Не ни дават внучето

Автор: Нели Славова/Истории от гардероба

Преди време приятелка, която работи като възпитател в детска градина, ми разказа следната история - баба на момиче от групата, искала да осъществи контакт с внучката си. Не била виждала детето в продължение на години. За това била виновна снахата, по думите на бабата. Бабата не търсела обаче друг вид контакт - като телефонно обаждане, писане на съобщения, ходене до техния апартамент. Инициативност проявила с това си действие - да отиде до градината, в която е записана внучката й; да потърси госпожата, в случая моята приятелка; да помоли госпожата да й изпраща снимки на детето и по този абсурден начин - да я "вижда". Бабата заставала на оградата и понякога наблюдавала детето през решетките с насълзени очи. Не го викала по име. Не смеела. Страхувала се от реакцията на детето, а и нямала необходимата смелост за истински жив контакт. За нещо смислено.

Моята приятелка, разбира се, приела молбата на бабата и се съгласила да изпрати няколко снимки на внучката й от предстоящото тържество, което градината ще има. (Бележка на редактора - с позволението на майката). Уточнила също, че тези снимки няма да й помогнат с нищо. Тези снимки са просто едни обикновени снимки и нищо повече. Те не дават връзка. Те не създават близост. Те не говорят. Оставете онези клишета, които ви втълпяват, че една снимка значи хиляди думи. Снимката не е разговор. Снимката не е диалог. Снимката не е създаване на връзка помежду ни. Снимката е един хубав спомен, в който дори може да не присъстваш. Бабата дошла още веднъж и казала на моята приятелка – „само малко ще я погледам“. Моята приятелка отвърнала, че явно налице е проблем, който следва да бъде решен. Бабата на свой ред все говорела, че се страхува. Обича това дете, но се страхува. Ще я погледа малко докато спи и ще си тръгне. А после ще я погледа и през цветната ограда.

Когато не става, не става

nedavat

Не знам точно какъв е въпросният казус и не мога да съдя нито една от двете страни в него. Мога да кажа обаче друго. В този казус има една трета висша страна, която се нарича дете. И не сме важни повече аз или ти. Не са важни нашите различия. Нямат стойност нашите оправдания за разрива помежду ни.

Без това да излиза като вид обвинение или нападка срещу бабата, си правя извод, че вместо да решим и изчистим някакъв откровено голям проблем, ние го задълбочаваме или смитаме под килима. Под килима никой не гледа какво има. А там обикновено се събира доста мръсотия. Старателно чистим около дивана, чистим и откритата площ, но никой не смее да вдигне килима. Всеки се страхува и не иска да бърка. Знам със сигурност, че така няма за стане. Знам, че като заобикаляме тази мъка, тя не намира своето решение и до консенсус не стигаме.

Не разбирам и думи като - много искам да я/го виждам; липсва ми; обичам го; искам да я/го погледам.

В същото време не правиш никакво действие, пасивна си, очакваш някакво чудо, очакваш, че времето ще подреди нещата както ги желаеш или просто свикваш да си агонизираш по този начин, затъваш си в проблема и не очакваш нищо отникъде. За теб е задоволително единствено краткото гледане отстрани. Отстрани деца не се гледат.

Забелязала съм и как хората, не знам този конкретен случай дали е сред тях, не правят никакви постъпки за търсенето на контакт, защото си мислят, че другата страна предполага, че ще бъдат отхвърлени.

Така. С догадки и подобни съждения далеч също няма да стигнем. Ако нещо те тормози, не ти дава мира и силно искаш вече да се освободиш от товара - просто се обади и потърси начин да поговориш с отсрещната страна.

"Ама тя не желае, тя ще ме отхвърли... !"

Нека пробваме. Нека поне се направят един, два, жалки опита. Току-виж никой не те е отблъснал, а напротив - готов е за открит разговор.

Човек трябва да остави егото си вкъщи, може би и него под килима, и да се изправи, да потърси подход и да поговори. Съжалявам, ако ще разочаровам някои от вас, но друг начин няма.

И знаете ли защо няма друг начин? По-лесен, по-бърз, с по-мъничко усилия? Няма друг начин, защото след съвсем малко всички тържества приключват! Още малко и градината затваря! Кепенците се спускат. После същите кепенци ще се спуснат триумфално и върху училището. Доживеем ли университет - ще видим отново плавното спускане. Дано само присъстваме на снимките за дипломирането. Дано го видим с очите си. Дано никой не ни го разказва. Дано сме там и съпреживяваме всяка радост, болка, трудност, успех, цялата палитра на живота - заедно. Дано сме заедно, а не през решетки. И не градинските. Решетките в съзнанието ни, които не ни разрешават никакви действия и постъпки. Те са най-гъсти и сбити!

Осмелете се да говорите днес! Сега!

Поколението на НЕбабите

nedavat2

Аз имам един случай от първи юни в Джъмбо. До нас обикаляше двойка възрастни хора, които си шушукаха как искат да ни заговорят, но не смееха и всеки се обръщаше към другия с – „хайде ти ги питай“. Обърнах се сама към тях и реших повече да не ги спъвам в собствените им мисли. Възрастната дама ми отговори, че иска да попита нещо моето дете. Попита го коя играчка му харесва повече - самолетът или колата? С коя предпочита да играе.

Моето дете не й отговори нищо, защото помисли, че ще му правят подарък и го хвана срам. Обясних на жената, че ще избере самолета. По-интересен е и той сега играе с това, но интересите на всяко едно дете са различни. Тя попита още и дали самолетът бил подходящ за дете на четири години, дали имал части, които да се погълнат? Отвърнах, че е подходящ и на четири години детето би следвало да знае какво прави.

Жената беше изключително притеснена, объркана и хаотична. Позволих си да попитам за кого е предназначена тази играчка? Тя каза, че е за нейния внук, когото не са виждали вече две години, защото снахата не го дава. Не защото живеят в Зимбабве, не защото често пътуват до друга вселена, а защото снахата не го дава. С това действията на всички хора явно се блокират. Явно тези хора нямат синове, за да се обърнат към тях, а имат само снахи.

Самолетът струваше лев и петдесет. Колата беше два лева. Дамата и господинът изглеждаха много добре и поддържани. Тя беше с хубава къса прическа, а той с черни кожени обувки. Госпожата смени темата и започна пак да ми обяснява, че този самолет според нея е опасен за дете на четири години. Можело да му се счупи перката и детето да се нарани. Друг път щели да купят нещо. Видях, че вече проблемът не е в избора на играчка. Видях мръсотията под килима. Замириса ми.

Казах й само, че според мен има нещо, което е много по-опасно. Нещо, което тя отказва още да види. По-опасно е да си обичаш внучето и да си готов да не се срещаш с него две години или пет... Има ли значение? Защото има удобни изречения и фрази като – „не го дава“! Така е удобно. Така проблем няма. Така е виновен друг, аз вина нямам за нищо!

По-опасно е да не можеш да компенсираш изчезналите години с нищо. Нито с два лева, нито с лев и петдесет.

Тя така и не разбра нищо. По-опасно е как сърцето ти се раздира отвътре, искаш връзка с това дете, но само на думи и само отдалеч. За другото трябва кураж и чистота под килима, а ние всички знаем, че такива прахосмукачки в производство няма.

Ще почакаме. Може и някой да изобрети. Но друг! Само това да не бъда аз! Нека друг изчисти вместо мен. Нека друг измисли това решение.

Аз вина за нищо нямам!


Препоръчваме ви още:

Друго нещо са внуците

Ако баба не обича внучето

Внуците ще отмъстят за нас

Последно променена в Четвъртък, 16 Август 2018 21:05
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам