Ножица за време

Автор: Лени Рафаилова

Утрото на Бъдни вечер. Градът спи. Светла, лепкава мъгла се рони от зелените връхчета на боровете, трепва за миг в студения въздух и пада изнемощяла в бледи капки по щръкналите уши на кучето и по сънените ми клепачи. Трепти по миглите, пречупва случаен слънчев лъч в очите ми и изчезва. Без следа. Кучето отбелязва пътя ни с мокри, кални лапи. Нашият път до вкъщи в сребърното утро, навело слънчев поглед към изтръпналата земя, утро, което крие тайната на вечерта. Нямаме елха и кола нямаме. То и мъж си нямам до вечерта, та затова и ми се пада честта да играя главната роля в предколедния психотрилър.

Сама, само със съдействието на градския транспорт и ограничен брой банкноти, сгънати на четири в левия ми джоб. Първият клиент на мола с празничен кафяв хартиен плик и още по-ограничен брой смачкани банкноти. Невидима съм, контрольорите ме заобикалят или може би изглеждам нещо ненаред, та хората не ми щат билетчето, дето и без това нямам. Стъпвам по разместени плочки, клокочи гъста мътна вода. Светофарът пищи, някаква жена крещи по телефона, мъж с уморен поглед и сив каскет разсеяно чете вестник на спирката. Вестникът е от вчера. Останали са пет елхи. Вятърът ги блъска, те са изморени и едва стоят изправени на своите криви кръстачки с ръждясали къси пирони в тях, Сякаш стройни, млади робини... за продан. Боже! Мислите ми по светли празници често са твърде тъмни, с изкривени лица и смръщени чела. Усмихвам се при една за горещо кафе и тънка цигара.

Двете със зелената еличка-робиня хващаме гратис автобуса до последната спирка. Пръстите ми са набодени и изтръпнали от острите иглички. Дръвчето си отмъщава за страданието. И с право. Набутваме се в тесния асансьор като леко прегъвам няколко по-смели клончета, скриваме хартиения плик между саксиите на полуетажа и с въздишка на облекчение завъртам ключа. Кучето върти дупето и души още мокрите светли иглички. Децата се прозяват и бъркат някакъв стар корнфлейкс. Надиплям сребърни гирлянди около нежното стебло. Имаме куфар с бляскави играчки. Едно малко ангелче е изпаднало на дъното на шкафа, крилцата му са в прах. Издухвам го, кучето киха. Отвсякъде влиза миризма на зеле. Време е за кафе. Утрото се изпарява от стъклата, денят скоро ще заблести. Чушките и бобът са опечени, питката ще правя след залез, когато той се прибере. Искам да си сипя чаша вино, но е твърде рано, децата ще ме сметнат за непоправим алкохолик. Телефонът вибрира в задния ми джоб. Обажда се, за да ми каже, че е тръгнал и да пита за елхата. Тя е добре, настанила съм я на светло, наконтила съм я и може би ще ми се прости. Може би. Пуша. Димът е тежък и плътен, като платно от спомени.

За Коледа никога не си поръчвам подарък, но тази година един подарък ми е нужен до болка. И ето, пиша наум писмо до Добрия старец или повече до Бог. Искам ножица. Голяма и остра, добре наточена и със здрави дръжки. Ножица за време. Ножица, с която да отрежа всяко парче пропиляно време, всяко време на болка, на тъга и гняв. Време, което не искам в моята лента живот, време, от което ме е боляло, време, в което някого го е боляло, време от скръб и смърт, време от гняв, от ярост, от безумие, от крясъци, от счупени чаши, от затръшнати врати, от заключени решетки, време от загубена любов, от премълчана обич, време от спестени усмивки, от разделени ръце и тела, време от горчиви до изтръпване сълзи в очите на майка ми, времето от кошмара на баща ми. Искам ножица, за да изрежа всичко страшно, мрачно и зло от тънката лента на дните ни. Ще я държа здраво и внимателно ще отделям ненужните кадри с точно отмерено движение на острието. Ще изгоря ненужната лента, за да остане само това, което е трябвало да бъде. Ще изгоря до пепел болката, ще изгоря сълзите и смъртта, ще унищожа страданието и черните баири на скръбта. Ножицата ще плъзне безмилостното си острие по всяка горчива сцена, по всеки ненужен миг време на болка и страх, на обида, смърт и тъга. И лентата ще остане все така цяла, но вече по-светла и гладка, като скрита ледена пързалка в сребърно утро, където лъчите на младото слънце чертаят отвеси от светлина и цвят.

Цигарата е угаснала, димът е изчезнал. Трептят крила на спомени и тънки надежди. Денят си отива. Време е за питката. Кучето лае, става течение. Елхата бодро размърдва клончета. Трепкат шарени светлини. Отвсякъде се носи аромат на прясно изпечен хляб. Един мъж влиза у дома с усмивка и бутилка вино. Оставям ножицата. Този миг време ще си го запазя. Има кадри, които трябва да останат, за да не боли толкова от други.


Препоръчваме ви още:

Две краставици и шише ракия

Невидимите подаръци

Коледно чудо

Последно променена в Събота, 30 Декември 2017 18:34
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Искам пли плоститулката!

Искам пли плоститулката!

20 Сеп, 2018 Татко Калоян

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Къде живееш?

Къде живееш?

16 Окт, 2018 Истории

Малкият човек и светът наоколо

Малкият човек и светът наоколо

15 Окт, 2018 Възпитание

У дома

У дома

15 Окт, 2018 Истории

Време назад

Време назад

14 Окт, 2018 Истории

Шерше ла суп

Шерше ла суп

14 Окт, 2018 Забавно

Добра свекърва

Добра свекърва

13 Окт, 2018 Отношения

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам