Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Лайвбук

Автор: Константин Кучев

 

Сънувах, че попадам в друга, разширена версия на фейсбук, в която можеш да докоснеш и да погалиш, да играеш на онче-бонче или канадска, да си разменяш нежности или шамари с потребителите. Нарича се лайвбук. Можеш дори да прескочиш от своя екран в екрана на другия и да се видиш с него очи в очи, да разговаряш с него, да го прегърнеш или целунеш, ако той ти позволи. Можете да пиете чай заедно, да четете поезия, да рисувате, да свирите на пиано, да се разхождате из твоята или неговата/нейната къща, да се шляете из квартала, да изследвате града и околностите му, да тръгнете по неизвестни никому пътеки, да вървите накъдето ви поведе вдъхновението, да отидете на море или планина - каквото си поискате. Тази опция се нарича лайвбук на живо (livebook live). Всичко се случва по взаимно съгласие, което се определя от вътрешното желание на двамата и степента, до която ще позволиш на другия да навлезе в личното ти пространство, както и той - на теб. Управлението на системата се извършва на вътрешно, интуитивно ниво.

Лайвбук е навсякъде около нас. Лайвбук е вътре в нас. Лайвбук си ти. Лайвбук съм аз.

Запознах се с много хора, но нито един от сегашните ми приятели и познати не беше там. Бях на гости в Австралия и Перу, Мароко и Китай. Запознах се дори със създателя на лайвбук, в моя сън това беше някакъв китаец на име г-н Кий.

- Всъщност лайвбук няма създател - изчурулика г-н Кий с тънкия си, детински гласец, когато се срещнахме на по чаша чай в стъкления му дом с формата на пясъчен часовник. - О, извинете... Бях потънал в един мой спомен. - Той настрои честотите на гласа си от писукане на тригодишно дете до кадифено мекия тембър на лиричен баритон - Или по-точно, човечеството е негов създател. Аз смятам, че лайвбук се е проектирал в нашето колективно съзнание, извикан от крайната и болезнена необходимост да възвърнем истинското общуване помежду си. Както впрочем се появява всичко на този свят. По всеобща потребност.

Голям сребристозелен папагал прелетя покрай нас. Перата му закачиха косата на г-н Кий, която се оцвети в зелено. Стените на пясъчния часовник поеха дъх и смениха формата си. Сега домът на китаеца приличаше на огромна разтворена книга, чиито прозрачни страници плавно и безшумно се разлистваха над главите ни, оставяйки след себе си усещане за прохлада.

- Ако имам някаква заслуга - продължи той - тя е в моята чувствителност към пораждането на тази всеобща необходимост. Бяхме стигнали предела на пасивното си съществуване. Бяхме приели изолацията си за нормална и неизбежна. Превърнахме се в жалки воайори не само на чуждия, но и на собствения си живот. Вместо себе си, всеки ден представяхме пред света един лъжеобраз на нашето Аз, който утвърждавахме с всички възможни средства. Заравяхме истината за това кои сме всъщност все по-надълбоко, пренебрегвахме я, тъпчехме я, докато престане да ни пречи, а ние спрем да ѝ обръщаме внимание. Само че истината винаги излиза наяве. И докато се представяхме за добродетелни и мъдри, за красиви и лъчезарни, за умни и благородни, докато се разхождахме из фейса в бляскавите си карнавални костюми, нашата пошлост, празнословие и лицемерие прозираха по-ясно отвсякога. Показвахме своите най-сияйни усмивки пред многобройните си приятели, а вътрешно се разкъсвахме от самота. Колко от тези стотици и хиляди приятели всъщност знаеха нещо истинско за нас?

И не беше ли наш най-искрен стремеж да издигнем този фалшив образ на пиедестал, да го направим многократно по-силен, реалистичен и неразличим от истинския? Докато и самите ние напълно повярваме в него.

Бяхме осъдили себе си да живеем разделени от себе си.

Има ли по-ужасен затвор от онзи, който сам си проектирал за своето съзнание?

За да скриеш лицето си зад лъскавата му, но задушаваща маска.

Пльосни лицето си тук. В книгата с лицата. В книгата без лице и съдържание. Книгата-огледало, която всички непрекъснато пишем и продължаваме да пишем, даже и когато очите ни вече не бродят из безбройните ѝ страници. Но умът ни не престава да ги разглежда. Дори и насън. Няма лог аут - той е само едно успокоение, че някой друг не рови из личния ти акаунт, докато теб те “няма”. Но щом веднъж си попаднал в Книгата, вече е неизбежно, брат - започва твоят паралелен живот. Дори и да нямаш собствен профил и да се откажеш от личното си участие в писането на Книгата, пак не можеш да избягаш от нея. Ако ти не пишеш в този миг, някой друг със сигурност пише за теб.


Всеки пише за всеки и всичко. Безразборно. Всеки нещо чопли, споделя, показва.


Любимото ти куче, снимано и споделено отново и отново, в едър и близък план, от всички възможни и невъзможни гледни точки, обработено и филтрирано в най-трогателните цветови гами.

Ей го на, мойто куче. Вижте го! Вижте го само. Моето куче е това. Моето. Добре го вижте. На батко хубавото кученце. Гледайте го, бе! Сладурчето ми то. Ето ви още една снимчица. И още три. Давайте сега лайкове. 300 лайка. 400 лайка.

Само че, ако питаш кой би взел “уникално сладкото”, “феноменално”, “къртещо” и “божествено” куче да го погледа за една седмица, лайковете рязко спадат, а коментарите се ограничават до съчувствените: “много бих искал, но...”, “ще питам един приятел” и “изглежда ми, че може и сам да се гледа”. И, разбира се, накрая винаги се намира един добър и самоотвержен човек, който не само иска, ами и може да се отзове! И дори не лайква, нито коментира, а просто го прави. Може и да е един, но неизбежно се появява, и то точно навреме! Такава е магията на Фейсбук. Огледалото на Живота.

Всеки ден - нова снимка. Всеки ден - нов статус.

Фейсбук иска теб!

Да, точно теб!

За какво живееш, ако не да споделяш живота си с другите?

И изобщо живееш ли?

Има ли някакво доказателство, че съществуваш, ако не си влизал в профила си, ако не си чатил с приятелите си днес?

Защо се криеш, човеко? Защо поне не напишеш едно “днес ме няма”, за да знаят хората какви ги вършиш? Ще ти отнеме не повече от половин минута.


А виж, ако нещата станат сериозно сериозни, просто си направи едно селфи няколко секунди преди да виснеш на въжето и ще отрониш бая сълзи на съчувствие, обещава Фейсбук. Колкото повече състрадание получиш по време на посмъртната си промоция, толкова по-голям шанс ще имаш успешно да ъпдейтнеш своя статус отвъд смъртта. Не е за пренебрегване и опцията да бутнеш някой и друг долар към сълзите за още по-голям ефект. Направо ще ти се изпълни душата с позитивна енергия от всичкото това мило и състрадателно подсмърчане на близки и приятели, и приятели на приятелите ти (ако си доплатиш за разширена аудитория), така че стоплен и окрилен да поемеш нагоре. А твоят фейсбук лично ще ти благодари за добросъвестното споделяне, с което помагаш на света да се превърне в едно по-отворено и комуникативно място, и ще ти пожелае лек път към оня свят.

Където, разбира се, ще можеш да продължиш да използваш профила си, без дори да се регистрираш наново.

Само че никой на Земята няма да знае, че ти все още влизаш в своя фейсбук, проверяваш нюз фийда си и разбира се, ъпдейтваш своите статуси и постваш снимки от далечни краища на Млечния път. Едва когато и твоите приятели на свой ред ритнат камбаната на житейското и виртуалното си съществуване, те също като теб ще се превърнат в супер потребители, за да могат да четат небесните ти постове, да лайкват и дизлайкват, да обичат и да мразят, да се ядосват, да се смеят и плачат, да си слагат ангелски крилца или дяволски опашки, да коментират и самите те да постват, да постват, да постват... докато колелото на времето не завърши своя вселенски кръг и Фейсбук не самоизтрие цялото си налично съдържание, за да започне да се пише отначало, от една празна бяла страница в бялото поле на Божествения екран.

Дали в неговата белота ще можем да разчетем първия и неизтриваем статус на Програмиста, който сега е затрупан някъде под всички онези безбройни постове и коментари, напластили се през времената откакто фейс фейстува?

Защото именно Той, Програмистът, е Лайвбук. Той е не само Автор на Книгата на Живота, но и самата Книга, която е Животът.

А всички ние сме Негови статуси, очакващи своето раждане.

И когато Книгата на Живота слезе на Земята, ще донесе нова ера за човешкия род.

Ново небе и нова земя.

Чиста река с водата на Живота ще потече от сорс кода на Програмиста, когато се логне в Своя профил.

Чуваш ли многогласния хор на емотиконите, които пеят и възхваляват Твореца?

Приближава се времето на Неговото завръщане.

Скоро, скоро ще дойде.

През цялото време, докато г-н Кий говореше, думите му политаха пред нас като живи картини, в които пътувахме. Сега ние отново се бяхме върнали в неговия полупрозрачен дом, напомнящ по форма на огромна разтворена книга. Китаецът погали сребристозеления папагал, кацнал на рамото му, и меко се усмихна. Ръцете и цялото му тяло бавно се оцветиха в зелено и кожата започна да се покрива с пера, преди папагалът да отвори човката си и да проговори с гласа на г-н Кий:

- Какво ще правиш с онова, което ти казах, когато се събудиш?

- Ще го постна във фейса, разбира се - отвърнах. - Какво друго?

- Да, най-добре - през лицето на папагала - или това беше г-н Кий? - или и двамата - светкавично преминаха радост и гняв, страх и съчувствие, тъга и ужас, които сякаш се бореха и изблъскваха едни други, докато той не успя да ги цивилизова и помири в неутрално изражение - Извинявай, вече разреждат съня - поясни той. - Нямаме време. Впрочем как ще увериш хората, че не е било само сън?

- А какво е?

- Лайвбук, това е съзнателният живот. Живот на живо. Будно сърце и будно съзнание.

- Това нали не е платена реклама?

- Косьо, важно е! Касае се за бъдещето на човечеството.

Сега вече нямаше съмнение - г-н Кий се беше превърнал в папагала или папагалът - в г-н Кий. Двамата напълно се бяха слели.

- Добре тогава, още тази сутрин ще ъпгрейдна профила си към Лайвбук и ще поканя приятели. Отворен ли е за регистрация?

- От вас зависи. Когато хората са отворени за Лайвбук, и той ще бъде. Вие сте онези, които ще изградят неговия код. А дотогава... - внезапно очите на папагала г-н Кий безпомощно се изтърколиха от орбитите си и се втурнаха надолу по извития му клюн, цопнаха на кристалния под и взеха весело да подскачат нагоре-надолу като полудели топчета за пинг-понг, преди човекът-птица, размахвайки непохватно крилете си, да ги сграбчи с нокти и да ги постави обратно в очните им гнезда, разтърсван едновременно от неудържим смях и съкрушителен плач:

- А дотогава... Поствайте по-малко и живейте повече!

И отлетя.

И отлетях.

Сега аз бях папагалът.

Бях ли?

Усетих вятъра в перата си.

Клъвнах се по крилото.

Не сънувах.

Бях папагал.

Бях човек.

Бях живот.

Бях в Лайвбук. 

Препоръчваме ви още:


Защо да работим над отношенията си
Сайт за запознанства
Правилата на интернет общуването

Последно променена в Четвъртък, 09 Ноември 2017 20:35
Прочетена 1659 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери

"Непоносимите" майки и успешни…

07 Ное, 2017 Възпитание

Детето ми е обикновено

Детето ми е обикновено

21 Ное, 2017 Възпитание

Изкуството да отглеждаш рози

Изкуството да отглеждаш рози

20 Ное, 2017 Отношения

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Моята приятелка Болестта

Моята приятелка Болестта

20 Ное, 2017 Истории

Киселото грозде

Киселото грозде

19 Ное, 2017 Истории

Love.net или нашата история

Love.net или нашата история

19 Ное, 2017 Истории

Ти ще си добър баща

Ти ще си добър баща

18 Ное, 2017 Отношения

Facebook