Моето семейство и други животни

Автор: Ина Зарева

Първо имах заек. Голям, пухкав и чисто бял. Живееше в една клетка в двора на баба и аз - тригодишната му майка, го обгрижвах денонощно. Един ден реших, че му е неприятно да е толкова еднообразен на цвят, взех кутия блажна боя и го изрисувах на красиви зелени райета. Вечерта, родителите ми много дълго разговаряха с мен, а накрая въздъхнаха, че поне не съм расист.

После започнах да присвоявам едно по едно всички животни в двора и да обявявам, че са под закрилата ми. Така те доживяваха до дълбока старост, вместо да следват клетата фризерна съдба на събратята си.

Веднъж през една люта зима, се роди малко, сладко теленце, което настанихме в голям кашон до печката, в кухнята на баба. Когато някой дойдеше на гости, аз бях инструктирана да го пазя да не издава никакъв звук, за да не се изложим пред хората, все пак. И така в невръстни години усвоих небрежното и уклончиво мучене, което години по-късно щеше да ми върши страхотна работа при всеки от нескончаемите въпроси „Мамо, може ли това?”, „А това?”. Разбира се, овладях и тежкия, влажен поглед, който работи безотказно и до днес, когато реша да правим ремонт вкъщи.

Като ученичка имах огромна и красива овчарка. Баща ми я доведе вкъщи, след едногодишно облъчване на майка ми с всички възможни филми за кучета, които имаха за цел да разтопят челичното ѝ, чистофайническо сърце. Когато големият ден настъпи, на вратата се позвъни и докато отключвахме, чух баща ми да казва на кучето – „Клекни, моля ти се, да изглеждаш по-малко”. Майка ми погледна, извика: „Ооо, не!” и затвори вратата. След известно количество преговори, красавецът беше въдворен вкъщи, а няколко часа по-късно, аз накифлена тийнейджърка, възкачена на най-високите си токове, го изведох на първата му разходка, пръскайки се от гордост. Той беше наистина впечатляващ и около нас бързо се събраха хората от близката градинка. Аз разбира се, се надувах все повече и повече. В един момент, кучето дръпна рязко каишката се, аз се олюлях, паднах по очи и той ме влачи по корем през най-дългата алея, докато гонеше някаква женска. Месеци наред виждах хората, които бяха свидетели на случката как едва се сдържат да не избухнат в смях, като ме срещат. С това прекрасно куче живяхме толкова дълго, щастливо и свързано, че само раждането на дъщеря ми успя да ме съвземе от загубата му.

Като студентка пред една от квартирите ни, заварих малка, черна мяукаща топка, която като отключих вратата, ме заобиколи и влезе вътре. Успях само да я проследя с поглед и да затворя след нея. Беше изключително красива, възпитана и умна. Вероятно и точно заради това, всеки път, когато се прибирах късно през нощта от някой купон, заварвах възглавницата ми красиво декорирана с изпражненията ѝ. Много възглавници смених през това следване.

После покрай бебетата и неизменните премествания, бях по-скоро приемен родител на животните от семейната периферия, докато децата не поотраснаха.

Загледа се Франклин – сдобихме се с костенурка. Терариуми, лампи, нагреватели, храни, витамини се купуваха непрекъснато, за да ѝ е удобно и комфортно. Някъде вероятно сме се престарали, защото получи възпаление на очите. Колко е костенурката, колко ѝ е главата, колко личицето, колко са ѝ очичките, в които трябваше да слагам капки сутрин и вечер. Родителският ми авторитет се покачи поне с две нива.

След „Зоотрополис” и „Сами вкъщи”, логично се сдобихме със заек. Той ръмжеше, хапеше, не обичаше да го гушкат, да го галят. Нищо не обичаше. Само аз изпитвах истински респект към него – той беше мен сутрин, преди кафето.

Независимо от себераздаването ми, децата искаха поне едно куче. Ако може и кон, но в краен случай само куче. Разбира се, искаха котка, прасенце, няколко патета, маймуна и пингвин.

През цялото време аз исках куче повече от всичко, но алергиите им, малкият ни апартамент и честите ни пътувания ме спираха и аз го играех лошата майка, която не разрешава нищо хубаво на този свят, пък.

Децата пораснаха, преместихме се в по-голямо жилище, в близост до разкошен парк, запознах се с Мама Нинджа и нейния вълшебен семейно-животински свят, а накрая и дъщеря ми постави ултиматум:

- Или бебе, или куче! Не може повече да живеем така!

Сега вкъщи има едно прекрасно, малко бебе, което обаче лае и не ползва памперси. Толкова много го обичам, че чак не е за вярване. Децата го носят на ръце, пеят му, шептят и ходят на пръсти като заспи. Ако знаех, че ще са такива и с истинско бебе, кой знае...

А когато синът ми като чу за 222-та милиона покрай трансфера на любимия му Неймар, категорично заяви, че и той ще стане точно толкова голям футболист, за да има точно толкова пари. На въпроса за какво ще ги даде, отговори почти обидено:

- Как за какво?! За кучета!

*********************************

Прочетете още:

Доброто куче Чара 

Къде са чорапите? 

Да погалиш тигъра 

Коридорът на любовта

 

 

Последно променена в Неделя, 13 Август 2017 20:29
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Добра домакиня или добра майка

Добра домакиня или добра майка

13 Авг, 2018 Възпитание

Мама е сухарка

Мама е сухарка

13 Авг, 2018 Блог

Много „трябва“

Много „трябва“

12 Авг, 2018 Възпитание

Епидемията на разглезването

Епидемията на разглезването

11 Авг, 2018 Възпитание

Ако баба не обича внучето

Ако баба не обича внучето

10 Авг, 2018 Отношения

Вуйчото и двете му сестри

Вуйчото и двете му сестри

09 Авг, 2018 Истории

ИИИИХХХ!

ИИИИХХХ!

08 Авг, 2018 Забавно

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on