

Аз самата съм имала ситуации, в които съм изпитвала колебание дали да взема отношение или не. Постъпвала съм интуитивно. Но не съм сигурна и не твърдя, че е било правилно.

След като тази сутрин изчетох стотиците коментари в поредния пост с такава тематика, реших сериозно да си задам въпроса:

Къде се намира границата между намесата и ненамесата във възпитанието на чуждите деца?

Признавам, че си поставям сериозно предизвикателство с тази противоречива тема и надали ще стигна до категорични изводи. Още повече, че самата аз съм безкрайно толерантна към хората, но в същия момент съм крайно критична към несправедливост и глупост.

Примерите, които ще споделя в подкрепа и на едната и на другата страна на тази монета, са съвсем тривиални, защото умишлено не искам да засягам крайни теми.

Ама къде ви е възпитанието?

d382bd8ae87d9139df6458192532657c XL

За ненамесата

По презумпция всяко човешко същество е облагодетелствано с разсъдък. Благодарение на този разсъдък, човек изгражда своето възприятие за света, ценностната си система и адаптивността си към обстоятелствата. Също така разполага с житейски опит, спрямо който прилага горните.

Всеки човек е различен и най-нормалното нещо е да има различни реакции и да предприема различни действия в дадена ситуация. Затова не е редно да вземаме отношение, при положение, че нямаме ни най-малка представа защо отсрещният е постъпил и реагирал по начин, който не съвпада с нашите виждания. Всяка реакция и постъпка са резултат на причинно-следствена връзка, която човек е изградил.

Това се отнася и за начина на отглеждане и възпитаване на децата ни. Всеки родител отглежда и възпитава децата си според собствените си преценки кое е добро за тях и кое не е. В общия случай родителят прави най-доброто, на което е способен, за да бъдат децата му щастливи и да се изградят като качествени личности.

Поради изброените причини съм категорично против намесата в чуждия начин на живот, когато той не засяга пряко никого и нищо извън дадено семейство и видимо не застрашава крайно живота и здравето на неговите членове.

Например, в споменатите майчински групи, често се коментира позволяването на децата да ядат така наречената junk food. По тази наглед не особено крайна тема се завихрят страхотни дискусии, като в коментарите се стига дори до черни пророчества от типа: “Когато един ден детето ти се разболее от рак заради тази гнусна храна, с която го тъпчеш, друга песен ще запееш.” и подобни страхотии (това е истински коментар, от който бях втрещена). Смятам, че в ерата на информацията, всеки е наясно с вредите от тези храни. И всеки е способен да прецени дали и доколко ще позволява детето му да яде от тях. Дали аз ги одобрявам или не си е лично мое мнение и считам за излишна намесата в това решение. Освен това е съвсем реален и вариантът една майка да “тъпче” дни наред детето си със солети и бисквити, защото то е с разстроен стомах и нищо друго не му понася.

Друг пример, който ме впечатли преди доста време и сега се сетих за него – една майка беше споделила, че е отнесла критика на площадката, защото била научила детето си да споделя играчките си, само ако е в настроение да го прави. Тази жена беше “възнаградена” с още повече критика. Дори по-неумерена от тази на площадката. “Обясниха” ѝ, че възпитава егоист, че детето ѝ ще израсне без приятели и ще бъде аутсайдер. Единици бяха тези, които споделиха гледната точка на тази майка. Общоприето е да учим децата да споделят играчките и укоряваме тези, които не го правят, опитвайки се да им наложим това “правило”. Това си е чиста намеса във възпитанието, за която не виждам причина. Всеки сам решава дали ще споделя вещите си или не. Единствените вещи, към които малките деца изпитват чувство за притежание, са играчките им. За мен, споделяйки позицията на жената от примера, е нередно да възпитаваме децата си на всяка цена да споделят играчките си. Това трябва да се прави ако и когато поискат. Защото възрастните всъщност правят точно това – споделят вещите си ако и когато поискат. Представете си, че до вас идва непознат и посяга да вземе телефона ви, за да си потърси нещо в нета. Възпитано е да му го дадете безропотно, защото не искате да сте егоист и да останете без приятели, нали?! Или не е точно така? Но никога няма да седна да назидавам някой, че настоява детето му да си споделя играчките.

Отново ще кажа, че съм против намесата в чуждия начин на живот, когато той не засяга пряко никого и нищо извън дадено семейство и видимо не застрашава крайно живота и здравето на неговите членове.

Детето ми не е длъжно да дели с вашите

b76ee2f03abe069e79fc4cac2bb6622e XL

За намесата

Въпреки гореизброените аргументи за ненамеса, има случаи, в които намесата е повече от необходима. Такива са случаите на всякакви видове насилие. За мен ненамесата тук е недопустима. Но няма да наблягам сега на тях, защото те са една много дълбока тема. А и считам, че там нещата са едностранни – всеки трябва да се бори с насилието, без значение дали го засяга пряко или не.

Ще обърна внимание на два аспекта, в които намирам намесата за необходима – когато начинът на възпитание на едно дете влияе върху обществото и когато здравето и развитието на детето са видимо застрашени.

Живеем в общество. Независимо дали сме социален тип или “вълк-единак”, неминуемо се налага да общуваме с други хора. Същото е и с децата ни – още от първите дни на живота им ги събираме с други деца. Следват площадки, гостувания, детски заведения и т.н. Децата ни прекарват голяма част от времето си заедно с други деца. И когато поведението на едно дете влияе негативно физически или психически върху останалите, тогава за мен намесата е необходима. Да, говоря за агресивните деца. И то конкретно за онези, чиито родители преднамерено ги възпитават в агресия. Всички поне веднъж сме срещали детето-бабаитче, копие на бащата-бабаит, нали? Или малчуганът, от чиято уста се леят хамалски псувни, а родителите му го поощряват с: “Браво, казà ли им го! Хахаха.”

Има едно момиченце, дъщеря на моя позната, с което Ева понякога се налагаше да прекарва известно време. Майката открай време дава ясни индикации, че има фиксация относно това как я възприемат околните. Нямам точна представа на какво се дължи това, но със сигурност има причина – това поведение винаги е следствие от нещо преживяно. Тази жена практикува неприемлив за мен модел, по който възпитава дъщеря си – “Бий, за да те уважават!” Репликите, които повтаря на детето като мантра са: “Ти си много повече от останалите! Тъпчи ги!” - и всякакви в този контекст. Детето, за своите десет-единайсет години, ги е попило и ги прилага безпардонно. Крещи, тръшка се, тропа с краче, обижда. Децата започват да я отбягват и всичко завършва с рев. Ужасно е. Ева с огромно нежелание прекарваше време с това момиче, а вече твърдо отказа да се вижда с нея. И я разбирам. Родител на съученик на това дете ми сподели, че и в училище е същото, плюс бонус – връзките на майката в системата, заради които момичето се държи абсолютно неприемливо и класът му страни от него. Още при първите ми впечатления от детето, не успях да премълча и да подмина, ами направих силно натъртващ намек на майката. Реакцията беше: “Аз я уча да ги тъпче, за да стане силна жена като мен!” Макар и да не постигнах резултат, нямаше как да не се намеся – все пак едно дете агресира към останалите, следвайки “възпитателния” модел на майка си и това не е добре. Може би, ако достатъчно такива като мен се “осмелят” да се намесят, тази жена ще промени подхода си и няма да отглежда агресор, от когото всички странят.

Друг случай, в който се намесих във възпитанието на чуждо дете, беше с едно момченце, което на три години още не говореше добре за възрастта си и беше доста асоциално – трудно му беше да общува. Детето беше напълно здраво. Просто майката беше (а и още е) крайно интровертна и много рядко събираше детето с други деца, за да не се налага тя да общува с майките. Когато един ден започна да ми споделя опасенията си, че може би детето е “болно” и ще търси лекар, аз не издържах и просто ѝ казах: “Вземи го извеждай това дете сред други деца! Пусни го най-накрая на детска градина! Пълна глупост е, че си го затворила вкъщи само с теб.” Тя ми се обиди. Но душата ми крещеше да го кажа. За мен това беше безумие. Днес двете се забавляваме върху това как съм я “наритала” тогава. Този случай за мен е неоспорим пример, че понякога е необходимо да се намесим в чуждите работи.

В крайна сметка се връщам в изходна позиция – нямам еднозначен отговор на въпроса дали трябва или не трябва да се намесваме в начина на възпитание и отглеждане на чуждите деца. Дали да го направим или не, строго зависи от конкретния случай. От нас се иска да подходим разумно към това си решение, а не да действаме като бабите в парка – майката на всяко дете без шапка (без оглед на сезона) да бъде разпъната на кръст.


Прочетохте ли

Всеки сам си преценява

 

Последно променена в Неделя, 09 Септември 2018 11:02
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам