Добро утро, мили мои съседи!

Виктория Бешлийска/WordsDoWorlds

Баба ми и дядо ми бяха учители в гимназията на село, а родителите ми са лекари. Расла съм в началото на 80-те, когато за доброто възпитание си имаше точна дефиниция и общоприета представа – да се уважават възрастните и да не им се повишава тон; да не ги прекъсваме, докато разговарят; да не им пречим да гледат новините; да питаме дали може да станем от масата, след като сме се нахранили; да ходим на школа по пиано за музикалност и на балет – за добра стойка; с непознатите да говорим на „Вие“; да поздравяваме винаги хората, живеещи в блока, на същата улица, в същото село. Особено това с поздравяването толкова ми е било набивано в главата, че не можех да си представя да подмина човек във входа или на улицата просто ей така. Познат, непознат – няма значение, едно звънко „Добър ден!“ винаги трябва да ознаменува срещата на детето с възрастния.

Когато си ходех на село през ваканциите, преди всяко излизане до магазина или до читалището, баба не пропускаше да ми заръча: „И като срещнеш някой човек на улицата, да му кажеш първа „добър ден“, защото като те попитат чие момиче си и кажеш, че си на Бешлийски, да знаят, че си добре възпитана“. След това ме караше да си облека чисти дрехи, да се среша, да си сложа в джоба бодрия дух и чак тогава да отида за един хляб. Тръгвах аз на дългото 200 метра пътешествие до фурната или на 500-метровото до хранителния магазин „Бяла магия“ (с прикрепен към него дневен и нощен бар!), заредена с ентусиазъм за поздравяване. Тогава, в края на 80-те и началото на 90-те години, селото не беше толкова безлюдно, както е днес, и стопаните на къщите си бяха живи. Бабите все още бяха здрави и можеха да седнат на пейките пред дома, за да поговорят по съседски или, ако са сами, да погледат кой ще мине. Мъжете пък все още се събираха в бръснарницата на Асан да играят карти, ходеха до пощата да плащат сметки или да уредят някоя работа в кметството. С две думи, по улиците се срещаха хора, поне по трима-четирима ще видиш в посока.

И ето, наближавам пейката, на която е поседнала жената на Младен. Тя не ме е виждала от миналото лято и не може да ме познае. Отдалече й извиквам: „Добър ден!“ и се усмихвам, откъдето започва и разговорът като по сценарий: „Добър ден! Чие момиче си ти?“. Отговарям - "На Бешлийски." - „Ааа, на доктора ли си?“ - "Да, на доктора." - „Малката или голямата?“ - "Малката." - „Брей, Вики, ти ли си? Браво, браво, колко си пораснала!“ А после следва и дежурният разговор за родителите ми, за сестра ми, за училището и: „Хайде, много здраве на баба ти и дядо ти!“. И така всеки път, никога никого не подминавах. Единственият, когото за толкова години не поздравих нито веднъж, беше Томата, местният чешит, който изобщо не ми обръщаше внимание, когато профучаваше край мен с колелото си, пък и честно казано, като дете изпитвах страх от него, защото често си говореше сам и доста несвързано, а и винаги беше навъсен.

Накратко: въпросните „добър ден“, „добро утро“ и „Довиждане, приятен ден!“ така ми бяха насадени в съзнанието, че по-късно, когато вече бях в гимназията и повечето време вкъщи прекарвах в детската стая, при всяко влизане в хола при родителите ми казвах: „Здравейте!“ – това се случваше на всеки половин-един час и баща ми чак го избиваше на смях. Но навикът си е навик.

Преди година и половина със семейството ми се преместихме на ново място. Кооперацията е в централен столичен квартал, от така издигнатото в култ ново строителство. Състои се само от един вход, на шест етажа с по шест апартамента. За да влезете във входа, от улицата, трябва да преминете през 10-метров тунел, който отвежда към заграден малък двор, самостоятелен за блока, и използван, естествено, за паркинг. Тоест, щом влезете в тунела, е ясно, че най-вероятно сте ни съсед. За тези 18 месеца, откакто живеем тук, установихме, че хората от блока са предимно млади двойки или семейства с малки деца. Единствените по-възрастни съседи са бившият домоуправител на входа – изключително елегантен и възпитан господин на около 55 години, и настоящата домоуправителка, много мила, отзивчива и културна жена, горе-долу на същата възраст. Това са и почти единствените хора, с които се поздравяваме в рамките на нормалния тон.

Ето как изглеждат другите съседи и какво се случва, когато сутрин срещнат моето ведро: „Добро утро!“. Но за да съм напълно откровена и да си представите цялата картина, може би е редно да спомена, че по време на описваните събития аз съм във второто си майчинство. Сутрин излизам да заведа голямата дъщеря на училище и се връщам обратно вкъщи към 8:10 ч. Обикновено нося дънки, зелена парка и любимите ми кларкове или удобни кецове. А също и два-три топли ухаещи кроасана в книжен плик под ръка. В този момент почти всички съседи излизат за работа и за училище. Вероятно повечето от тях ме мразят, защото се прибирам на топло вкъщи, когато те цял ден трябва да ходят и да орат в офиса. Може би и те искат поне един път да са неглиже в понеделник сутрин и затова презират факта, че аз „нямам работа“ по цял ден, но това са само предположения. Ето какви са фактите и моите съседи.

Тийнейджърката от 5-ия етаж

Висока поне една глава над мен. Редовно е със слушалки, върви приведена напред, походката й е леко грубовата и с цялото си изражение крещи: „Ох, кво ме занимаваш?“. Ако се срещнем в задния двор на блока, ме подминава най-невъзмутимо. Ясно е, че не ме чува, защото е със слушалки, но със сигурност ме вижда. Това, че се разминаваме на метър разстояние, й носи утеха, че няма никакъв ангажимент към тая жена, чието име не знае и която изобщо не я интересува. Случвало се е да ме поздрави само два пъти – когато сме се озовавали сами в асансьора и вероятно отблизо й е било по-трудно да издържи на въпросително повдигнатите ми вежди и настойчив поглед, търсещ обратна връзка на простичкото: „Добър ден!“.

Сериозната, 23+ г.

Обикновено се засичаме в тунелчето или в задния двор. Лицето й изглежда свежо сутрин, но за сметка на това винаги е еднакво безизразно. Няма случай, в който да не носи слушалки и се чудя дали слуша нещо и как, ако слуша, е възможно да не проявява никаква емоция. За нея аз съм въздух, прах, НИЩО, няма ме. Убедена съм, че влизам в полезрението й и че дори може да прочете по устните ми поздрава „добро утро“, но рекация – няма. След седмия или осмия подобен случай се опитвам да не се обиждам, но някак не мога да си избия от глава въпросите: „Добре де, толкова ли е тежко на тези лекции, на които отива? Или в колцентровете гърчът е станал непоносим? Или си преговаря думите по немски наум? Аааа, не, по китайски са, ученето на източен език изисква цялостно посвещение, вглъбяване, скъсване на връзката с реалността. Това ще да е... “ Мнимите ми оправдания заглъхват до следващия път, в който Сериозната ме подмине с киборгското си изражение и отново не се вбеся, а после отново не се замисля как никога не съм си позволявала такова пренебрежение към човек, който ми казва „Добър ден!“.

Есктремната, 27+ г.

Немного висока, слаба, с остри черти на лицето и жилав вид. Явно се занимава с някакъв онлайн бизнес, защото често я засичам в офиса на куриерската фирма под нас, докато обработва десетки пратки. Кара мощен спортен джип и походката й е толкова бърза и заплашителна, че изтръпвам, когато се разминаваме. Първо си мислех, че моето „добър ден“ я плаши, звучи й като някакво порицание от друга епоха, затова ме гледа така навъсено и не продумва нищо. После минах на по-нормалното „здравей“. Тц, никакъв резултат. За капак веднъж й задържах входната врата, докато носеше някакви обемисти кашони, а тя така лошо ме изгледа, минавайки покрай мен, все едно ми казваше: „Да не мислиш, че не мога и сама?“. Смотолеви нещо в движение и тръгна да прескача по три стъпалата нагоре, барабар с кашоните. Останах на вратата като гръмната, но не губя надежда, мисля си, че все ще се пречупи някой ден.

Младежите от 4-ия етаж, 24+ г.

Двама са и обитават два отделни апартамента, разположени един срещу друг. И двамата са високи, несговорчиви, засичала съм ги единствено на площадката на етажа ни. Ситуациите протичат по следния начин:

Аз и Младеж Едно заедно излизаме от апартаментите си, заключваме вратите и се отправяме към асансьора. Въздухът се е сгъстил от тишината на „неудобството“, че стоиш на метър от непознат. Разбира се, в духа на динозаврите, които знаят какво се прави в такива случаи, след няколко секунди, дадени в аванс на отсрещната страна, казвам „добър ден“. Младеж Едно ми хвърля поглед отвисоко и с половин, изкривена от усилието уста измрънква обратен поздрав. Ура!

С майката на Младеж Две се засичаме пак на етажа. Чевръста и усмихната жена, която още щом ме вижда, ми казва, че е майката на Андрей, която е дошла да изчисти апартамента му, че той, нали е момче, хич не поддържа. Няма как, трябва да се помага, отвръщам любезно. След две седмици чакам асансьора на четвъртия етаж. Вратите се отварят и оттам излиза Младеж Две. Правя крачка назад, за да се разминем нормално, едновременно с което казвам „добър ден“. Той минава, бутайки ме по рамото, все едно сме мускулести батки, които се разминават в коридора на затвора, гледа ме с празен поглед и чак когато е почти с гръб към мен, може би все пак сетил се какво го учила майка му някога, се обръща и отвръща с груб глас: „Дбр дн!“.

Бизнес дамата, 40 + г.

Разминавали сме се няколко пъти, в три от които рано сутрин тя е на токчета, облечена в бизнес костюм, дърпа малък куфар на колелца с едната ръка и държи закачалка с ризи в другата. Отдалече се вижда, че е от голямото добрутро. Косата й е с безупречна форма, гримът е перфектно дозиран за този час на деня, усмивката отсъства, а изражението й е като на човек, който привидно държи положението, но дълбоко в себе си иска да се гръмне. Обикновено я засичам, докато изчаква мъжа си да изкара джипа от гаража. Синът й, на около 9-10 години, е до нея и чувам откъслечни реплики: „Казах ли ти?... Колко пъти?... Ох, Станимире, писна ми от тебе... “.

Минавам покрай тях, както съм си с кецовете, качулката и кроасаните в ръка и, разбира се, изтропвам едно енергично „добро утро“, а тя... Тя отмята коса през рамо и от височината на своите 180 см ми хвърля такъв убийствен поглед, сякаш съм чистачката, която погрешка й е изхвърлила договорите от бюрото. Добре де, след около месец и аз ще се върна на работа, ще си сложа високите обувки, лачената чанта, копринената риза и сакото, ще си пръсна италианския парфюм и тогава, Мадам Бизнес, когато Вашите токчета сутрин срещнат моите, дали ще благоволите да обелите и една дума? Честно казано, се питам кое е по-възмутителното – дали ако тогава започнете да ме поздравявате, или ако и тогава продължите да не го правите?

Съседът с кучето от 6-ия етаж, 42+ г.

В началото на нашето преместване съседът с кучето изобщо не поздравяваше, когато ни срещаше. Даже не ни поглеждаше много-много. Ей така, подминаваше ни, сякаш се разминавахме на Витошка, а не в дворчето на блока. Обаче след онзи път, в който го засякох в асансьора, честитих му Коледа и попитах дали добрият старец е донесъл подаръци и на домашния любимец, и в който той така се усмихна, че чак се разтопи, вече започна да ме поздравява даже като се засечем още в тунела на блока. Е, това вече е истински прогрес! Ако въпросният съсед се научи да затваря и входната врата след себе си, цена няма да има.

Любимец 13, 30+ г.

С него се поздравяваме от първия ден. Тогава бях все още бременна и ходех бавно, поклащайки се, с напъчен величествен корем. Той винаги се усмихваше отдалече и ведро ме поздравяваше. Наскоро го видях с няколкомесечно бебенце – е, това ще да е било, взаимни родителски симпатии. Но няма значение, Любимец 13 винаги поздравява, дори „приятен ден“ пожелава и с него има надежда за бъдещото ни общо съжителство в блока на улица ***.

Пишейки това, не мога да не спомена семейството от втория етаж, с двете малки деца, с което винаги се поздравяваме и разменяме по няколко думи за времето, разходките, снега и разни други неща, както и семейството от 6-ия етаж, което има бебенце и с тях, по чисто родителска линия, сме си разменяли по няколко думи, много симпатични хора. Но се чудя извън този бебешко-детски кодекс в общуването, който е виден и сякаш обединава хората или поне не ги прави чак толкова незабележими, няма ли други точки, по които и с другите съседи да се допрем? Като това, че сме хора, които живеят на една улица, в един блок и в един вход?! Не искам да си пия виното с никой от тях, а и те, предполагам, също не искат. Нито искам да плетем плетки заедно и да си звъним по вратите, когато ни трябват още две ръце, за да си пренесем дивана. Знам: притискат ни срокове, притискат ни кашони, хазяйката ни притиска, черният дроб и жлъчката ни притискат, докога-ще-го-търпя-тоя-идиот ни притиска, всеки си има проблеми. Има хора, които мразят сутрините, и такива, които понякога мразят всичко и всички, но толкова ли е трудно да отговорим на най-простия поздрав, толкова ли е трудно да погледем някой в лицето и да му кажем едно „добро утро“?

„Добро утро“, „добър ден“ и „добър вечер“ са поздрави, но те са също и ПОЖЕЛАНИЯ. Колкото и наивно да звучи, думите имат своята сила и вярвам, че могат да променят нещата. Мисля си, че ако някой от тези хора поне веднъж успее да изплюе камъчето и да каже чистосърдечно едно „здрасти“, може пък да му олекне, да му стане по-добре, да му падне някаква тежест от плещите, да му тръгне по-леко животът. Знае ли човек...

Чистачката, 78 г.

И за да не мислите, че всичко, което разказвам, е моята гледна точка, която е изкривена и... не може всички да са чак толкова зле, ще ви разкажа за нашата чистачка. Казва се леля Ана, на 78 г. и има 36-годишен трудов стаж като рехабилитатор. Чисти шестетажния ни вход сама, два пъти седмично. Със сигурност никак, ама никак не й е лесно и въпреки всичко всеки път ме посреща отдалече с усмивка и с добра дума. Поздравявям я и я питам как е, извинявам й се стократно, ако направя стъпки върху току-що измитите плочки, иска ми се да мога да прелетя до асансьора, но не става. После си говорим за моите деца и за нейните внуци и правнучето й. Накрая винаги ме изпраща с едни и същи думи: „Много се радвам, че те видях, вие сте от малкото добри хора тук. Хайде, по живо, по здраво!“. Много е интересно как казва „добри“, а не „любезни“, не „възпитани“, не „културни“. Та, за „доброто утро“ беше дума.


Препоръчваме ви още:

Дали да не тръгна на работа по-рано, за да си почина...

Да случиш на съседи

Нещо мило, нещо малко, нещо спасяващо

 

Последно променена в Сряда, 28 Февруари 2018 13:54
Прочетена 7467 пъти
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.

Facebook

My totally cool grandson :) #grandson #babybobby #mamaninja

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на