С какво искам да ме запомнят децата ми

Автор: Мария Пеева

Коко, моят 10-годишен син, поиска да му разкажа за майка ми. Поради болестта си тя е много различна от жената, която беше преди две години, но въпреки това той би трябвало да си я спомня добре от времето, когато идваше в София да го погледа, когато пътувахме заедно или им гостувахме в Пловдив.

- Нима не си спомняш баба, когато беше здрава и ви носеше курабийки, и толкова много ви се радваше? - го попитах. Тъжно ми стана.

- О, не, спомням си я. - отговори ми той. - Спомням си много неща. Но искам да ми разкажеш как си я спомняш ти.

Разказах му, разбира се.

И докато разказвах, осъзнах, че колкото и да ме обичаше мама, колкото и да се грижеше за мен, хубавите истории, които са останали в главата ми са твърде малко. Тя прекалено много трепереше за мен - да не се разболея, да не ме разглези. Повечето ми хубави, весели спомени са свързани с татко. Мама в повечето случаи беше “лошото ченге” в моето детство. И въпреки това си я спомням с радост такава, каквато беше тогава - красива, с елегантните си рокли и прическа, с изряден маникюр и ярко червило, как ме хваща за ръка и ме води на гости. Или в кухнята, изгубена в аромата на какао и ванилия, докато бърка мраморен кейк, а аз гледам като омагьосана изящните движения на фините й ръце.

Замислих се какво ще помнят моите деца за мен.

Дали ще ме виждат в спомените си изморена? Или вглъбена в работата си, все на компютъра? Или в кухнята, отнесена в готвене и домакинстване? Дали наследството от истории, които им оставя, ще ги радва и ще ги топли в моментите, когато имат нужда от мен, а мен вече ме няма.

Добро и лошо ченге? Забравете!

15000112 10209866251426688 6035391402526624775 o

Всеки ден с тях, всеки миг, аз пиша своята история, която някой ден ще им завещая. Дали ще я разказват с удоволствие на децата си?

С какво всъщност се надявам да ме запомнят моите синове?

Искам да запомнят колко много ги прегръщам. Когато ги боли и когато са щастливи. С повод или без. Когато лягат и когато стават. Чак до момента, когато усетя, че прегръдките ми вече не са толкова желани. И дори тогава, пак, упорито и досадно. Дано ме помнят като прегръщащата майка.

Искам да запомнят как винаги ги изслушвам. Независимо дали искат да споделят последната си победа в неразбираемата за мен видео игра или защо са получили слаба оценка в училище. Как могат да ми кажат всичко и няма да ги укоря. Дано ме помнят като разбиращата майка.

Искам да запомнят как се смеем заедно. Понякога на забавни случки, но нерядко и на гафове. Понякога техни, но по-често мои. Дано ме помнят като смеещата се майка.

Искам да запомнят и колко често плача. За тъжните неща, които се случват, но и за моментите на съвършено щастие, които ми даряват. Та дори и на тъжни филми. Дано ме помнят като чувствителната майка

Искам да запомнят колко много вярвам в тях. Дори когато се провалят, дори когато разочароват собствените си очаквания. Дано ме помнят като вярващата майка.

Не искам да ме помнят съвършена, не искам да ме помнят като победител. Защото не съм. Искам да си спомнят как понякога съм изнервена или изморена, сърдита или гневна. Имам си моите несбъднати мечти и моите разочарования. Моите грешки, болки, несъвършенства и извинения. Дано ме помнят като майката, която понякога губи битките си, но не губи надежда.

Най-вече искам да запомнят колко съм благодарна, че ги имам. Колко много осмислят всеки мой ден и колко много уча от тях. Колко много им давам, но колко безкрайно повече получавам от тях. Дано ме помнят като благодарната майка.

Мисля, че искам твърде много от тях. По-вероятно е да запомнят палачинките в неделните сутрини, които бъркам още по пижама, прескачайки кучетата, които се врат в краката ми с изплезени езици и гладен поглед. Или шумните семейни вечери, на които всеки се опитва да надприказва другия. Или екскурзиите ни, тези щури пътувания, на които не знам чие изумление е по-голямо - нашето от света или на света от нас. Или шантавите ни семейни истории, които всеки помни по различен начин и всеки добавя нов собствен щрих към тях, докато прераснат в същински мюнхзаузенови легенди.

Всъщност ми стига да помнят, че съм ги обичала във всеки един момент на живота им, радостен или тъжен, от първия им миг, всеотдайно, безмерно и безусловно, не заради качествата, способностите или заслугите им, а заради простия факт, че съществуват.

Дано тази обич ги топли, когато ме няма.

Това ще ми е достатъчно. Да ме помнят като обичащата майка. Или просто като мама.

На снимката горе виждате Алекс, моят най-малък син, който ми се смее, защото се спънах в шезлонга и паднах, докато се опитвах да го наглася в "непринудена" поза за снимка. Смя се, докато се разхълца. Смях се и аз. Надявам се да запомни и това.

Прочетохте ли Мост от спомени?

Последно променена в Неделя, 08 Юли 2018 10:37
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Възпитание според зодията

Възпитание според зодията

17 Сеп, 2018 Възпитание

Пред прага на училището

Пред прага на училището

17 Сеп, 2018 Образование

Расте, но не старее

Расте, но не старее

17 Сеп, 2018 Истории

Не искам да съм мечка

Не искам да съм мечка

16 Сеп, 2018 Възпитание

Чао, чао, какиии!

Чао, чао, какиии!

16 Сеп, 2018 Образование

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам