Така, както всички мъже правят

Автор: Ина Зарева

Тя притиска толкова силно ушите си с ръце, че пръстчетата ѝ побеляват, но въпреки това продължава да ги чува. Писъците на майка си. В спалнята са. Тъпи удари, плач, викове за помощ. Тя се е заключила в банята и не смее да помръдне, да диша, да съществува. Слива се с плочките. Знае ги наизуст – колко са на брой, къде имат пукнатини или начупвания, на какво приличат шарките им, накъде водят нишките им.

Тя не просто се крие в банята, тя се е сраснала с нея. Пуска водата, заключва вратата, стиска до болка кранчетата, обляга челце в студения порцелан. Но не иска да е така. Не иска да се крие. Не иска да е тук.

Малкото ѝ телце трепери от студ, от страх и от нещо, което за първи път изпитва – някакво хлъзгаво, задушаващо и ледено чувство за вина и предателство. Мама има нужда от помощ, а тя не смее да излезе от скривалището си. Но ако излезе какво да направи – та това е татко ѝ? Той я обича, носи я на конче, гъделичка я, приготвя ѝ закуска и е най-добрият баща на света. Тогава защо, защо, защо? Тя се свлича на студения под, свива се на кълбо и се моли това да е само някаква игра между възрастните или само така да ѝ се е сторило, и да не се е случило никога.

Но то се случва и следващата вечер. И следващата. И следващата.

Баща ѝ е любимец на всички – интелигентен, възпитан, щедър, свободомислещ, със завладяващо чувство за хумор. Майка ѝ е толкова красива, толкова порцеланово крехка, толкова изящна, че тя не смее дори да я гушне с всичките си сили, както ѝ се иска. Двамата са най-красивата двойка на света. Никой не би повярвал, че вечер татко ѝ се преобразява в някой друг, някой чужд, далечен и зъл човек, който блъска лекото тяло на майка ѝ в стените, а топлите му галещи ръце се стягат в юмруци, които потъват в нежната ѝ кожа.

Всяка следваща вечер тя се слива все повече с пода на студената баня, зъзнеща под огромното свлачище от вина и предателство. Вече знае какво означават тези думи. Те описват нея.

През деня родителите ѝ живеят един живот, а вечер – съвсем друг. Тя дълго търси обяснение и като не намира такова решава, че всичко е заради нея. Не може да си представи с какво майка ѝ може да ядоса толкова много баща ѝ. Значи трябва да е заради нея. Колкото и да се старае обаче, нищо не се променя. Нито отличните оценки, нито подредената стая, нито подаръците, които прави за татко си. Нищо.

Тя вече се страхува много от него. Не вярва на обичта му, не иска да си играят и гъделичкат, не иска да я докосва. Не иска да е там. Не вярва на никого. Не вярва и на майка си, защото отрече всичко. Един ден тя събра всичката си смелост – изстърга я от студените си мисли, от уплашеното сърчице, от вината във вените си – и каза на най-близката до семейството им жена. После се скри наблизо, докато двете с майка ѝ говореха. А майка ѝ отрече всичко. Каза през смях, че това било плод на детско въображение. Но тя познаваше този неин изкуствен, нервен смях. Защо постъпи така? Нима не я раняваха ударите му, блъскането в стената, нима ѝ харесваха синините – винаги скрити под дрехите, нима не я беше учила, че винаги трябва да се казва истината? Малката ѝ глава не успява да сглоби всички въпроси с отговорите им. Чувства мозъка си изтръпнал и напълно безполезен. Скоро сърцето ѝ се обвива в станиол – така пулсациите му са невидими, болката е по-малка, а светът се отразява и се връща обратно. В нея вече е пусто.

**********

Двадесет години по-късно. Тя е някъде далече от тялото си, от себе си, от думите, които се чува да изрича. Знае, че e грозно, че яростта струи през очите ѝ, че острите ѝ думи го раняват като кинжали, а после се връщат и остават забити в нея. Нея също я боли, но не е по силите ѝ да спре. Станиолът отдавна се е сраснал със сърцето ѝ и тя може да усети металната кръв във вените си. Добрите му очи горят в недоумение, опитва се да я успокои, но това я разярява още повече. Нахвърля се върху му с още повече обиди и обвинения. Някаква част от нея иска да се отскубне и да прегърне измореното му тяло, да се извини, да помоли за прошка, да обясни.

Но тя е толкова малка и толкова далечна, на пода в онази студена баня, че няма как да се пребори с тази, в която живее.

А тя е безпощадна. Нанася поредните си словесни удари, унижава го, смачква достойнството му, помътнява и последния блясък в очите му, предизвиква го, гаври се и безмилостно последователно убива и последните му пламъци гордост. Той се гърчи под ударите ѝ. Борбата между мъжествеността и любовта се вихри в изпъкналите му вени, в пулсиращото лице, в стиснатите юмруци. Ето, само миг и тя ще тържествува. Още само един неин словесен удар и той няма да издържи, и ще замахне срещу ѝ. Чака този момент вече седем години. Да го уязви до прозрачност, до лудост, до безсилие. Да го вбеси дотолкова, че той най-накрая да излезе от любящия си, уютен образ и да я удари.

Така, както всички мъже правят.

На него просто му трябва повече време. Но тя може да чака. И да докаже защо не му вярва, защо не приема предложението му за брак, защо не може никога да бъде негова. Защото той също ще удари. Няма начин да не го направи. Това е по-силно от него и от образа, в който се е скрил като в пашкул. Всички го правят. Ето че той бавно се изправя. Гневът му може да се докосне във въздуха – горящ и режещ. Тя продължава да го замерва с унижение. Очите му плуват в умора, обида, болка и безсилие. Замахва. Тя замръзва и очаква юмрукът му да потъне в плътта ѝ, както това се случваше с майка ѝ. Ръката му обаче не сочи към нея, а се разбива в стената отсреща. Едри парчета мазилка се отчупват под хрущенето на счупената кост.

- Не разбра ли, че никога няма да ударя теб?! – тихо се предава гласът му.

Тя разбира.

Изтрезняла.

Уплашена.

Вцепенена.

Разбира, че този път тя е насилникът.

 

Препоръчваме ви още:

Не мълчете като мен

За третия пол от четвърти ред и насилието над жени

Аз, жертвата

Последно променена в Събота, 03 Февруари 2018 10:13
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам