Алекса, без която не можем

Автор: Яна Пеева

Алекса не беше бездомна, когато ни намери, но не беше и СЪСдомна. С Теди бяхме на море, току-що решили, че няма да се връщаме в Англия, в един такъв ваканционен делириум, в който ни се струваше, че можем да направим всичко. Когато се чу с техните и те му казаха, че една от сестрите на Чара си търси нови стопани, малко на шега казахме, че ще я вземем. После два дни го обсъждахме, приятелите ни ни обясняваха, че сме луди да си вземем куче, а Мими и Иван казваха да го мислим още. И все пак я взеха у тях, докато се приберем.

11144999 10203644673197495 3501470006353045068 n

Тук Алекса все още тежи 15 кг и не иска да излиза сама на терасата

Спомените ми от първата ни среща не са кой знае колко ясни - помня само че дълго време обсъждахме четиримата дали ще можем да я гледаме, дали ще се справим, те дали са съгласни, защото все пак живеехме отделно, но в техен апартамент. Помня и че когато всички станаха от масата и останахме само аз и Косьо, се разплаках със сълзи, а може би и с глас, а той изтича нанякъде. Не знам дали плачех, защото бях обикнала кученце, което виждах за първи път. Или защото когато я гледахме до Чарето, изглеждаше малка, тъжна и самотна. Или защото ми беше повече от ясно, че шансът да си я вземем вкъщи клонеше към нулата. Тръгнахме си без нея онази вечер, аз със забит поглед в земята, а Теди с едно такова тъжно безнадеждно изражение. Дори не знаехме, че искаме да си вземем куче преди да я видим, а се чувствахме сякаш това, че няма да е наша, е най-страшното нещо на света.
Слизахме по стълбите, когато вратата се отвори зад нас и Иван ни подаде каишката и торбичката с двете й играчки и малко храна. И това слабичко същество, което сменяше трета къща в рамките на два дни. Малко по-късно осъзнах, че точно Косето е виновен - беше изтичал да каже как плача за нея и да се примоли да ни я дадат, за да не съм тъжна.

1125936752415232508 2240343711150033046049936046 224034371


Беше импулсивно решение. Беше ни адски трудно. Стана още по-трудно, когато се появиха епилептичните пристъпи. Не за друго - с всеки следващ имахме чувството, че сърцата ни се пръскат от безсилие. Беше трудно, когато осъзнахме, че никога няма да иска да се гушка, че да я погалиш е награда за теб, не за нея. Че изпитва панически страх от коли, от тераси, от думата “чиба”. Не сме най-добрите стопани, не я възпитахме перфектно, не я научихме да не драска стената, понякога все още се изпишква вкъщи и се качва на леглото, въпреки че не даваме. Не можем винаги да ходим където и когато поискаме, не всичките ни приятели искат да ни идват на гости, всичките ни дрехи постоянно са в косми, стените са мръсни, а колата кална. Живеем по график, за да не пропуснем някое хапче, а ветеринарите ни станаха първи, макар и по неволя, приятели (понеже знам, че четете, да си знаете, че сте най-готините <3). Няма и секунда, в която да сме съжалили, че прибрахме слабичкото изплашено Лекси вкъщи. Тя вече не е нито слабичка, нито изплашена, и с всеки ден е все по-обичана. Ние също.

1166041086289006669 2240343711220439423444078756 224034371

Когато обаче някой ми каже, че иска да си вземе куче, първите ми думи са - недей. После дълго и широко обяснявам колко струва, колко са нервите, колко малко са местата, където можем да ходим заедно и колко много неприятните хора, които бърчат носове. Напомням, че джобовете на всичките ми якета са пълни с найлонови торбички и натрошени лакомства. Че сутрин ставаме в 7, а вечер задължително се разхождаме и затова понякога не можем да излезем с приятели. Че храната е скъпа, имунизациите наложителни, а извънредните лечения направо разоряващи. И че за жалост само с любов не става. И най-вече че кастрацията не е някаква варварска прищявка, а необходима превенция, за да не ни се късат сърцата за хилядите бездомничета по улиците. Не си взимайте куче, ако смятате, че кучетата и децата нямат място заедно, ако килимът/диванът/обувките са ви толкова на сърце, че няма да преживеете разрушаването им, ако половинката ви не го иска също толкова, колкото и вие..

Ако обаче всичко това ви се струва поносимо и изпълнимо - кучетата обичат безусловно и допотопно. И мястото им не е на улицата, а в домовете ни, където има на кого да дадат безкрайната си добрина и обич.

И да ви кажа, няма по-хубаво нещо от това да видиш как измъчената тъжна муцунка бавно се преобразява в изплезен език и махаща опашка. А ако знаете как нямам търпение да виждам как се радват заедно с Борис

************

Прочетохте ли историята на сестра й Доброто куче Чара? А ето и как кучешката ни фамилия порасна :)

Последно променена в Сряда, 04 Април 2018 15:26
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Искам пли плоститулката!

Искам пли плоститулката!

20 Сеп, 2018 Татко Калоян

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Ти можеш всичко

Ти можеш всичко

18 Окт, 2018 Възпитание

Кога е вкусен бонбонът?

Кога е вкусен бонбонът?

18 Окт, 2018 Истории

Красиви хора

Красиви хора

17 Окт, 2018 Истории

Хазарт

Хазарт

17 Окт, 2018 Истории

Ева на третия етаж

Ева на третия етаж

17 Окт, 2018 Истории

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам