Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Любовта, която не виждаме

Автор: Ина Зарева

Събуди се много рано. Децата спяха, а той и кучето прохъркваха в смешен синхрон. Обичаше да е будна точно през това време, когато нощта все още мързеливо се протяга, а денят нетърпеливо приижда. Застава с чаша силно кафе в опасаната във френски прозорци дневна и се чувства по средата на два свята. Срещу нея се изтягат върховете на планината, вдясно е все още пълен мрак, а вляво изгревът оцветява небето в стерилно розово, за да се роди слънцето. Тя все още може да избере да се върне в уютната спалня и да потъне в тъмни сънища или да се събуди напълно и да замеси деня с ръцете си. Твърдото кафе се оказва по-изкусително от топлото легло и тя изпраща последните щрихи от нощта и останалата в недоумение закъсняла луна. Взима апарата си и снима. Екранът му, запечатвал форми и цветове, попивал настроения и емоции, покорно запаметява и днешния миг.


25 години. Заедно. Тя и той.

Звучи неприлично старомодно в този свят на динамични връзки, на любов в емотикони и на онлайн разводи. Живот, така стремглаво препускащ към края си, че не му остава време за обичане. А за обичането трябва много време. То не е страстта, с която жонглираш парещ кестен, когото бързаш да съблечеш и да погълнеш. Не, обичането е бавното постоянство, с което катериш върхове и се спускаш обратно. Обичането е желанието не само да изкачиш висотите с този човек, но и отново с него да слезеш в ниското.


Обичаха се от първата разменена дума. Начинът, по който удължава „с” и „ш”, трапчинката, с която преглъща неизказаното, смехът с отметната назад глава, няколкото лунички върху носа, нейната коса, неговото рамо, ръцете им, които не се пускат и до днес. Обичаха и всички онези странности у другия, от които човек обикновено се смущава.

Отпива от кафето си и зарежда кафемашината за неговото. След малко той ще се събуди, ще провлачи чехли върху пода – първо левия, а после десния, водата ще плисне в банята. Пуска кафето му, той влиза в стаята с онова хлапашко изражение, което има само сутрин и което бързо сменя с примижала гримаса пред облечения в слънце прозорец. Първата им целувка. Тя му подава кафето и взима своето. Казват си: „Наздраве!“ и допират двете порцеланови чаши – навик останал им от първата сутрин, която посрещнаха заедно. Тогава чашите бяха пластмасови, а течността в тях – прозрачна като ръждива вода. Отпиват дълбоки глътки. Кофеинът рязко изпъва мозъците им. Тя го поглежда крадешком. Скрила е подаръка му наблизо, за да му го даде веднага щом той ѝ честити празника. Той отпива бавно и мълчи. С всяка следваща глътка, хлапашкото любопитство отстъпва на деловото мъжко излъчване и тя може да прочете по светлите линии в ирисите му как подрежда деня си, как съставя подредения си план, от който е почти непосилно да се отклони, как погледът му омеква, когато е наместил всичко и как допива с въздишка последната глътка будност.

Нищо за годишнината им. Нито дума.


Той е забравил. Колко прозаично!

Какво си е въобразявала тя – че е по-различна? Че някак ще им се размине? Че кризата на средната възраст, младата любовница, паяжината на рутината и мухълът на битието ще се разсеят небрежно и ще ги забравят? Че тя притежава цялата му любов, скрита в трапчинката, посребрения перчем и усмихнатата бръчица по слепоочието и никой друг няма право да я има? Че той ще спре живота си при нея, ще разтовари всичките вагони горчивина, разлъки, разминавания, изпразнени от съдържание думи и разложили се надежди, и повече никога и никъде няма да се запъти?


Облича ризата, която му купи при последното им пътуване. Закопчава се с маниакална вглъбеност. Не я поглежда. Не отговоря на някакъв подхвърлен в нищото въпрос. После припряно прибира ключовете и телефона си. Няма търпение да излезе. Тя усеща въздуха помежду им като въздишка на събуден вулкан. Целува я бързо и затваря вратата след себе си.

Нищо.

Вижте още Депресия или емоционално "прегаряне"

Тя сяда мъчително бавно пред своите любими прозорци. Планината е хипнотично близо. От тишината преди няколко часа няма и помен. Градът се е вкопчил в своя невротичен танц, шумовете се блъскат като изгубени птици, от които се откъсват малки пера и се забиват с болка в мозъка. Спирачки, клаксони, разплакани деца, нервни възрастни, едва поемащи си дъх бизнесмени, токчета на устремени към тях жени, ритмично и все по-близо потропване на бастун.

А болката, страхът и бездната от самотност я повличат все по-силно и безмилостно надолу и назад.

Първата им годишнина – бяха толкова бедни, че тя ряза косата си, за да му апликира картичка, а той ѝ подари бъдещата им къща, направена от кибритени клечки.

После - много годишнини, на които той винаги носеше кошница с рози, а подаръците му, с ювелирно изящните си послания, бяха планирани с месеци. Тя се чувстваше обичана, обичана, обичана. И засрамена, защото колкото и да се опитваше никога не можеше да засенчи неговата изненада със своята. Но независимо от все по-чувствените и напоителните им празнувания, те всеки път изваждаха онази първа картичка, направена с косите ѝ и неговата кибритена къща-мечта.

Децата им поотраснаха и също започнаха да се включват в празника със симпатичните си изненади – рецитираха стихове, измисляха песни, пълнеха албуми със снимки, беряха диви теменужки, разпръсваха ги върху главите им и ги караха отново и отново да разказват как са се запознали и оженили. Дъщеря ѝ вадеше сватбената рокля от дъното на гардероба, поглаждаше воала, налагаше я върху себе си и отсичаше, че ще се омъжи в нея. Синът им се сгушваше до тях и ги питаше какви деца са си мечтаели да имат. Смееха се на неговото детско лукавство, гъделичкаха се и се замеряха с възглавници.

Този празник беше по-голям от всички останали. Сватбата и това да са заедно беше най-трудното и изстрадано нещо в живота и на двамата. Бореха се с целия свят и със самите себе си. Бяха трудни характери, свикнали да живеят сами и без да се съобразяват с никого. Имаха съвсем различни семейства и приятели. Самите те бяха пълни противоположности. И все пак нещо в тях бе напълно еднакво. Те се вкопчиха в тази съкровена еднаквост, пазеха я, отглеждаха я и заложиха на нея единственото, което имаха – животите си.

После ставаше все по-трудно, все по-мъчително, все по-изпиващо силите и изтезаващо увереността им. Животът ги хвърляше от огнени морета в ледени склонове, от дълбоки пещери в безмилостни пустини. Но те издържаха, все така хванати за ръце, и вдигащи наздравици с пластмасови чаши кафе сутрин.

Децата напълниха още повече смисъл, любов и вяра. Двамата се преоткриваха като родители, смееха се на строгостта си, възпитаваха се в сериозност, но накрая отново всичко завършваше в пълните със смях и летящи възглавници вечери. А сутрин наздравиците бяха четири – двете чаши, изпълнени с тъмна нощ и две - с ухаещ на бебе млечен ден.

Работеха отдадено, лоялно, влагайки цялата си енергия, но парите не стигаха. Тя започна да снима – първо само децата им, но скоро това се превърна в любимо и при това доходоносно занимание. Усещането за мига и залавянето му, преди да изчезне, беше нейното надбягване с хищния живот, който се завъртя като центрофуга и тя все по-често чуваше накуцването му и ритмичното почукване на бастун, което неизменно приближаваше.

Младостта ѝ остана някъде из пустинните бури, а единствената утеха беше, че ги има него и тях. Когато погледнеше в светлите бразди на ирисите му, тя виждаше отново онова момиче, което режеше с размах косите си, поглеждаше го диво, дръпваше страстно от силната цигара, забиваше маникюр в шепата му и го повеждаше към поредни пещери и пустини. В огледалото бяха останали само бледи следи, все по-предпазлива усмивка и преценяващ поглед.

Прочетете и Последният мохикан на семейния живот


Как очаква да е още с нея, когато от нея нищо не е останало – каза си тя над празната чаша кафе. Колко пъти се е питала защо я обича. Защо я търпи с нейните емоционални порои и стихийни бунтове. Защо не ѝ изневерява. Та вече е толкова естествено хората да живеят в любовни многоъгълници. Самата тя е имала достатъчно предложения и възможности. Как да се възползва, когато той не просто я обича, той ѝ вярва за всичко. Как иначе биха минали всички тези катаклизми в живота си, ако не си вярваха.

До днес. Днес той е друг. Той е далечен. Няма я нейната бръчица върху слепоочието му. Няма го онова сгушване в прегръдките му, чиято сила и плътност не са се променяли 25 години. Няма го онзи поглед, вперен в нея, докато тя се гримира или облича.

Навярно е видял, че и нея отдавна я няма. Че любовта им, независимо от грижите е изтляла като старо огнище, че независимо от усилията е остаряла и пулсът ѝ е критично забавен, че независимо от обещанията и мечтите, те са двама нови възрастни, които кимват като към далечни познати на отраженията си.

Най-накрая ще могат да видят реалността в очите – и те, както и повечето им познати, ще се разделят тихо и елегантно. Ще запазят доброто родителско партньорство и ще се шегуват пред общите си приятели с някакви стари случки, като че още тогава са знаели какво предстои и това сега е съвсем в реда на нещата. После ще потърсят новите си партньори, с които бързо да забравят кои са и да съберат последния си куфар щастие в този техен така ехиден живот.


Да не би на нея да не ѝ е писвало никога?! Разбира се, че е. Ураган от скандали, айсберг от мълчания, цунами от спорове. В техния свят имаше от всичко. Но най-страшна беше пропастта, когато той не разбираше сълзите ѝ, а тя не оправдаваше гнева му. Тогава се чувстваха толкова чужди и далечни, че се вкаменяваха в своите половини от леглото и не смееха да се докоснат, за да не се разпаднат на малки парчета и после никога да не бъдат отново същите. Дишаха тежко като след решаващ мач, спомените от предишни скарвания палеха огньове в гърдите им, а празнотата от липсата на другия вледеняваше вените им. После много бавно се обръщаха един към друг. Казваха в един глас: „Съжалявам!“, избухваха в смях, вкопчваха се един в друг и любовта измиваше всичко като внезапен пролетен дъжд.


Днес е друго. Той е друг. И тя вече е друга, щом успя да издържи и да не му каже нищо. Кога се промени? На коя закачалка от многото им квартири и временни домове забрави спонтанността си? В кое от пътуванията загуби гърления си смях? В кой офис заключи безгрижието си?

Какво като е забравил? Нима не е показал достатъчно колко изцяло отдаден е на нея и децата им? Нима един подарък е всичко, което има значение за нея? Разбира се, че не е подаръкът! Но това е техният ден. Този, към който се стремяха от времето, когато бяха почти деца. Този, който ги превърна в това, което са. Не може просто да го забрави. Значи да е забравил нея.

Вижте и Щастливите двойки


Децата се събудиха, изядоха закуските си, целунаха я набързо и хукнаха към собствения си ден. По стълбите изсумтяха нещо като: „Честит празник!“, но тя не беше сигурна дали не ѝ се е причуло.


Възможно ли е съществуването на нещо да се е дължало само на нейната инфантилна потребност да го има? И никой друг да не отдава такова голямо значение, а да изиграва интереса си, за да ѝ угоди?! Ще трябва да ги освободи от това бреме - няма да има повече нейни празници, с които толкова много да се съобразяват.


След час вървеше забързано към студиото. Двойката вече я чакаше - предсватбена фотосесия – любовта се издигаше над главите им като ореол. В устата ѝ загорча. Ще започна да пия кафето си със захар - каза си и заподрежда декорите. Снимките ставаха повече от хубави. Виеше ѝ се свят, прималяваше ѝ, но нямаше как да спре – тези млади хора бяха изключително фотогенични и изпълваха кадъра с красота и емоция. Толкова много обичаше да снима подобни моменти единствено за себе си. Беше събрала стотици кадри от разнородните си ангажименти, в които любовта буквално можеше да се види. Независимо от възрастта, от външността, от фотогеничността, от повода, от сезона, от мига – това бяха снимки на любовта и на нищо друго. Събираше ги като доказателство, че не само при тях двамата любовта наистина съществува в онази нейна неприлична старомодност и лепкава последователност.

Дали да не започне да снима разводи – усмихна се криво зад обектива, докато продължаваше да увековечава целувките им.

Денят се превъртя като преял хищник и розовото отново запъпли, но този път от другата страна на прозорците ѝ. Беше се прибрала бързо след ангажимента си в студиото и се вкопчи в компютъра в продължение на дълги часове за обработване на натрупаните снимки. Спасяваше се в чуждите усмивки и щастие. Приличаше на отчаян художник, който краде от боите на другите, за да изрисува шедьовъра си. Но такъв нямаше. Пред очите ѝ се въргаляха багри единствено в черно и сиво, които сълзите ѝ размазваха в огромно, безплътно петно.

Обаждане от дъщеря ѝ – след час да е готова за концерта. Концерт?! Какъв концерт?! Възможно ли е да забравила кога е продукцията, за която упоритото ѝ момиченце се готви толкова дълго? Петното пред очите ѝ отново заплашваше да я погълне.

Душ, грим, любимата черна рокля, влюбените перли – както той ги наричаше, защото се целуваха през тях веднъж в един хотел. Сълзите давеха погледа ѝ, колкото и да се опитваше да се стегне, да забрави за себе си, да забрави всичко и това да бъде вечерта на талантливото ѝ дете.


Да, точно така – ще забрави всичко и ще се опита да подреди новия си беззвучен и безвкусен живот. Колко точно ще боли да скъса половината от себе си, да я дари на друг, да стане стерилно безкръвна и да запази достойнството и разсъдъка си? Колко време отнема умирането на чувствата, колко дълго е шествието след останките им? Колко струва да откупиш отново себе си? Колко по-празно от празното съществува?

Прочетохте ли Истински мъж?


Мислите ѝ прекосяваха града по-бързо от таксито, в което пътуваше. Задръстени улици, закъснели думи, застинали светофари. Това ли е всичко, заради което си тук? Слезе бавно от колата и вяло запристъпва към входа на залата. Щеше ли да издържи на погледа му, на въпросите си, на музиката под пръстите на момиченцето ѝ, която всеки път я разплакваше? Щеше ли някога да свърши този ден, да изчезне, като никога неслучил се и тя да се събуди над чашата си кафе отново цяла?

Отвори тежката, обкована врата и тишината я спъна. Мястото, в което толкова пъти бе плакала от радост, гордост и възхита към талантливата си дъщеричка, този път бе различно. Пианото не бе на обичайното си място, столовете, на които родители и гости тръпнеха развълнувани ги нямаше, светлините бяха по-ярки и силни, но най-променени бяха стените. Вместо нежната прасковена боя, те целите бяха покрити с огромни цветни снимки. С нейните снимки! Онези снимки, които доказваха, че еднорогът на любовта все пак съществува. Очите ѝ, вече свикнали със светлината, като в транс обходиха всичко и се спряха върху огромен плакат с нейното име и надпис под него: „Изложба: Любовта, която не виждаме“. Встрани стоеше той с огромна кошница рози, а трапчинката танцуваше заедно с шепота му: „Честит празник!“ Видя децата си – ликуващи, заради успешната изненада, множеството хора в средата на залата – приятелите, познатите и непознати лица, усмивките и избухналите аплодисменти.

После облегна прималялото си тяло на вратата и неудържимо заплака.


Препоръчваме ви още:

Не остарявай, любов
Фейсбук любовна история
Няколко мита за щастливите семейства

                                                          

Последно променена в Вторник, 05 Декември 2017 12:17
Прочетена 3702 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook