Алекса, без която не можем

Автор: Яна Пеева

Алекса не беше бездомна, когато ни намери, но не беше и СЪСдомна. С Теди бяхме на море, току-що решили, че няма да се връщаме в Англия, в един такъв ваканционен делириум, в който ни се струваше, че можем да направим всичко. Когато се чу с техните и те му казаха, че една от сестрите на Чара си търси нови стопани, малко на шега казахме, че ще я вземем. После два дни го обсъждахме, приятелите ни ни обясняваха, че сме луди да си вземем куче, а Мими и Иван казваха да го мислим още. И все пак я взеха у тях, докато се приберем.

11144999 10203644673197495 3501470006353045068 n

Тук Алекса все още тежи 15 кг и не иска да излиза сама на терасата

Спомените ми от първата ни среща не са кой знае колко ясни - помня само че дълго време обсъждахме четиримата дали ще можем да я гледаме, дали ще се справим, те дали са съгласни, защото все пак живеехме отделно, но в техен апартамент. Помня и че когато всички станаха от масата и останахме само аз и Косьо, се разплаках със сълзи, а може би и с глас, а той изтича нанякъде. Не знам дали плачех, защото бях обикнала кученце, което виждах за първи път. Или защото когато я гледахме до Чарето, изглеждаше малка, тъжна и самотна. Или защото ми беше повече от ясно, че шансът да си я вземем вкъщи клонеше към нулата. Тръгнахме си без нея онази вечер, аз със забит поглед в земята, а Теди с едно такова тъжно безнадеждно изражение. Дори не знаехме, че искаме да си вземем куче преди да я видим, а се чувствахме сякаш това, че няма да е наша, е най-страшното нещо на света.
Слизахме по стълбите, когато вратата се отвори зад нас и Иван ни подаде каишката и торбичката с двете й играчки и малко храна. И това слабичко същество, което сменяше трета къща в рамките на два дни. Малко по-късно осъзнах, че точно Косето е виновен - беше изтичал да каже как плача за нея и да се примоли да ни я дадат, за да не съм тъжна.

1125936752415232508 2240343711150033046049936046 224034371


Беше импулсивно решение. Беше ни адски трудно. Стана още по-трудно, когато се появиха епилептичните пристъпи. Не за друго - с всеки следващ имахме чувството, че сърцата ни се пръскат от безсилие. Беше трудно, когато осъзнахме, че никога няма да иска да се гушка, че да я погалиш е награда за теб, не за нея. Че изпитва панически страх от коли, от тераси, от думата “чиба”. Не сме най-добрите стопани, не я възпитахме перфектно, не я научихме да не драска стената, понякога все още се изпишква вкъщи и се качва на леглото, въпреки че не даваме. Не можем винаги да ходим където и когато поискаме, не всичките ни приятели искат да ни идват на гости, всичките ни дрехи постоянно са в косми, стените са мръсни, а колата кална. Живеем по график, за да не пропуснем някое хапче, а ветеринарите ни станаха първи, макар и по неволя, приятели (понеже знам, че четете, да си знаете, че сте най-готините <3). Няма и секунда, в която да сме съжалили, че прибрахме слабичкото изплашено Лекси вкъщи. Тя вече не е нито слабичка, нито изплашена, и с всеки ден е все по-обичана. Ние също.

1166041086289006669 2240343711220439423444078756 224034371

Когато обаче някой ми каже, че иска да си вземе куче, първите ми думи са - недей. После дълго и широко обяснявам колко струва, колко са нервите, колко малко са местата, където можем да ходим заедно и колко много неприятните хора, които бърчат носове. Напомням, че джобовете на всичките ми якета са пълни с найлонови торбички и натрошени лакомства. Че сутрин ставаме в 7, а вечер задължително се разхождаме и затова понякога не можем да излезем с приятели. Че храната е скъпа, имунизациите наложителни, а извънредните лечения направо разоряващи. И че за жалост само с любов не става. И най-вече че кастрацията не е някаква варварска прищявка, а необходима превенция, за да не ни се късат сърцата за хилядите бездомничета по улиците. Не си взимайте куче, ако смятате, че кучетата и децата нямат място заедно, ако килимът/диванът/обувките са ви толкова на сърце, че няма да преживеете разрушаването им, ако половинката ви не го иска също толкова, колкото и вие..

Ако обаче всичко това ви се струва поносимо и изпълнимо - кучетата обичат безусловно и допотопно. И мястото им не е на улицата, а в домовете ни, където има на кого да дадат безкрайната си добрина и обич.

И да ви кажа, няма по-хубаво нещо от това да видиш как измъчената тъжна муцунка бавно се преобразява в изплезен език и махаща опашка. А ако знаете как нямам търпение да виждам как се радват заедно с Борис

************

Прочетохте ли историята на сестра й Доброто куче Чара? А ето и как кучешката ни фамилия порасна :)

Последно променена в Сряда, 04 Април 2018 15:26
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам