Любовта, която не виждаме

Автор: Ина Зарева

Събуди се много рано. Децата спяха, а той и кучето прохъркваха в смешен синхрон. Обичаше да е будна точно през това време, когато нощта все още мързеливо се протяга, а денят нетърпеливо приижда. Застава с чаша силно кафе в опасаната във френски прозорци дневна и се чувства по средата на два свята. Срещу нея се изтягат върховете на планината, вдясно е все още пълен мрак, а вляво изгревът оцветява небето в стерилно розово, за да се роди слънцето. Тя все още може да избере да се върне в уютната спалня и да потъне в тъмни сънища или да се събуди напълно и да замеси деня с ръцете си. Твърдото кафе се оказва по-изкусително от топлото легло и тя изпраща последните щрихи от нощта и останалата в недоумение закъсняла луна. Взима апарата си и снима. Екранът му, запечатвал форми и цветове, попивал настроения и емоции, покорно запаметява и днешния миг.


25 години. Заедно. Тя и той.

Звучи неприлично старомодно в този свят на динамични връзки, на любов в емотикони и на онлайн разводи. Живот, така стремглаво препускащ към края си, че не му остава време за обичане. А за обичането трябва много време. То не е страстта, с която жонглираш парещ кестен, когото бързаш да съблечеш и да погълнеш. Не, обичането е бавното постоянство, с което катериш върхове и се спускаш обратно. Обичането е желанието не само да изкачиш висотите с този човек, но и отново с него да слезеш в ниското.


Обичаха се от първата разменена дума. Начинът, по който удължава „с” и „ш”, трапчинката, с която преглъща неизказаното, смехът с отметната назад глава, няколкото лунички върху носа, нейната коса, неговото рамо, ръцете им, които не се пускат и до днес. Обичаха и всички онези странности у другия, от които човек обикновено се смущава.

Отпива от кафето си и зарежда кафемашината за неговото. След малко той ще се събуди, ще провлачи чехли върху пода – първо левия, а после десния, водата ще плисне в банята. Пуска кафето му, той влиза в стаята с онова хлапашко изражение, което има само сутрин и което бързо сменя с примижала гримаса пред облечения в слънце прозорец. Първата им целувка. Тя му подава кафето и взима своето. Казват си: „Наздраве!“ и допират двете порцеланови чаши – навик останал им от първата сутрин, която посрещнаха заедно. Тогава чашите бяха пластмасови, а течността в тях – прозрачна като ръждива вода. Отпиват дълбоки глътки. Кофеинът рязко изпъва мозъците им. Тя го поглежда крадешком. Скрила е подаръка му наблизо, за да му го даде веднага щом той ѝ честити празника. Той отпива бавно и мълчи. С всяка следваща глътка, хлапашкото любопитство отстъпва на деловото мъжко излъчване и тя може да прочете по светлите линии в ирисите му как подрежда деня си, как съставя подредения си план, от който е почти непосилно да се отклони, как погледът му омеква, когато е наместил всичко и как допива с въздишка последната глътка будност.

Нищо за годишнината им. Нито дума.


Той е забравил. Колко прозаично!

Какво си е въобразявала тя – че е по-различна? Че някак ще им се размине? Че кризата на средната възраст, младата любовница, паяжината на рутината и мухълът на битието ще се разсеят небрежно и ще ги забравят? Че тя притежава цялата му любов, скрита в трапчинката, посребрения перчем и усмихнатата бръчица по слепоочието и никой друг няма право да я има? Че той ще спре живота си при нея, ще разтовари всичките вагони горчивина, разлъки, разминавания, изпразнени от съдържание думи и разложили се надежди, и повече никога и никъде няма да се запъти?


Облича ризата, която му купи при последното им пътуване. Закопчава се с маниакална вглъбеност. Не я поглежда. Не отговоря на някакъв подхвърлен в нищото въпрос. После припряно прибира ключовете и телефона си. Няма търпение да излезе. Тя усеща въздуха помежду им като въздишка на събуден вулкан. Целува я бързо и затваря вратата след себе си.

Нищо.

Вижте още Депресия или емоционално "прегаряне"

Тя сяда мъчително бавно пред своите любими прозорци. Планината е хипнотично близо. От тишината преди няколко часа няма и помен. Градът се е вкопчил в своя невротичен танц, шумовете се блъскат като изгубени птици, от които се откъсват малки пера и се забиват с болка в мозъка. Спирачки, клаксони, разплакани деца, нервни възрастни, едва поемащи си дъх бизнесмени, токчета на устремени към тях жени, ритмично и все по-близо потропване на бастун.

А болката, страхът и бездната от самотност я повличат все по-силно и безмилостно надолу и назад.

Първата им годишнина – бяха толкова бедни, че тя ряза косата си, за да му апликира картичка, а той ѝ подари бъдещата им къща, направена от кибритени клечки.

После - много годишнини, на които той винаги носеше кошница с рози, а подаръците му, с ювелирно изящните си послания, бяха планирани с месеци. Тя се чувстваше обичана, обичана, обичана. И засрамена, защото колкото и да се опитваше никога не можеше да засенчи неговата изненада със своята. Но независимо от все по-чувствените и напоителните им празнувания, те всеки път изваждаха онази първа картичка, направена с косите ѝ и неговата кибритена къща-мечта.

Децата им поотраснаха и също започнаха да се включват в празника със симпатичните си изненади – рецитираха стихове, измисляха песни, пълнеха албуми със снимки, беряха диви теменужки, разпръсваха ги върху главите им и ги караха отново и отново да разказват как са се запознали и оженили. Дъщеря ѝ вадеше сватбената рокля от дъното на гардероба, поглаждаше воала, налагаше я върху себе си и отсичаше, че ще се омъжи в нея. Синът им се сгушваше до тях и ги питаше какви деца са си мечтаели да имат. Смееха се на неговото детско лукавство, гъделичкаха се и се замеряха с възглавници.

Този празник беше по-голям от всички останали. Сватбата и това да са заедно беше най-трудното и изстрадано нещо в живота и на двамата. Бореха се с целия свят и със самите себе си. Бяха трудни характери, свикнали да живеят сами и без да се съобразяват с никого. Имаха съвсем различни семейства и приятели. Самите те бяха пълни противоположности. И все пак нещо в тях бе напълно еднакво. Те се вкопчиха в тази съкровена еднаквост, пазеха я, отглеждаха я и заложиха на нея единственото, което имаха – животите си.

После ставаше все по-трудно, все по-мъчително, все по-изпиващо силите и изтезаващо увереността им. Животът ги хвърляше от огнени морета в ледени склонове, от дълбоки пещери в безмилостни пустини. Но те издържаха, все така хванати за ръце, и вдигащи наздравици с пластмасови чаши кафе сутрин.

Децата напълниха още повече смисъл, любов и вяра. Двамата се преоткриваха като родители, смееха се на строгостта си, възпитаваха се в сериозност, но накрая отново всичко завършваше в пълните със смях и летящи възглавници вечери. А сутрин наздравиците бяха четири – двете чаши, изпълнени с тъмна нощ и две - с ухаещ на бебе млечен ден.

Работеха отдадено, лоялно, влагайки цялата си енергия, но парите не стигаха. Тя започна да снима – първо само децата им, но скоро това се превърна в любимо и при това доходоносно занимание. Усещането за мига и залавянето му, преди да изчезне, беше нейното надбягване с хищния живот, който се завъртя като центрофуга и тя все по-често чуваше накуцването му и ритмичното почукване на бастун, което неизменно приближаваше.

Младостта ѝ остана някъде из пустинните бури, а единствената утеха беше, че ги има него и тях. Когато погледнеше в светлите бразди на ирисите му, тя виждаше отново онова момиче, което режеше с размах косите си, поглеждаше го диво, дръпваше страстно от силната цигара, забиваше маникюр в шепата му и го повеждаше към поредни пещери и пустини. В огледалото бяха останали само бледи следи, все по-предпазлива усмивка и преценяващ поглед.

Прочетете и Последният мохикан на семейния живот


Как очаква да е още с нея, когато от нея нищо не е останало – каза си тя над празната чаша кафе. Колко пъти се е питала защо я обича. Защо я търпи с нейните емоционални порои и стихийни бунтове. Защо не ѝ изневерява. Та вече е толкова естествено хората да живеят в любовни многоъгълници. Самата тя е имала достатъчно предложения и възможности. Как да се възползва, когато той не просто я обича, той ѝ вярва за всичко. Как иначе биха минали всички тези катаклизми в живота си, ако не си вярваха.

До днес. Днес той е друг. Той е далечен. Няма я нейната бръчица върху слепоочието му. Няма го онова сгушване в прегръдките му, чиято сила и плътност не са се променяли 25 години. Няма го онзи поглед, вперен в нея, докато тя се гримира или облича.

Навярно е видял, че и нея отдавна я няма. Че любовта им, независимо от грижите е изтляла като старо огнище, че независимо от усилията е остаряла и пулсът ѝ е критично забавен, че независимо от обещанията и мечтите, те са двама нови възрастни, които кимват като към далечни познати на отраженията си.

Най-накрая ще могат да видят реалността в очите – и те, както и повечето им познати, ще се разделят тихо и елегантно. Ще запазят доброто родителско партньорство и ще се шегуват пред общите си приятели с някакви стари случки, като че още тогава са знаели какво предстои и това сега е съвсем в реда на нещата. После ще потърсят новите си партньори, с които бързо да забравят кои са и да съберат последния си куфар щастие в този техен така ехиден живот.


Да не би на нея да не ѝ е писвало никога?! Разбира се, че е. Ураган от скандали, айсберг от мълчания, цунами от спорове. В техния свят имаше от всичко. Но най-страшна беше пропастта, когато той не разбираше сълзите ѝ, а тя не оправдаваше гнева му. Тогава се чувстваха толкова чужди и далечни, че се вкаменяваха в своите половини от леглото и не смееха да се докоснат, за да не се разпаднат на малки парчета и после никога да не бъдат отново същите. Дишаха тежко като след решаващ мач, спомените от предишни скарвания палеха огньове в гърдите им, а празнотата от липсата на другия вледеняваше вените им. После много бавно се обръщаха един към друг. Казваха в един глас: „Съжалявам!“, избухваха в смях, вкопчваха се един в друг и любовта измиваше всичко като внезапен пролетен дъжд.


Днес е друго. Той е друг. И тя вече е друга, щом успя да издържи и да не му каже нищо. Кога се промени? На коя закачалка от многото им квартири и временни домове забрави спонтанността си? В кое от пътуванията загуби гърления си смях? В кой офис заключи безгрижието си?

Какво като е забравил? Нима не е показал достатъчно колко изцяло отдаден е на нея и децата им? Нима един подарък е всичко, което има значение за нея? Разбира се, че не е подаръкът! Но това е техният ден. Този, към който се стремяха от времето, когато бяха почти деца. Този, който ги превърна в това, което са. Не може просто да го забрави. Значи да е забравил нея.

Вижте и Щастливите двойки


Децата се събудиха, изядоха закуските си, целунаха я набързо и хукнаха към собствения си ден. По стълбите изсумтяха нещо като: „Честит празник!“, но тя не беше сигурна дали не ѝ се е причуло.


Възможно ли е съществуването на нещо да се е дължало само на нейната инфантилна потребност да го има? И никой друг да не отдава такова голямо значение, а да изиграва интереса си, за да ѝ угоди?! Ще трябва да ги освободи от това бреме - няма да има повече нейни празници, с които толкова много да се съобразяват.


След час вървеше забързано към студиото. Двойката вече я чакаше - предсватбена фотосесия – любовта се издигаше над главите им като ореол. В устата ѝ загорча. Ще започна да пия кафето си със захар - каза си и заподрежда декорите. Снимките ставаха повече от хубави. Виеше ѝ се свят, прималяваше ѝ, но нямаше как да спре – тези млади хора бяха изключително фотогенични и изпълваха кадъра с красота и емоция. Толкова много обичаше да снима подобни моменти единствено за себе си. Беше събрала стотици кадри от разнородните си ангажименти, в които любовта буквално можеше да се види. Независимо от възрастта, от външността, от фотогеничността, от повода, от сезона, от мига – това бяха снимки на любовта и на нищо друго. Събираше ги като доказателство, че не само при тях двамата любовта наистина съществува в онази нейна неприлична старомодност и лепкава последователност.

Дали да не започне да снима разводи – усмихна се криво зад обектива, докато продължаваше да увековечава целувките им.

Денят се превъртя като преял хищник и розовото отново запъпли, но този път от другата страна на прозорците ѝ. Беше се прибрала бързо след ангажимента си в студиото и се вкопчи в компютъра в продължение на дълги часове за обработване на натрупаните снимки. Спасяваше се в чуждите усмивки и щастие. Приличаше на отчаян художник, който краде от боите на другите, за да изрисува шедьовъра си. Но такъв нямаше. Пред очите ѝ се въргаляха багри единствено в черно и сиво, които сълзите ѝ размазваха в огромно, безплътно петно.

Обаждане от дъщеря ѝ – след час да е готова за концерта. Концерт?! Какъв концерт?! Възможно ли е да забравила кога е продукцията, за която упоритото ѝ момиченце се готви толкова дълго? Петното пред очите ѝ отново заплашваше да я погълне.

Душ, грим, любимата черна рокля, влюбените перли – както той ги наричаше, защото се целуваха през тях веднъж в един хотел. Сълзите давеха погледа ѝ, колкото и да се опитваше да се стегне, да забрави за себе си, да забрави всичко и това да бъде вечерта на талантливото ѝ дете.


Да, точно така – ще забрави всичко и ще се опита да подреди новия си беззвучен и безвкусен живот. Колко точно ще боли да скъса половината от себе си, да я дари на друг, да стане стерилно безкръвна и да запази достойнството и разсъдъка си? Колко време отнема умирането на чувствата, колко дълго е шествието след останките им? Колко струва да откупиш отново себе си? Колко по-празно от празното съществува?

Прочетохте ли Истински мъж?


Мислите ѝ прекосяваха града по-бързо от таксито, в което пътуваше. Задръстени улици, закъснели думи, застинали светофари. Това ли е всичко, заради което си тук? Слезе бавно от колата и вяло запристъпва към входа на залата. Щеше ли да издържи на погледа му, на въпросите си, на музиката под пръстите на момиченцето ѝ, която всеки път я разплакваше? Щеше ли някога да свърши този ден, да изчезне, като никога неслучил се и тя да се събуди над чашата си кафе отново цяла?

Отвори тежката, обкована врата и тишината я спъна. Мястото, в което толкова пъти бе плакала от радост, гордост и възхита към талантливата си дъщеричка, този път бе различно. Пианото не бе на обичайното си място, столовете, на които родители и гости тръпнеха развълнувани ги нямаше, светлините бяха по-ярки и силни, но най-променени бяха стените. Вместо нежната прасковена боя, те целите бяха покрити с огромни цветни снимки. С нейните снимки! Онези снимки, които доказваха, че еднорогът на любовта все пак съществува. Очите ѝ, вече свикнали със светлината, като в транс обходиха всичко и се спряха върху огромен плакат с нейното име и надпис под него: „Изложба: Любовта, която не виждаме“. Встрани стоеше той с огромна кошница рози, а трапчинката танцуваше заедно с шепота му: „Честит празник!“ Видя децата си – ликуващи, заради успешната изненада, множеството хора в средата на залата – приятелите, познатите и непознати лица, усмивките и избухналите аплодисменти.

После облегна прималялото си тяло на вратата и неудържимо заплака.


Препоръчваме ви още:

Не остарявай, любов
Фейсбук любовна история
Няколко мита за щастливите семейства

                                                          

Последно променена в Вторник, 05 Декември 2017 12:17
Прочетена 4989 пъти
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Има ли място за бебе?

Има ли място за бебе?

15 Май, 2018 Отношения

Децата ни пречат!

Децата ни пречат!

19 Май, 2018 Истории

Когато не става, не става

Когато не става, не става

28 Апр, 2018 Отношения

Село за млади хора

Село за млади хора

05 Май, 2018 Истории

Не яж, поти се и обличай!

Не яж, поти се и обличай!

14 Май, 2018 Забавно

Едно безкофеиново утро

Едно безкофеиново утро

26 Май, 2018 Забавно

За думите

За думите

24 Май, 2018 Истории

Индулгенции за преводача

Индулгенции за преводача

24 Май, 2018 Кариера

Нашата учителка

Нашата учителка

24 Май, 2018 Образование

За Бога, братя, пишете!

За Бога, братя, пишете!

24 Май, 2018 Истории

Facebook

Hi, Granny :) #mamaninja #grandson #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Съгласен съм