Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Да погалиш тигъра

Автор: Валентина Вълчева

Седя си в едно кафене в парка, релаксирам, по мен са плъпнали някакви досадни буболечки, които падат в изобилие от дърветата наоколо и ме карат да правя движения като надрусан индиански шаман насред ритуален танц за дъжд... Две момченца се люлеят на люлката до мен. Наблизо минава Стела – местната котка, придошла неизвестно кога откъде и добила самочувствието на собственик на мястото. Пристъпва мързеливо-елегантно както само котките умеят.

Едното момченце скача от люлката и се втурва към нея, крещейки:

- Котенце! Котенцееее!

Другото го гледа слисано и пита:

- Къде отиваш?

- Да го погаля. Ела и ти, де!

- Ама не може – това е котка. Куче може, котка не. – рецитира заучена фраза то и хвърля недоумяващи погледи на баба си, която се мръщи над едно кафе на съседната маса.

И аз я изгледах. Мръсно, надявам се. Тоест вложих достатъчно старание да не се усъмни и за миг какво точно мисля за нея в момента.

Имам се за доста толерантен и широкоскроен човек. Нямам претенции да съм перфектна, дори напротив. Не съдя никого заради това, че не споделя моя светоглед и разбирания. Но си мисля... Има неща, които няма как да подмина. Това е едно от тях.

Гледах я, и противно на всичко, си спомних нещо, прочетено отдавна: Бог създаде котката, за да може човек да погали тигъра!

Исках да ѝ го кажа, но се отказах. Тя нямаше да разбере, защото в нейните очи Стела вероятно беше опасна поне колкото бенгалски тигър. И тя определено никак, ама никак не изпитваше желание да я погали. Ако съдех по вкиснатата като стар оцет физиономия, дори се отвращаваше от близостта на животното, очевидно твърдо убедена, че принадлежността ѝ към човешкия вид я прави нещо като притежател на планетата.

Знам какво ще кажете. Има хора, които не обичат животните. Това го разбирам. Но едно е да не ги обичаш, друго е да ги мразиш. Понякога липсата на любов не е непременно омраза и отвращение. А някак си не мога да си представя основателна причина да мразиш котките. Скъсан чорапогащник? Съсипан диван? Напикан чехъл? Я стига! Как да приема, че има хора, които ще накарат детето си да вярва, че едно коте не заслужава да бъде погалено, само защото баба се вкисва като види животинка с козина? Моите уважения, ама е не просто тъпо – отвратително е. За мен това дете беше осакатено. Беше осакатено от родната си баба, която вероятно вярваше, че е за негово добро. Да научиш едно дете да мрази е осакатяване. Душевно. И аз изпадам в нервни кризи, когато се наложи да ходя на зъболекар, но не спирам да повтарям на сина си, че няма нищо страшно и че тези хора са добри, защото лекуват зъбките ни. Някак нередно ми се струва да формирам у него страхове, само защото някой някога ги е насадил у мен. Нямам право!

Вкъщи делим четиридесет и няколко квадрата (една гарсониера тоест) аз, мъжът ми, двете деца и две котки, ако не броим хлебарките и домашните паяци. По едно време имаше и два папагала, но съдбата им не беше добра. Децата ми се родиха и растат с котките. Знаят какво могат и какво не могат да правят с тях. Знаят как да поддържат хигиена – и едните, и другите. И досега няма нито един заболял от прословутата токсоплазмоза, нито един, развил алергии, нито един, нагълтал топки козина или котешко ако, нито един, налапал котешките гранули, нито един с бяс. Ваксините са добра превенция, макар да се чудех дали да ги споменавам, защото напоследък се е завъдила една особена група гугъл-доктори, които само като чуят думата „ваксина”, реагират като бик на червено.

Дори майка ми, за която години наред двете ни пухкавелки бяха „ония Дзверове”, вече се е научила да ги харесва. Е, не чак толкова, че да ги прибере у тях, ако се наложи, но достатъчно, че да не позволява на децата да ги тормозят, „защото и Мау Мау го боли като теб”. Тоест... лесно е.

Големият ми син е пръв приятел с всички улични кучета покрай блока и знае по име и адрес останалите, живущи поне през две преки от нас. Говори с котките вкъщи като със свои връстници. Не знам дали някой може да каже, че това е нередно и вредно. Според мен сега му е времето да научим децата, че дори уличната котка е живо същество, което изпитва болка, кърви, има нужда от обич точно както и те самите. И това далеч не значи, че трябва да прегръщат и целуват всяка срещната котка – просто да го знаят.

Хигиената е друг въпрос, който неизменно излиза на преден план. Какво да кажа за нея? Ами... Въпрос на навик. А, да. И на малко повече желание и усилие. Няма как – животинката си иска някои грижи. Но си плаща за тях. С привързаност и любов. И с прояви на търпение, когато може просто да ти издере лицето и да се скрие под масата, ако си го заслужаваш. А децата си го заслужават поне по веднъж на ден. Минимум. Хигиената е нещо, на което се учат всички – и хора, и животни. На онези, които си представят, че да гледаш котка вкъщи означава да миришеш на напикано, да ходиш с ако по обувките и с валма козина в бельото, ще кажа... Далеч сте от истината. Познавам такива, които са на този хал без да имат животинче вкъщи. Както казах, до навик си е. Нищо повече.

И да споделя една тайна: Животните не са радиоактивни, нито биологични оръжия! Котките всъщност в Древен Египет били толкова уважавани, че когато в един дом станел пожар, първо спасявали тях, а чак после хора и покъщнина. Няма нужда да гледате на всяко животинче като на тиктакаща бомба. Най-много някоя бълха да прескочи към искрящо белите ви чорапки. Преживява се.

Е, може и да не съм права, но бабата на онова дете със сигурност вече е наясно с мнението ми за нея и възпитанието, което дава на внучето си. Предполагам, че не я е грижа.

Но тук дори не става дума за това, че уличната котка може да носи зарази. По същия начин утре ще втълпи на детето, че онзи човек не бива да бъде поздравяван, защото е с различен цвят на кожата. Или с различна религия. Или с различно име. От уличните котки тръгват нещата понякога, а приключват двадесет години по-късно с бръсната глава и нацистки призиви.

Добре че не винаги.

Прочетете още:

Децата и кучетата не са врагове

Страховете на майките

Правилата на Фройд за щастлив живот

Последно променена в Неделя, 25 Юни 2017 09:41
Прочетена 11328 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Апелът на една майка

Апелът на една майка

09 Фев, 2018 Здраве

Моля ви, тръгнете си!

Моля ви, тръгнете си!

14 Фев, 2018 Отношения

Мамо, живей си живота!

Мамо, живей си живота!

27 Ян, 2018 Възпитание

Така, както всички мъже правят

Така, както всички мъже правят

03 Фев, 2018 Отношения

Мразя разходките

Мразя разходките

12 Фев, 2018 Забавно

Facebook