Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Всички, които не са феминисти, са сексисти

Автор: Дейзи


Всички, които не са феминисти, са сексисти“ (Гал Годо)
Подозирам, че тази мисъл се струва на повечето от читателите твърде екстремистка. Според мен това означава, че тези читатели не знаят какво е феминизъм – и към тях е насочен този текст. Особено ако имат деца. Защото рискът те да възпитат сексисти е доста голям.

Позволете ми да разкажа как съм стигнала до това мнение.

На 22-годишна възраст заминах да продължа следването си в Германия. Най-големият културен шок за мен бяха усилията в немското общество всячески да се подчертае и насърчи равнопоставеността на жените. Например в Германия няма жена-лекар, -инженер, -кранист или -канцлер – има лекарка, инженерка, кранистка и канцлерка. Когато професорът говори пред слушателите си, той се обръща към „уважаемите студенти и студентки“. И никоя жена не очаква да й държат вратата отворена, нито пък мъжът си позволява да я обиди по този начин. Това за мен беше пресилено и безсмислено, защото се смятах за достатъчно еманципирана. Все пак приятно е да ти кажат, че изглеждаш прекрасно и да ти отворят врата, ах! Доста време ми отне да разбера идеята, да се еманципирам истински, макар че се съмнявам, че този процес е приключил, и да стана феминистка. За това ми бяха нужни един семинар в Истанбул и една книга. Както и отглеждането на три дъщери. Но всичко по реда си.

Започна се с участието в един семинар за гражданското общество в Турция, организиран от фондация, близка до Зелената партия в Германия. За информация, Зелената партия в Германия се ангажира активно в областта на правата на човека, на равнопоставеността на хората и борбата с дискриминацията. Това е доста влиятелна партия, която в момента е в опозиция, но е участвала в управленски коалиции и е издигала министри, най-известният от които може би е бившият външен министър Йошка Фишер. Що се отнася до фондацията, тя е част от една особеност на немската политическа култура: всяка парламентарно представена партия в Германия има право на държавно финансиране за собствена политическа фондация, чиято цел е да популяризира идеите на партията и да развива политическата култура на гражданите.

Фондацията, в моя случай финансираше докторантурата ми, както и участието ми в различни семинари, включително споменатото пътуване до Истанбул. Групата ни, състояща се от стипендианти на фондацията, се срещаше с представители на граждански организации, студенти, активисти и политици. Срещнахме и един депутат от АКП, партията на Ердоган, която тогава все още полагаше усилия да демократизира Турция. Беше интересен разговор, въпреки че само подчерта пропастта, която стоеше между нашите и неговите разбирания за демокрация.

В паметта ми се е врязал най-вече въпросът на едно момиче от нашата група. Още в началото на пътуването ни тя се бе представила като феминистка и активистка за равнопоставеността на половете. И още тогава ме впечатли факта, че тя въобще не се вписваше в клишето ми на феминистка – мъжествена, окосмена, агресивна лесбийка. Имаше доста да уча тогава.

Това момиче запита депутата, защо АКП има толкова малко депутатки. Господинът отговори, че жените са доста заети в домакинството, но все пак партията има достатъчно жени-депутати, които с присъствието си красят турския парламент. Сега се срамувам, когато си спомня, че бях може би единствената от нашата група, която не се възмути от това изказване. Всички немски студенти бяха шокирани, а момичето, което зададе въпроса, избухна: „Ние не сме вази с цветя!
129481 or

Колко от четящите сега намират мнението на депутата за приемливо? В България подобни изказвания не са рядкост и не се считат за нещо ненормално. Една жена първо се обижда на външен вид, а грозноватите жени, които се занимават с политика, автоматично са некомпетентни: „Я й виж големия нос, как пък не съм гласувал за нея!“

Минаха немного години и докторската ми работа остана ненаписана, защото родих първата си дъщеря. В лудницата на първите месеци родителство темата за възпитанието въобще не беше на дневен ред. И до днес не мога да си спомня как попаднах на тази книга, но най-вече не разбирам, кога намерих време да я прочета. Reviving Ophelia: Saving the Selves of Adolescent Girls, написана от д-р Мери Пайфър, психоложка, специализирала се в работата с проблемни тинейджърки.

Целта на тази книга е с помощта на примери и изводи от работата на авторката да бъдат показани проблемите, които срещат момичетата в пубертета, както и как може да им се помогне, за да не страдат цял живот от последиците. Въведението започва с една история, която сякаш разказваше за мен: за момичето, което кипи от енергия и идеи, което води кварталната банда и не познава границите на фантазията и ентусиазма си. Докато не влезе в пубертета. Докато в тази нестабилна възраст, когато търси себе си, мястото си в обществото и приемането от другите, обществото не го засипе с очакванията си да се впише в един идеал за красота и външен вид, поведение и конформизъм. Тази Офелия (както с напомняне за трагедията на Хамлетовата годеница я нарича авторката), престава да е интересна, оригинална, уникална, неповторима. Тя изчезва, започва да се дефинира чрез външен вид и мнението на другите, стреми се да се впише в стандартите на обществото за секси послушна мацка - омъжена жена. Или е отхвърлена от всички и пропада психически и физически.

Аз самата никога не съм била красива – за мен тази битка беше изначално загубена. Пубертетът беше един кошмар. Макар че успях да се предефинирам и да добия самоувереност, която да не се гради на външен вид, платих с дълги години самота и търсене. И най-вече, аз никога вече не бях безстрашната главатарка от детството си.

Не мисля обаче, че на хубавите момичета им е по-лесно. Да те дефинират чрез външния ти вид те унищожава като личност, в която и посока да е станало това.

Тази книга ми отвори очите. Показа ми, че нашето общество е доминирано от една сексистка представа за жената, която унищожава нейната индивидуалност. Изплаши ме за бъдещето на децата ми. Но ми посочи и начини, как да се боря срещу това, как да се опитам да помогна на дъщерите си и най-важният от тях е да променя мисленето си. Да стана феминистка.

Тук е моментът да помоля читателя да се вгледа в себе си и сам да си отговори на въпроса: аз сексист ли съм? Никой няма да отговори „Да“ най-малко, защото ако се смята за сексист, той вече работи над себе си, за да не бъде такъв. Нека тогава задам уточняващи въпроси:

Случвало ли ви се е да обобщавате способностите на жените само въз основа на факта, че са жени? Например: „Виж я как шофира/ паркира, като всяка жена!“

Случвало ли ви се е да преценявате способностите на една жена само въз основа на факта, че е жена? Например: „Няма начин една жена да е добър министър на отбраната.“

Случвало ли ви се е да преценявате способностите на една жена само въз основа на външния й вид? Пример вече дадох по-горе.

Случвало ли ви се е да определяте стандарт за поведение, който е различен за жените от този за мъжете? Например: „Една дама не се държи така!“

Ако всеки път сте отговорили с „не“ - шапка ви свалям. Ако сте отговорили дори и един път с „да“ и виждате проблем в това – също. Защото сте на правилния път.

Habilidades blandas 2

Аз не искам децата ми да израснат в общество, което толерира подобни изказвания. Защото това не е само едно общество, където те ще трябва много да се борят, за да постигнат успех – това даже не е толкова зле. По-лошото е, че това е общество, в което момичето е принуждавано да се подчинява, да се вписва, да казва „да“. Общество, в което момичето, което носи къса пола, „само си го проси“. Общество, в което мъжът е с правото на силния и в краен случай посяга, стреля, насилва. И в повечето случаи му се разминава.

Аз ще положа всички усилия, за да подготвя децата си да оцелеят в такова общество, защото нашето, за съжаление, все още е такова – вижте само идеалите за женска красота и голота и поведение във видеоклиповете, с които растат тийнейджърите. Но това са същевременно и усилия да се промени това общество. Аз съм убедена, че ние трябва да възпитаме децата си като феминисти – да проявяват нетърпимост към дискриминиращо отношение и поведение, да казват „Не!“, до отстояват себе си. Това не важи само за момичетата: и момчета да имах, и тях щях да възпитавам като феминисти. Аз държа децата ми да преценяват хората само въз основа на техния характер и поведение, но не и въз основа на пол или сексуално предпочитание, произход, религия, цвят на кожата. Аз държа те да са убедени, че единствените, които поставят граница на постиженията им, са самите те. Че тяхното тяло е само тяхно, че тяхното мнение е важно, че имат същите права като останалите, дори и да не изпълняват някакви „общоприети“ стандарти или да не се вписват в компанията. Смятам, че това възпитание ще ги защити, но и ще ги превърне в оръдието на промяната.

Аз никога няма да кажа на детето си, че трябва да се държи като дама - нито пък, че мъжете не плачат.

Аз никога няма да кажа на детето си, че определена професия не е подходяща за него. Нито пък, че е лошо да се посвети на децата си. Или да няма такива.

Аз никога няма да кажа на детето си, че така се прави. Нито пък ще запитам какво ще си помислят хората.

Аз няма да позволя на детето си да описва хората като грозни, дебели или черни и ще попреча да ги оценява въз основа на това.

Аз ще гледам с детето си филми със силни женски и фигури и с мъже, които уважават жените. А когато това не е така, ще го критикувам.

Аз ще ги насърчавам да обмислят критично всяка своя и чужда постъпка и да казват "Не", дори и на мен.

Аз ще пиша статии като тази.

Ако мислите ми са накарали поне един родител да се замисли, значи съм имала успех. За което ви благодаря!


Препоръчваме ви още:

За стереотипите във възпитанието
20 сексистки фрази

Защото се заслужавате
Мъжете, жените и парите



Последно променена в Сряда, 13 Септември 2017 20:41
Прочетена 2138 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook