Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Каролина Дия 

Човечността ни се вижда най-добре в начина, по който се държим с тези, които се нуждаят от помощ.

Папа Йоан Павел II 

Когато чух за полските майки в парламента, почувствах се длъжна да ги подкрепя. Вече не броя протестите, на които присъствах по този повод. Най-накрая реших, че искам да споделя всичко това и с вас. 

26 май в Полша е хубав празник – ден на майката.

Тази година обаче в Полша празнуваме денят на супер майката – тази, която сега протестира и тази, която само наблюдава протеста, защото не може да участва активно. Такива майки има навсякъде, не само в Полша и България. Но всички заслужават поне това - да ги забележим и да оценим труда им. 

Седнах да пиша този текст и осъзнах, че не намирам думи. Затова реших, че ще споделя с вас това, което казах на един от много протести. 

„Тези майки използват децата си“ – това го видях някъде във фейсбук. За съжаление, даже не се учудих. Такива коментари са ми много познати. 

И аз бях „специално“ дете.

Разбира се, „детска церебрална парализа“ само се нарича „детска“; тя не изчезва, когато навършиш 18 години. Да, аз имах късмет. Движа се самостоятелно, мога да стана тук, мога да говоря. Едновременно съм видяла  достатъчно много, за да разбирам тези, които протестират в парламента. 

Много хора казват, че „тези искат само пари“.

Аз, обаче, съм убедена, че всички хора с увреждания и родителите им с удоволствие биха върнали всички пари, които получават, ако някой щеше да премахне болестта от живота им.

Това не означава, че се оплакваме и че животът ни е жалък. Само няма да ви заблуждавам – никой не се радва, че се е родил с увреждание. Никой не е благодарен за това. Хората с увреждания не се чувстват по-достойни от другите, родителите им не изпълняват никаква свещена мисия. 

Да имаш дете с увреждание или да си такова дете означава да се бориш всеки ден.

Бориш се със системата, търпиш неща, които понякога са просто унизителни, слушаш злобни коментари. Съжалявам, че трябва да го кажа, но често се оказва, че не сме взели един от най-важните изпити в живота ни – по човечност. 

Никой не е виновен за това, че се е родил такъв или онакъв. Това може да се случи на всеки. Не бива да го забравяме. Затова трябва да подкрепяме тези, които се борят за бъдещето на децата си. Да не говорим само за пари. Те са важни, помагат да живеем по-добре, но има още нещо. Има емпатия и солидарност.

Тези неща не се купуват.

Бел.ред. Не само полските супер-майки са в това положение. Снимката на тази статия е от протеста на нашите родители на деца с увреждания. Споделям призива на българските майки, които от три години водят битка за децата си, които остават деца завинаги.

3 ГОДИНИ И 6 ПРОТЕСТА И....НИЩО !!!
А след дебатите в Народното събрание на 23-ти май, когато гласуваха едно огромно нищо, дойде време за крайни мерки и НЯМА ДА СПРЕМ , докато не видим решение,което да ни удовлетворява , защото ни писна СИСТЕМАТА ДА НИ УБИВА !!!
Ще разпънем военна палатка пред Народното събрание точно на Първи юни - деня на детето, защото нашите деца си остават завинаги деца и те заслужават промени, заслужават бъдеще. Борбата ни обаче включва и всички хора с увреждания, които искат да живеят достойно , да се реализират, да работят, да бъдат сред обществото,така както заслужава всеки човек на тази планета.

Може да следвате групата им във фейсбук тук.

Повече за протестите им вижте в статията "Системата ни убива" на Ина Маринова.

Вижте и какво ни разказаха български майки в Германия.

Още от Каролина:

Черните кукумявки, черните шаврантии

Как опозицията стана "диетична вода"

Автор: Неда Дойчинова

5.50ч. Онзи нечовешки звук…  алармата. Такъв е, не само защото идва от НЕчовешко същество, каквото е телефонът. А и защото и най-коравосърдечният представител на биологичния  ни видщеше да изпита поне няколко грама съчувствие и съпричастност към състоянието ми на блаженство, в което се намирам в момента.

Пресягам се с точно, добре тренирано и отработено през годините движение, за да хвана телефона и да спра звука.

Сигурно, ако бях прекалено религиозна, това щеше да е най-подходящото време за първата молитва – „Господи, дай ми сили! Да повдигна първо клепачите, след това…“. Но понеже силата ми хич не е в съставянето и отправянето на молитви, ще се възползвам от магията на една  дума.

КАФЕ.

Повтарям  си я няколко пъти, опитвайки се да си представя и да усетя със всички възможни сетива магичната течност, която ми е жизнено необходима в момента. Почти я подушвам и се надигам.

Влизайки във всекидневната, първата ми цел е да включа кафемашината да загрява. Мисълта, че след малко ще държа в ръка ободряващата и ароматна напитка, е единственото, което ми помага да не взема решениеда си доспя ей така, както съм справа.По пътя към машината няколко пъти се опитвам да не падна, прескачайки и стараейки се всячески да не стъпча някой от хартиените хотели, наредени върху килима. Коя ли умна глава е нареклатези игри настолни? Вкъщи никога на тях не се е играло на стол, нито на маса. Най-подходящото им място винаги е било на земята.

Заричам се:„Дотук с добрата майка! От тази вечер никой  няма да си ляга, докато не са прибрани всички джунджурии по местата им! Хич не ме интересува, че ще стане 23ч. Повече аргументи от типа „ама не може да ги приберем, не сме довършили играта,  утре ще продължим“ няма да приемам.  Да си рисуват схеми кой до къде е стигнал (ако са по-умни може и да се сетят да снимат) и да си ги нареждат отново на сутринта. Ама-ха…“

Специфичен звук, идващ от кафемашината ме разсейва, загряла е. Отварям шкафчето, където стои ОНЗИ продукт, с който се приготвя жизненоважната напитка. Спокойно можех да пропусна банята преди малко – чувствам се като залята с душ. Все тая дали е студен или горещ, това, което установявам,действа по-разсънващо отистинската вода. Кутията е празна! 

НЯМА  КАФЕ!

Разравям хубаво шкафа. НЯМА! Намирам някакъв плик, в който има зелено (сурово) кафе. Вярно, че преди време беше модерно схващането, че от него се отслабва. Може и да е вярно, де. Особено, ако отидеш в някоя от  плантациите да го береш…

Опитвам се да мисля. Ако изобщо дейността, която извършва мозъкът ми в момента може да се нарече мислене. Започвам да мечтая за уред за сканиране на съседните апартаменти – дали някоя от любезните ми комшийки вече е будна, за да ми услужи… Напрягам слуха си близо  до стената и чувам шум от течаща вода – знаех си, че Ани вече е будна. Ето, тя няма да ми откаже! Тъкмо си представям как с най-голямата усмивка ще й се изтъпанча на вратата, сякаш звъненето в 6 сутринта на съседите е най-нормалното нещо, и се сещам, че Ани не пие кафе! Последния път, когато се видяхме „на кафе“ тя си приготви от онези разтворими напитки няколко-си-неща-в-едно. А, не…

После се сещам за Ина. Няма как един лекар в Пирогов да спи в 6, нали? Излизам на терасата, с идеята да „надникна над нас“ дали свети. В този момент я виждам как пресича улицата, тръгвайки за работа. Ако умеех да псувам, това щеше да е емнайстата псувня за днес.

Заслушвам се в птичия хор, който се чува навън. Тъкмо да се отпусна и да си помисля колко е прекрасен животът, (я виж на птичките как не им трябва кафе, за да са бодри) и пред  очите ми изниква последното обявление от таблото на входа. Пейте, милички, съвсем скоро ще се наложи да емигрирате. А ние, вместо веселото ви чуруликане, ще слушаме звука от багери, бетон-помпи и всякакви строителни машини. А на мястото на дърветата, дето си живеете в момента щастливо, ще се издигат поредните грандиозни кооперации… Разтърсвам глава, нямам сили сега да се ядосвам за това.

Трябва ми кафе!

Няма кафе! Много ясно, откъде да има кафе вкъщи?!? Точно пък у нас! Нали последните 7-8 години прекарвам по около 9 часа (с почивките) всеки работен ден във фирма, където…  се произвежда кафе! Само на няколко стъпала от бюрото ми  е фабриката, в която се пече и пакетира.  А на няколко метра - склада.  Сещам се за поговорката за децата на обущаря и се успокоявам, че ехеее, колко много преди мен някой също е преживял  това. Замислям се дали пък не е удачно да помисля да потърся работа във фирма, която произвежда захарни изделия – така в „шкафа за боклуци“ (както го наричат децата) има шанс да няма нито един бонбон или бисквитка.

Като казах склад… ама аз май само преди няколко дни си купих кафе, не може да сме го изпили! 

Със сигурност обаче го няма в кутията в шкафа, значи ми е още в чантата. Това добре, но с коя чанта бях на работа тогава? Следва трескаво пребъркване на 4-5 различни чанти, които стоят на закачалката. В едната откривам десетина камъка, грижливо събрани в паркаи поименно приготвени за подаръци на целия род от малкия. В другата… абе, няма значение. Колко пъти вече се заричам, че ще изхвърля всички чанти и ще остана само с една. Така ще намаля вероятността нещо да се окаже в другата чанта, точно когато ми трябва. Намирам пакетчето. Ура!

Ще има кафе!

Докато ароматната напитка изтича в чашата, си представям как ще изляза на терасата и ще гледам изгрева. Даже ще го снимам. За да покажа на мъжа ми, който казва, че „няма как изток да се мести“, че слънцето преди няколко дни излезе от друго място. И колкото и да ми обяснява за някаква линия на хоризонта, за мен изток е там, откъдето изгрява слънцето. И си имам доказателства (снимки), че се мести!

Натискам копчето за спиране на машината. И в този момент чувам зад гърба си тупуркащи по пода крачета. „Мамо, нали каза, че ще има награда за този, който стане пръв? Къде е? Виж аз съм победител, тате и батко още спят!“

Прощавам се с мечтаните 30 минути само за мен си, с чаша ароматно кафе на терасата, заради които алармата звъни толкова рано…

Добро утро! 

Казвам се Неда и съм пристрастена към кафето… 

 

Изглежда кафето е спасителната напитка на всички ни. Особено ако имаме деца тийнейджъри :) Прочетохте лиОцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе.

Още от същия автор: 

Искам по-често 

Стигмата

Автор: Яна Пеева 

24 май ми е любимият празник.

Дали защото, откакто се помня, с мама и брат ми си купуваме книжки на него, всеки скрил се в любимия си кът на книжарницата. След като си обещаваме да вземем само по една и после се червим на касата, че за пореден път сме се увлекли. Да не се притесните, и на други дати си купуваме книги, това просто ни е денят за книжарница.

Или защото, пак откакто се помня, книги има навсякъде. В спалнята на мама, на купчинки около леглото. В хола, накацали по единствения шкаф. В кухнята, заобиколили подправките. В моята стая и в тази на брат ми - навсякъде, по пианото, на пригодения за библиотека шкаф за обувки, в гардероба ми, на нощното шкафче. Играчките някак винаги ги прибирахме, криехме. Книгите обаче... да се виждат! Един любим цитат имам, написан с перманентен маркер на стената в някогашната ми детска

A room without books is like a body without a soul.

Стая без книги е като тяло без душа.

Може би е, защото думите винаги са ми били слабост. Обичам да мълча, прекалено ценни ми се струват за празни приказки. Не мога да рисувам, да танцувам, да пея, никак ме няма със спорта. Но думите... тях ги чувствам свои. Понякога се замислям колко са красиви някои, как няколко чертички правят буква, тя заедно с още няколко прави дума, а пък думите... те правят всичко. Правят онова “Обичам те”, което казваш на твоя човек вечер преди да заспиш. Онова “Липсваше ми”, когато не си виждал някой много, много любим приятел. Онези “Браво” и “Можеш”, които променят хората и им дават криле.

И, за да не пропусна културата - приятелите ми винаги са били артистични личности. Някак неусетно се заобиколих с такива хора, те ми вдъхват живот и хубавина, и обич. Най-добрите ми приятели имаха група, ходехме по концерти в пробити клубове (от 8, защото все пак бяхме на по 15-16 години). Кумата ми говори (и пише) толкова красиво, че може да накара всеки да се влюби в нея (както я обичам аз) със два параграфа. Хубаво ми е, че тези хора не послушаха никого. Спряха “умното” си образования и в момента свирят джаз в Рим (и на сватбата ми!), организират културни мероприятия, обикалят и вдъхновяват други такива хора да не се отказват. Защото без хубавото на думите и музиката, животът в тъжен и сив.

 

248916 1566324498149 2051954 n

Сашо на концерт по случай 24 май пред НДК.

 

И за да се върна малко в настоящето - днес излязохме аз, Теди и Борис, за да си купим книжки. Докато обикалях, търсейки моята, се разминах с една майка с 3 дечица, която много спокойно обясни на едното си детенце: “Няма да ти купя играчката днес, избери си някоя книжка, която да прочетем заедно, а играчката ще вземем друг път.” Момиченцето си взе “Пипи”, а на мен ми стана топло и хубаво. Борис още не знае, но от този първи негов 24 май, всяка година ще прекарваме колкото време е нужно в някоя книжарница, за да си избере негова книжка.

 

bobi

Борис и първата книжка, която му купихме.

Без думите сме заникъде. Езика го приемаме за даденост, но е толкова вдъхновяващо и толкова силно, че имаме наш собствен, с наши си букви. А дали е красив, зависи как го ползваме - за строене, не за разваляне. Обичайте, така най-лесно се гради!

 

Честит празник на буквите, думите и красотата, която ни носят!

 

Препоръчваме ви още:

5 книги за диалог с тийнейджърите

10-те права на малкия читател

Те четат

Автор: Мария Пеева

За разлика от превода на художествена литература, професията на филмовия преводач, особено на този, който работи със субтитри, има един голям минус или слабо място, което го прави доста уязвим на критики. Вече се досещате за какво става дума. Докато в книгата или в дублирания филм аудиторията не вижда, съответно не чува оригиналния текст, то в субтитрите е точно обратното. Докато диалогът върви на екрана, субтитрите изскачат отдолу един след друг и всеки владеещ езици човек много лесно може да направи сравнение между оригиналния текст и превода. Това не би било чак такъв проблем с филм на китайски или корейски, език, който малцина владеят. Но английски на някакво ниво говори почти всеки и затова ние, клетите преводачи, отнасяме толкова забележки и порицания, голяма част от които, смея да твърдя, са напълно незаслужени. Затова и понякога ми се иска да помоля скъпите зрители, за които с такова удоволствие работим, да ни опростят греховете, за които обичат да ни съдят. Може би ще им е по-лесно, ако знаят предизвикателствата, с които се сблъскваме в ежедневната си работа.

Да започнем от самото начало - от заглавието. Най-честата критика, която чуваме е, че заглавието е променено и е много далеч от оригиналното. Всъщност заглавието на филма не се определя от преводача. Решението за него се взима от маркетинговите експерти на разпространителя и се съгласува с компанията, на която е филмът. В повечето случаи филмът стига до преводача вече с готово заглавие. Понякога се случва от него да поискат идея, но финалното решение не зависи от него. За заглавието е важно да привлича вниманието, и то на конкретната аудитория. Затова и преди трилърите звучаха толкова еднакво - с еднотипни заглавия с думички като фатален, съдбовен, убийствен, опасен и тн. Просто маркетинговите проучвания показват, че любителите на трилъри се привличат от такива думи. Тук не мога да пропусна един прекрасен пример за заглавие, което буквално направи хит от филм, който иначе нямаше да бъде чак толкова популярен в България. Става дума за Cruel intentions, който Христо Дерменджиев, по онова време  директор на маркетинговия отдел в компанията дистрибутор, за която работех, преведе като “Секс игри”. Блестящо попадение, нали така? 

Втората най-честа критика, която отнасяме, е, че не превеждаме всичко, което се говори. Уверявам ви, че не го правим от мързел. Всъщност далеч по-лесно е да се превежда всичко наред. Съкращаването на текста и оформянето му, така че да стане годен за субтитри, отнема повече време и изисква повече усилия, отколкото ако просто превеждаме всичко, което се говори, дума по дума. Всъщност това съкращаване е абсолютно задължително по простата причина, че окото не може да възприеме толкова много информация и четенето е по-бавен процес, отколкото слушането. В един диалог двама актьори може за 4 секунди да изстрелят петдесет думи, но в писмен вид тези 4 секунди по стандарт се равняват точно на един двуреден субтитър, тоест на не повече от 70 знаци - което включва букви, но и пунктуация и интервали. И ако напишеш всичко, което се говори и го изстреляш в субтитри под секунда на екрана, в триредни субтитри, ефектът ще е същият като да не си превел нищо, защото зрителят няма да успее да го изчете и обработи. Можете да си представите какво сериозно съкращаване пада във филмите на Уди Алън, нали? Или в една най-обикновена комедия. Ами когато героите се прекъсват или двама-трима говорят един през друг? Тогава вече е голямото предизвикателство. Кой текст да оставиш, кой да премахнеш изцяло. Кое е ключово за действието и липсата му впоследствие ще направи сюжета неразбираем? Случвало ми се е да пропусна някоя фраза, която ми се струва несъществена, защото няма достатъчно време да се изчете, а после да се окаже, че тя е свързана с важен за действието момент. И по това си личи добрият преводач и отговорният преводач - те обръщат внимание на подобни детайли и се връщат да коригират. А понякога преводът изглежда изгладен, няма груби грешки, и все пак ви се струва, че нещо се губи в действието. Възможно е вината да е на преводача - пропуснал е някой привидно незначителен детайл, който се оказва фатален на по-късен етап. Това е като детективът да не обърне внимание на нищожната улика, която после ще разкрие извършителя на престъплението. Затова и работата на преводача изисква максимална концентрация - и в диалога, и в картината. 

Наскоро в една много любима група за обсъждане на филми прочетох забавен пост със сравнение на диалог от едновремешен пиратски превод и същия диалог в същия филм по национална телевизия в наши дни. В пиратското копие имаше тежка и цветиста псувня, която наистина звучи смешно. В превода в национален ефир същата псувня беше преведена “по дяволите”. Да, знам, че се губи от цвета и атмосферата. Но за разлика от пиратските времена, днес преводачът е длъжен да се съобрази с регулациите и стандартите за съответната аудитория. Това автоматично означава, че определени думички отпадат и се налага да ги заменяме с евфемизми. В моя личен списък примерно има поне десетина трибуквени и четирибуквени думи, с които мога да заменя съответните ругатни, с които изобилства всеки втори филм. Колкото по-забавни и оригинални, толкова по-добре. Като не можем да сме вулгарни, нека заменим попръжните с интересни изрази, доколкото и когато е възможно. 

Разбира се, понякога преводачът просто греши. Но повярвайте, работата му никак не е лека и ако не ви се вярва, ви предлагам да видите който и да е превод на пиратски филм, направен от непрофесионалист. Или още по-добре, да седнете и да опитате да преведете някой филм, а след два-три дни да си го изгледате. Обещавам ви, че не само ще си намерите поне двайсет грешки, но ще ви хрумнат и поне сто по-добри израза, които бихте могли да използвате, но не сте се сетили за тях. Ако все пак сте решили да ставате филмов преводач, нека това не ви плаши. Стига да имате афинитет към художествения превод, усет за атмосфера и стил, да обичате да се ровите с часове в интересните истории, които стоят зад всеки филм и да владеете силата на думите, добре дошли в професията.

Само не очаквайте похвали.

Добрият филмов превод всъщност си личи по това, че никой не го забелязва освен колегите. Той до такава степен се слива с филма, че става неделима част от него, лее се по екрана заедно с репликите на героите, не избързва и не изостава, не оригиналничи прекалено, но и не дразни с елементарна буквалност. Но най-важното е, че прави преживяването на зрителя, който не владее езика, удовлетворяващо и пълноценно. А ние, преводачите, сме щастливи, че сме част от творческия процес в създаването на това изкуство и в редките случаи, когато получим някоя добра дума, сме искрено признателни за нея.

Благодаря!

Публикуван със съкращения първоначално в "Българска реч", списанието за езикознание и езикова култура, издавано от факултет Славянски филологии при Софийския университет "Свети Климент Охридски".

Прочетете повече за Професията на филмовия преводач.

Автор: Мария Пеева

Татко се казва Константин, а мама - Елена. Когато бях малка, мислех, че всички женени хора празнуват имените си дни заедно. Нещо като много специален семеен празник. Животът обича да си прави шеги с нас. Аз съм Мария и взех, че се омъжих за Иван. Не празнуваме заедно имените си дни, но двете ни имена също обичат да вървят в комплект и някак си подхождат. И за приказки, и за вицове.

Но сега ще ви разкажа за моите Константин и Елена.

Някога мама беше много кипро женче. И като момиче такава е била. Лелите ми все я подкачаха, че от трите тя е най-кокетната и най-много хваща окото. С нейните големи пъстри очи, нацупени устнички, кръшна фигура на амфора и този уязвим, крехък вид на жена, която има нужда от закрила, веднага е привлякла погледа на татко. А татко какъв хубавец беше…. На младини много приличаше на Микеле Плачидо или може би на Стефан Данаилов. Строен, с широки рамене и здрави жилести ръце, къдрав и най-вече лъчезарен. Момичетата са били луди по него. Но той не се разсейвал - очите му само в мама.

А тя, представете си, била сгодена, като се запознали. И то за инженер. В еснафското семейство годежът си е почти сватба. Татко знаел, че няма никакъв шанс и само я наблюдавал отдалеч. Колеги били. Тя - млад счетоводител, той - някъде из склада, докато учи вечерно. Татко е имал проблем с образованието. Той е от силно религиозно семейство на адвентисти. Отказал да ходи на училище в събота и не му разрешили да завърши. Затова и се дипломирал впоследствие вечерно. Мама е от православно семейство на дребни буржоа. Толкова различни били двамата, като възпитание, ценности, приоритети. Но любовта не пита каква ти е религията. Татко видял мама и повече не помислил за друга. Сигурно и ерген е щял да си остане, защото тя била вече обещана.

Годежът обаче се развалил. Годеникът кръшнал, а мама разбрала, че другото момиче е бременно. И се отдръпнала. Сама се отдръпнала. Онзи казал, че съжалява. Обещал да зареже клетото момиче и да се ожени за мама, но тя - не. Кой ще му гледа детето? Дете е това, не е шега работа. Не може да се остави току-така. После от мъка взела, че се разболяла. А татко видял, че не е на работа и питал колежките й, дето все го закачали, къде е Ленка. Казали му. А неговото сърце хем се свило, че мама страда, хем ей така започнало да пърха от надежда. Може би сега ще го забележат!

Татко изчакал мама да оздравее и да се върне на работа и хоп, изтъпанчил се на обедната почивка пред всички да я покани на среща. Тя го погледнала в очите и му отказала. Пфу, за какво й е този прост работник. А той на другия ден пак. И така, докато един ден не се съгласила.

Продължението съм ви го разказвала. Татко толкова бил замаян от любов и щастие, че на първата среща мама му говори нещо и ситни, а той върви като заслепен и право в нея гледа. А на пътя дупка от отворена шахта. И татко взел, че паднал в нея. Мама даже не разбрала. По някое време се усетила, че върви и си говори сама, обърнала се, татко го няма, само главата му се подава от дупката. От срам не смее да извика за помощ. И досега се смеят на тази история. И оттогава все под ръка си ходят. За всеки случай. Да не пропадне някой по пътя.

Откакто се разболяха и двамата, много приятели и роднини ми казват: “Ех, колко жалко за вашите. И как така и двамата едновременно ги тресна тази деменция, та сега не знаят на кой свят са? Да беше поне само единият.”

Дълго време и аз мислех така. Но вече знам. За добро е било. Какво щеше да прави единият без другия. Как щеше да страда, като остане сам? Нека да си бъдат двамата.

То нали такъв е обетът.

В добро и в зло, докато смъртта ни раздели. 

Дай боже още много път да имат заедно. Все под ръка.

Моите Константин и Елена.

*************

Прочетохте ли Моята дъщеричка Елена? Всъщност там разказвам за... сина ми Константин :) Ако темата за деменцията ви интересува, ви препоръчвам Защо не разбрах по-рано.

Автор: Мария Пеева 

Косьо, моят тийнейджър, си е вкъщи вече три дни, разболя се на Априлци и сега го мъчи гърло, хрема, главобол. По тази причина пази стаята, пие чай и ровичка из интернет. И колкото и да съм му безинтересна, поради липса на друга компания (все пак приятелите му са на училище), от време на време пристига при мен с обичайния си навъсен вид и споделя нещо интересно, което е открил в глобалната мрежа. Та за тези три дни обогатих общата си култура с купища факти из живота на великите футболисти, малко астрономия, някой и друг медицински куриоз, и освен това научих за съществуването на едно изумително племе, което нямам идея как съм пропуснала досега. В Индийския океан, само на петдесетина км от оживено индийско пристанище, се намира остров Северен Сентинел, чието коренно население, наречено сентинели, е толкова враждебно към всякакви опити за контакт, че в крайна сметка Индия забранява приближаването на външни лица на 5 км от острова. В продължение на 60 000 години малка група хора живее там в пълна, тотална изолация от целия останал свят, от цялата цивилизация. Тези хора най-вероятно са щастливи сами със себе си, сред своите себеподобни, щом толкова категорично отказват да общуват с нас. Но след като с Косьо изгледахме няколко филмчета и изчетохме де що има из мрежата за тях (което е много малко, предимно наблюдения и записи от почтително разстояние, както и разкази за случайно озовали се в опасна близост рибари, които биват жестоко убити със стрели), установихме, че те са единствените хора на тази планета, които все още живеят в Каменната ера. Те дори не са открили огъня! Възможно ли е изобщо да си го представим? В нашето съвремие, в което човешки крак е стъпил на Луната, в което можем да говорим с приятелите си на другия край на света, в което наблюдаваме далечни галактики и надничаме в най-миниатюрните частици, все още съществуват хора, които не носят дрехи, не познават огъня, не знаят как да обработват земята, нямат писменост и дори не им хрумва, че има и друга храна освен суровата риба и кокосовите орехи. (Впрочем изглеждат в отлична форма, така че диетата им явно не е лоша). И след като известно време охкахме и ахкахме с Косьо, един въпрос изкристализира едновременно в главите ни. Защо, след като цялата останала част на човечеството е открила едно по едно всички тези неща, които са ни дърпали напред, кога по-бързо, кога по-бавно, защо тогава тази малка изолирана общност не е открила, нито изобретила съвсем, съвсем нищичко?

По каква причина в продължение на 60 000 години те са останали на същото ниво, на което са се озовали на острова в самото начало?

Отговорът много бързо последва въпроса, защото има само едно логично обяснение. Изолацията на племето. Те няма с кого да общуват, с кого да се съюзят или сбият, с кого да обменят информация и идеи, както и с кого да се надпреварват, за да се развиват. Нямат външни стимули. Нямат конкуренция, нямат врагове, нито приятели, те са сами и самодостатъчни. И очевидно са съвсем доволни от този факт.

Вероятно вече се досещате защо започнах с историята на сентинелите, след като всъщност пиша за децата ни и техните приятели. Няма начин да сте родители и темата за приятелствата на децата да не ви вълнува. Някои хлапета лесно се сприятеляват и бързо си намират среда, в която се чувстват добре. Други намират приятели по-трудно. А има и една много специална трета група, които сякаш все попадат на неподходящи приятели и родителите много се безпокоят, че децата им не са в правилната компания и могат да се окажат под лошо влияние. Аз бях от третата категория. В детството ми постоянно си избирах приятели, които са твърде различни от мен. Бях отличничка, четях много, не влизах в конфликтни ситуации, последното, което можеше да се каже за мен е, че съм проблемно дете, напротив. На мама съответно много й се искаше да си общувам с другите отличници в класа, с изявените и амбициозни деца. А аз сякаш напук си избирах все аутсайдери или бунтари, или пакостници. Тя ужасно се дразнеше и ми четеше дълги лекции как човек трябва да се събира със себеподобни, да си подбира внимателно средата, как рискувам да пропадна с тези мои приятели. Е, мама не позна, не пропаднах. Приятелите ми също не пропаднаха, освен може би двама-трима, които наистина хванаха кривите пътища и свършиха зле. Но повечето станаха читави хора, а някои и преуспяха дори по критериите на мама.

46599331 m

 

Разбира се, като се връщам назад във времето, разбирам опасенията й. Родителите обикновено искат безопасна среда за децата си. Но може би някои деца подсъзнателно търсят точно този тип приятелства - провокативните, сложните и трудните. Може би за тях е полезно точно това - да общуват с различни връстници, дори ако някои от тях ни се струват “лоши деца”. Вероятно по някакъв начин този контакт обогатява нашите добри и възпитани деца и им дава уроци, които ще са им полезни в живота. Може би ако ги държим само в стерилната им, чиста среда на “добри деца”, те няма да се научат да търсят, да откриват, да експериментират, а също и да губят, но и да побеждават. Също като сентинелите ще си останат доволни и самодостатъчни, изолирани от реалния свят в неговото многообразие. 

Всичко това на теория звучи много добре, но веднага изниква въпросът за лошото влияние. Какво правим, когато децата ни попаднат под лошо влияние? Когато в тайфата им се пие твърд алкохол, когато приятелите им се дрогират или правят безразборен секс? Не сме ли длъжни веднага да ги изолираме от тази компания, въпреки протестите им? Ако трябва да сменим училището, квартала, дори града?

Истината е, че колкото и да бягаме от лошото влияние, ако детето ни го търси, то ще го намери, където и да отидем. (Освен може би на острова на сентинелите). Единственият начин да спасим детето си от лошото влияние е да го научим да го регистрира навреме и ДА НЕ СЕ ЧУВСТВА ДЛЪЖНО да имитира поведение, което всъщност не харесва.

Как да го предпазим?

1. Първо - като му изградим самочувствие. Представете си ситуация, в която всички пушат. Детето ни харесва тази компания, защото са много "cool". Може би слушат неговата музика или си пада по някое момиче/момче, което движи с тази група. Дали ще се почувства длъжно да пуши и то, за да е като всички? Ако се харесва такова каквото е, няма да се чувства принудено да прави като всички останали. И по-интересното е, че те няма да го натискат, ако видят, че не поддава. Децата много бързо надушват слабостта и се възползват от нея. Но също така и бързо се научават да уважават самоувереността. Ако детето има ниско самочувствие, ето как можем да му помогнем да стане по-уверено.

2. Трябва също така да го научим да казва “не” още в съвсем детска възраст. Безпрекословното подчинение не бива да се поощрява. Ако ние научим детето си, че сме безгрешни, то ще свикне да приема за безгрешен всеки авторитет. Първо нашия, после на учителя, после на лидера в класа, после на лидера в компанията. А ако се озове в рискова ситуация - и на педофила. Не се радвайте, ако детето ви никога не ви противоречи. Напротив - поощрявайте го да има свое мнение и да го отстоява. Това е ценно умение за бъдещия му живот, когато няма да сте до него. Нека знае, че не бива да се подчинява и да прави неща против желанието си, само за да се харесва на останалите и за да избегне спора. По този въпрос може да прочетете повече в Удобното дете.

3. И не на последно място, трябва да изградим доверие помежду ни, за да сме спокойни, че то ще сподели с нас всичко, от което се чувства застрашено. Част от това доверие е и правото на детето ни да подбира само приятелите си. Може някои от тях да не са ни симпатични, може да ни се струва, че го използват или тормозят, или са под нивото му, но колкото и да сме мъдри и преживели, то не може да използва нашия опит наготово. Ако работеше така, щяхме да предаваме всичко научено досега по генетичен път, а не да откриваме топлата вода отново и отново. Ще се наложи да стиснем зъби (и палци) и да оставим детето си да се опари, да направи своите грешки, да преживее своите разочарования, за да намери своите истински приятели, които го обогатяват и заедно с които открива света и го опознава.

Препоръчвам ви и Как да си отгледаме жертва. Надявам се този текст да ви е бил полезен и ще се радвам да споделите и вашето мнение.

Автор: Мария Пеева

Да ви кажа, обичам зелено. Ама обичам не само да го нося на рокли, макар че и това не отказвам. (Вижте как хубаво ми стои на червените бузки). Обичам най-вече да го ям! Това марули, салати, зелен лук, лапад, спанак, коприва, лозови листа, броколи… Хайде, броколите, не чак толкова, мога и без тях да оцелея. Но иначе ми дайте само зелении да ям като същинско тревопасно. Но не защото се отслабва от тези треволяци (стройна крава да е виждал някой?), ами просто ми харесва на вкус. Свежичко ми е, пролетно ми е, апетитно ми е. А как хубаво го приготвям, няма да повярвате. Кеф ти спаначена крем супичка или лозови постни сармички, кеф ти зелена салатка с яйчице или лападец с булгур… Цял месец мога само в зелено да готвя и да не повторя.

Агнешка плешка в листа от лапад

32073974 1683353418414599 62096757424652288 n

Да, ама моите пусти канибали не щат даже да помиришат зелено. Аз обаче упорито готвя, не се предавам. Пробвам нови рецепти. Спанакът го завивам в баничка. Лападът го прикътвам в тавичката на скришно под яйцата. Е, не, та не. Не можеш ги излъга, отдалеч ме усещат. 

Снощи Теди само влезе и попита:

- Абе, маме, да не би Цезар да се е изакал вкъщи? Много вони. Аааааа, ясно! Сготвила си копривена супа.

Не го е срам! Тази моя прословута копривена супа, дето Коко й вика копринена… С нея мога да се явя на кулинарен конкурс. Казвам ви, същински еликсир е, а толкова лесно и бързо става. Баба ми я правеше всяка пролет с копривка от двора, та още от дете я обожавам. Задушиш лучеца с масло, после добавиш в тенджерката измитата в сито млада коприва, долееш малко вряла водица, оставиш да покъкри и накрая пасираш. Хич не й трябват подправки, толкова е ароматна. Накрая сгъстиш с малко препечено брашно и поръсиш със сиренце и крутонки, за да е по-модерно. Пръстите да си оближеш, а отгоре на това и полезно. Е, не щат да куснат моите.

Яд ме хваща и има защо. Като са малки бебешори и тепърва ги захранвам, всичко ядат. Докато са на бебешкия стол до масата, си хапват с апетит всичките ми зелении, чак ушите им плющят. А седнат ли като големи, до баща си и братята - всичко свършва. Почват да бърчат носовете.

Ето и вчера ми отказаха копривата. Да си я ям сама, казаха. Яна от солидарност предложи да опита, ама какво да го мъча горкото момиче, аз и сама мога да си я изям за една седмица, колко му е.

И така снощи сърцето ми плаче, че пак ми отказаха зелената супа. Гушнала съм бебе Борис и му се оплаквам жално:

- На баба то хубавото момченце. Още малко да порасне и да почне да яде, ще видиш баба каква супичка ще му прави от коприва, да стане железен юнак! И от спанак, и от лапад, и от киселец, всичко ще му готви баба, а той ще амка да порасне голям и силен. 

А дядо му се обажда:

- Да бе, да. Ще храниш детето с треви. Пържолки ще си хапва той. Вземи поръчай сега по една пица да не мъчим децата с тая коприва.

И тогава ми блесна! Няма какво да се сърдя на момчетата. Баща им е виновен. Той ми разваля здравословното хранене. Момчетата гледат как се чумери на зелениите, и почват и те с претенциите. Лош пример им дава, както се казва. То не е случайна тази приказка: "Всичко хубаво взели от майката, всичко лошо - от таткото.". После защо не искали коприва… За да не останат по-назад от татко си, ето затова.

Обаче и аз не съм лесна. Поръчах им пици със спанак.

От гурмето до кюфтето

21551830 l

Автор: Мария Пеева

Пееви сме за три дни в Априлци с двете малки деца, тийнейджъра, младото семейство с бебе, сватята, общо четири кучета, котка и още един приятел, който се присъедини в последния момент. Е, идвали сме и по-голяма тайфа на това разкошно местенце, но и така не сме никак малко, а колко сме шумни, няма да повярвате, докато не ни видите.

Обикновено обаче идваме с още семейства с деца и хлапетата си имат набори, с които се забавляват. Този път сме в семеен кръг, а момчетата ми не само че са с по пет години разлика, ами и с различни интереси. Още в колата тримата успяха да се скарат всеки с всеки. Най-големият е с отделна кола с Яна, бебчето им и двете кучета. Сигурна съм, че ако пътуваше с нас, и той би се включил достойно в братската война.

Братята

172602 1751716266453 7665718 o

Питат ме понякога как успявам да въдворя мир между момчетата. Представете си три бомби от тестостерон и детинщини, всяка със своите характерови особености, при това наследили сприхавия нрав на баща си и острия език на майка си. Скарат ли се, все едно сте на ожесточен футболен мач. Та как успявам да въдворя мир? Не успявам. По никакъв начин не мога да реша споровете им, без напрежението да ескалира допълнително. Затова ги оставям просто да си изговорят кой каквото има. Иска се волско търпение да си майка на четири момчета, както веднъж ми каза една приятелка съчувствено. Истината е, че всеки е прав за себе си и няма как да взема нечия страна, без в крайна сметка всички да се обидят още повече. Баща им се опитва понякога да се намеси, но обикновено резултатът е, че всички се скарват още повече.

На всичкото отгоре тук няма и добър интернет, а умишлено не сме помъкнали и обичната им електроника. Цялата компания сме само с два лаптопа, и то на работещите хора, тоест без игри на тях. Няма таблети, няма плейстейшъни, само телефоните, но тук обхватът е ужасен, а WiFi има само в ресторанта. Чудесно, мисля си, ще правим планински разходки. Момчетата обаче отказват и възмутено обявяват, че без приятелите им тук е голяма скука.

На втората сутрин ги каня отново с нас и отново срещам яростен отпор. Добре, деца, така да бъде, няма да ви мъкнем с нас по “тъпи” разходки. Обявяваме пълна свобода, всеки да прави каквото си иска. Междувременно Алекс е очарован от реката. Строим индианско огнище, като вадим мокрите хлъзгави камъни един по един и ги нареждаме в кръг. После, преди да е напекло съвсем, със сватята си правим една чудна разходка нагоре по реката. Връщаме се и за своя приятна изненада, заварваме хлапетата не сграбчили телефоните, а увлечени в игра. Строежът на индианското огнище явно е продължил без надзор на възрастен, защото всички кецове са мокри и наредени да се сушат на слънце, а босите момчета играят на карти с баща си. Отнякъде изниква кутия с 50 вида семейни игри и се започват едни турнири по домино, карти, не се сърди, човече и какво ли още не. Следобед Алекс се включва в разходката и за моя изненада нито веднъж не измрънква, че е изморен или някой трябва да го носи. Играем си на “лов на мечки”, въоръжени с две пръчки. Мечка не виждаме, но една сърничка пресича пътеката, за миг спира и се взира в нас, докато я гледаме, притаили дъх и после побягва нагоре в гората. Кучетата са толкова ошашавени, че дори не се сещат да опънат каишките. Не смеем да ги пуснем след миналия път, когато избягаха на същото това място посред зима. 

Лов на хъскита

IMG 0041

На третата сутрин отново поемаме по разходки. Оказва се, че трите жени в компанията сме единствените ентусиасти, които използват планината по предназначение. Навъртели сме 30 километра за тези три дни, без дори да се усетим, увлечени в сладки приказки. По пътя надолу към центъра на градчето попадаме на нещо интересно. Някой си е направил това чудо от празни бутилки и капачки. Прилича на същински сюрреалистичен паметник на цивилизацията.

31947738 10214487647038690 2666545473812168704 n

При един от преходите в планината срещаме група от 8-10 шумни, весели младежи, само мъжка тайфа. Отдалеч ни замирисва на барбекю и кучетата, вечно гладни, ни теглят в тяхна посока. Надули са музиката силно, всичко около тях е в хартийки, бутилки и пластмаса. Не ми се вписват тук на това величествено, спокойно, красиво място и бърча нос, сигурна, че ще оставят мръсотията след себе си. В тяхно оправдание ще кажа, че на следващия ден минахме отново оттам и ги видяхме как си отнасят четири найлонови чувала с отпадъци. Има надежда.

Тийнейджърът и 10-годишният не се включиха в нито един планинска разходка и дълбоко се възмутиха от идеята да се преместим на село. Но пък играха федербал, разхождаха кучета, гониха гущери и жаби в реката, и не на последно място разбиха баща си на карти. Няколко пъти. Дали младите лъвове започват да взимат превес най-после? Не знам, но виждам доволните им физиономии и най-после на третия ден забелязвам, че май са спрели да се карат един с друг.

Момчетата ми не са идеалните деца. Разправят се шумно и безпощадно, не откликват с ентусиазъм на всички интересни неща, които им предлагаме. Не винаги оценяват усилията, които полагаме за тях и често си намират поводи за недоволство. Но и аз нямам претенции да съм идеалната майка. Та, както се казва, таман по мярка сме си. 

- Успя ли да си починеш все пак? - питам Иван, докато седим на верандата и вдишваме дълбоко аромата на смола и мокра дървесина след пролетния дъжд.

- Зависи какво разбираш под почивка. - ми казва моето любимо момче. - Който толкова иска да си почива, не прави деца. Поне не толкова много.

- Ако кажеш, в следващия живот, може да нямаме деца и само да се забавляваме. - предлагам плахо.

- Или пък не. - ми се смее той.

Така или иначе, дотогава има още доста време да го решим.

Ти можеш

111

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Има ли място за бебе?

Има ли място за бебе?

15 Май, 2018 Отношения

Децата ни пречат!

Децата ни пречат!

19 Май, 2018 Истории

Когато не става, не става

Когато не става, не става

28 Апр, 2018 Отношения

Село за млади хора

Село за млади хора

05 Май, 2018 Истории

Не яж, поти се и обличай!

Не яж, поти се и обличай!

14 Май, 2018 Забавно

Facebook

Hi, Granny :) #mamaninja #grandson #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Съгласен съм