Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Една дама, голямо име в психологията, ме убеждаваше веднъж как всички деца се раждат лоши. 

- Помисли, Мария. - ми каза тя - Какво прави бебето, когато се роди? Усмихва ли се? Не, то реве. С пълна сила. Първата проява на всяко човешко същество е агресията. После майката го учи да обича, да спазва социални норми, или както ти простичко казваш - да е “добър човек”. Понятие “добро дете” няма. Децата се раждат лоши.

Трябва да я запозная с моя Коко някой ден.

Това дете е едно на милиони и нямам никаква заслуга за това. То такова си дойде на белия свят - добричко, слънчево, гушкаво, усмихнато, обичащо всичко живо, готово винаги да прости, да помогне, да отстъпи, да зарадва. Когато беше на пет годинки, махаше охлюва от тротоара, защото “някой може да го настъпи и ще го заболи, нищо че си има черупка”. Когато беше на осем, предложи всички подаръци от рождения му ден да пратим на бедните деца. 

Днес навършва 11.

Вярвам в него. Нямам представа какъв ще стане, когато порасне, но знам, че ще е добър човек. И в още нещо вярвам - че ще бъде успял човек, въпреки че всичко, което прави, на пръв поглед е точно обратното на това, което днес разбираме, когато говорим за успех - той се раздава, вместо да трупа, отстъпва, вместо да се бори, помага, вместо да прецака. И всичко това прави с широка усмивка. Затова и ще бъде щастлив човек - защото е напълно лишен от завист, горчивина или злорадство. 

15337537 10210173112138014 7013279179454579138 n

Само веднъж си спомням да е скачал да се бие с друго дете. Беше на пет, батко му на 10, побойникът - на 15. Големият посегнал да удари брат му. Коко веднага хукнал да го защити, ама на бой скочил, като малко петленце. Засилил се и се забил в корема му като торпедо, с главата напред. Онзи не очаквал контраатаката, паднал, децата се разсмели, пък той се засрамил, че скача на малки хлапета и се отказал. После Коко ми разказа историята.

- Той можеше да ни набие и двамата, мамо.

- А ти не се ли уплаши?

- Да, но по-добре двамата, отколкото само батко ми.

Ей такова дете е Коко.

Най-малкият му брат Алекс много се кара с него. Взима му нещата, крие му ги, тормози го, както повечето малки братя обичат да правят с по-големите. Понякога се съюзяват двамата с Косьо срещу него. Веднъж Алекс беше останал сам с мен вкъщи и ме попита:

- Кога ще се върне любимият ми брат?

- Кой ти е любимият брат?

- Ами Коко.

- Но ти постоянно се караш с него и му правиш номера.

- Да, обаче той е любимият ми брат.

- Но защо?

- Защото той най-много ме обича.

Да, Коко може да рисува, да прави баница, бургери и други вкусотии, да решава задачи, да разказва интересни истории, да е забавен, да танцува и още много неща. Но най-най-специалното му умение е, че може да обича - безкористно, с цялото си сърце, без усилие, без да очаква нищо в замяна. А тъй като животът понякога е лош с истински добрите хора, той си има и тайно оръжие - любовта му е заразна и всички около него веднага прихващат от нея и се опитат да са по-мили, състрадателни и благородни. Има и още едно тайно оръжие - голямото му семейство, което безкрайно се гордее с него и подкрепя всичките му идеи и начинания - дори и най-щурите.

Благодаря ти, че правиш света по-прекрасен, Коко! Да си здрав и да сбъдваш мечтите си!

Разказвала съм ви много за Коко и много уроци съм научила от моя малък философ. Тук може да прочетете как никога не забравя баба и дядо. Може би ще ви хареса и историята ни с математиката. А в Лайфхакер ви разказвам за щурите му идеи.

Източник: Scary Mommy

Помним рождените дни. Сортираме чорапите. Прибираме дрехите, които вече не стават и вадим тези, които стават. Записваме часове за прегледи. Попълваме в календара си кой кога има тренировка. Опаковаме обядите. Избираме дрехите на цялото семейство от предната вечер, ако сме много организирани; грижим се дрехите да са чисти, ако не сме чак толкова организирани. Възможно е сами да се справяме с цялото готвене. Възможно е сами да се справяме с цялото пране.

И не е като партньорът ни да не помага. Помага. Може да предложи да помогне със сгъването на дрехите. Може да предложи да отиде до магазина и да напазарува по списък (и да се обади от там поне три пъти, за да не обърка нещо). И ако помолим, прави други неща, но трябва да му кажем точно кои.

Трябва да изкараме чувалите с дрехи в средата на стаята и да попитаме: “Може ли да качиш тези на тавана?”. И чакаме. И чакаме. И няколко дни по-късно, след постоянно настъпване и под гневния ни поглед, ще ги качи. Или толкова ще ни писне да чакаме, че ще си ги качим сами. Но, да, помагат - въпреки че често очакват и благодарности за това. Ще накара децата да почистят след себе си, когато види, че вече полудяваме. Ще прибере чистите си дрехи, когато му кажем. Ние посочваме нещата, които искаме да свършат. И те ги вършат.

Всичко това, което правим? Нарича се “емоционален труд”. The Guardian го нарича “повтаряем, натоварващ и непризнат труд от единия пол”; дама от Harper’s Bazaar го описва като “да бъдеш мениджърът на домакинството без да очакваш никакви благодарности. Делегираш работа, демек казваш на половинката си да свърши неща, които би трябвало да се сеща да свърши сам. Изморително е.” Когато трябва да кажем на някого да вдигне опаковката от вафлата, която седи в коридора последните 2 дни, няма как да не сме изнервени и изморени. Можем да го свършим и сами. Но това също е форма на емоционален труд.

Трябваше да ми кажеш

Лейси е добър пример за това как ни влияе претоварването с емоционален труд. “Менажирам дъщеря си, съпруга си, както и свекърва си”, казва тя. “Ужасно изморително е, а те нямат идея защо постояно съм скапана… пране, задачи, готвене, планиране.”

Ако си мислите, че Лейси просто изпълнява съпружеските си задължения, ето какво е станало на последната им почивка. “Искаха да отидем на ваканция и познайте кой трябваше да прекара дни в търсене на хотел и забавления. После отидохме там, но никой не се будеше достатъчно рано, за да направим което и да е от нещата, които грижливо бях планирала по тяхна молба. А после ми се ядосват, когато побеснея и им кажа, че повече никога нищо няма да планирам.” Казали са й, че е злобна. Не, отвърнала им тя, просто съм адски изморена, защото “нямате никаква идея колко време и усилия съм вложила във всичко това.”

Толкова е изтощаващо, че когато майка й й предлага да й подари билети за събитие извън града, Лейси отказва. Казва, че няма начин да планира още един уикенд извън града, защото й е ясно, че ще трябва да свърши цялата работа сама.

Това е емоционален труд. Не е досаждане. Това са очакванията, че жените трябва да се грижат за определени неща, а когато не го направят, негодуването, че не си изпълняват задълженията. Някои неща просто за женска работа - това е положението. Или поне така си мисли обществото.

Да си майка означава да работиш на две места и половина

get img

Друга майка разказва за ужасната Коледа преди да се разведе. “Спомням си една Коледа, когато имахме по-малко от 5 долара в сметката си. Будех се по 12 пъти на нощ, за да кърмя 3-месечните близнаци, тормозени от колики, и да се грижа за слепия ни 20-месечен син. Бях невъобразимо изморена. Мъжът ми ме попита какъв подарък искам. Казах му: Само една нощ сън. Няколко часа, без прекъсване, за да се почувствам отново поне малко човек. Не можехме да си позволим нищо друго. Можех да се цедя, имахме и адаптирано мляко. Но не. Той просто ме отряза. Каза ми, че е моя работа и той не може да се справи. Не получих никакъв подарък.”

Емоционалният труд означава, че има женска работа и мъжка работа, и от жените се очаква да вършат определени неща - без значение как им се отразява това: психически, душевно, емоционално. След развода им, бившият мъж на Роуз дори й се обажда, за да я попита какво да подари на сестрите си за Коледа. Тя му прави списък. Той отива в магазина и продължава да й звъни, за да я пита къде стоят определени неща, какъв аромат да избере, и т.н. После я пита кога ще отиде у тях, за да опакова подаръците. И докато това е доста екстремен пример, той показва как някои задачи се приемат за женска работа - дотолкова, че бившият ти мъж да очаква да пазаруваш за сестрите му просто защото пазаруването е нещо, което жените правят!

Аз? Аз постоянно посочвам разни неща. Мъжът ми и аз имаме различни задачи (негови: храна и готвене; мои: дрехи и пране), но когато стане дума за Неща, които са на земята, той ги игнорира или ги настъпва, или просто не ги забелязва, докато аз със сълзи на очи се моля някой друг освен мен да започне да ги вдига и прибира. Това е емоционален труд. Трябва да делегирам. Трябва да карам децата да чистят, което в техните очи ме прави истинско чудовище. Ето още емоционален труд!

Момичета, вие сами разваляте мъжете си

slide3

Първата стъпка към промяната? Образование. Жените трябва да са наясно какво се случва, както и мъжете. Чак след това можем всички заедно да работим по въпрос. Мъжете имат нужда да осъзнаят какво изискват и какво очакват от цените.

Жените трябва да осъзнаят какво очакват от самите себе си. Това може да значи, че някои неща ще останат недовършени: уговорките няма да бъдат направени, играчките няма да бъдат подредени, дрехите ще си останат несгънати. Може да значи, че няма да планирате менюто за цялата седмица, а ще оставите мъжът си да го направи.

Всички ние трябва да обърнем внимание на емоционалния труд, който полагаме - самата работа, както и делегирането - и да направим нещо, за да го променим, заради собственото си психическо здраве. За да чакаме всяка вечер децата ни да заспят, за да можем да припаднем от умора веднага след тях.

Препоръчваме ви още: 

Печка-мивка-пералня

Най-добрият татко на света

Автор: Мария Пеева

Вероятно вече сте видели това видео. Има около 400 хиляди споделяния, публикуваха го в цял свят и получи много позитивни коментари.

Ако все пак не сте - ето за какво става дума. 10-годишната дъщеря на Мат Кокс ходи до училище с училищен автобус всеки ден като стотици хиляди деца по света. След като обаче я хващат да тормози съученичка, училището я наказва, като й отнема правото да се качва на автобуса. Дотук добре, си мисля. Явно училищният тормоз е неприемлив на някои места по света и учителите обръщат внимание на такива неща, независимо, че се случват извън учебния час.

Бащата е толкова възмутен от поведението на дъщеря си, че решава да я накаже като я накара да ходи пеш до училище. За да е сигурен, че няма да й се случи нещо лошо, през цялото време кара след нея и снима. Както пише в поста си във фейсбук “В нашето семейство не е допустимо да тормозим по-слабите”.

Сред хилядите коментари прочетох “Защо няма повече бащи като вас?”

Само на мен ли ми се струва, че поведението на бащата също е тормоз? 

Надявам се да ме разберете правилно. Нямам нищо против наказанието да ходи пеш до училище. Децата трябва да осъзнаят, че всяко тяхно действие има последствие. На 10 години тормозът над други хора се наказва с ходене пеш. На 18 може да стигнеш и до затвор. Наказанието само по себе си не ме притеснява. Нещо повече - то не е толкова наказание, колкото отнемане на привилегия, което го прави още по-поучително.

Това, което много ме притеснява обаче е публичното излагане на детето. Ако познавах лично този баща, бих го попитала защо е избрал да сподели с цял свят наказанието.

Бих го попитала още дали това, което прави, не е тормоз над по-слабите? Точно какъвто иначе не се практикува в неговото семейство.

Всички деца правят грешки и трябва да си носят последствията от тях. Но ние, родителите, имаме една по-голяма мисия от това да коригираме грешките им. Мисията да ги научим да обичат, да градят доверие, да проявяват съчувствие и разбиране.

Да, този баща вече научи дъщеря си, че винаги когато наруши правилата, ще си носи последствията. Но той пропусна да я научи, че ако разбираш чувствата на хората около теб, никога не би ги наранил. Всъщност неговото действие по нищо не се различава от нейната постъпка.

В моето детство имах подобна случка, когато се почувствах застрашена от собствените си родители и публично изложена. Бях виновна. Постъпих ужасно със съседско дете. Разказала съм ви това в “Денят, в който пораснах”. Тогава се разболях от притеснение, че трябва публично да се извиня за грешката си. Наказанието ми се струваше ужасно по-жестоко от това, което бях направила. Толкова по-жестоко, че дори не успях да осмисля вината си и да се разкая. Това се случи, но много по-късно и по съвсем друг начин.

Децата грешат. И си учат уроците от това. Нека не играем ролята на съдници за тях. Такива ще имат предостатъчно в живота. Родители имат само едни - и това сме ние.

И ако ги научим как се обича, няма да се налага да ги учим как да бъдат добри хора.

Автор: Мария Пеева

Откак се помня, в живота ми все има някой Спайдърмен.

Първият ми Спайдърмен се казваше Иван. Не знаех, че е Спайдърмен, докато една сутрин не ми се обади по телефона, след като се бяхме скарали на предния ден и след няколко общи приказки от негова страна и красноречиво мълчание от моя, попита смутено:

Тииии… излизала ли си на терасата тая сутрин?

- Не, разбира се. Защо, трябва ли?

- Ами, излез, глътни чист въздух.

- Какво, намекваш ми, че съм ядосана ли? Защото аз наистина съм.

- Ох, бе, Мерче… Излез да видиш! Оставил съм ти букет червени рози на терасата! И спри да ми се сърдиш вече, че щях да се пребия снощи. Три тераси изкатерих, докато улуча твоята.

Простих му. Не за друго, ами да спре да се катери. После се оженихме.

Имаше един Иван

DSC 1449

А сега вече, майтапът настрана, истинският Спайдърмен се появи в живота ни още с първия ми син. Не знам как ги правят тези филми, какво толкова вълнуващо има в пустия му Спайдърмен, че всичките ми четири момчета с 20 години разлика между първия и последния все да са влюбени в тоя герой. Правила съм поне десет, а може и повече рождени дни със спайдърменска тема. Притежаваме спайдърменски костюми, тениски и пижами във всякакви размери. По едно време имахме дори маратонки “Спайдърмен”, ботушки Спайдърмен и пантофи Спайдърмен. За играчките и игрите със Спайдърмен по-добре да не коментирам, там вече е страшно. Успях да поставя вето поне над паяжината, след като прекарахме един чуден семеен уикенд в почистване на паяжина от тавана. Всички филми се гледат семейно и се знаят наизуст. Някои от тях съм превеждала, което веднага се разказваше на всички приятели и съученици, които после не пропускаха да ми се обаждат със забележка, ако нещо не съм превела достатъчно хубаво според тях. Ами, децата знаят английски, какво да се прави. 

Върхът беше когато избирахме име на третото ми момченце и решихме, че номер 2 ще има честта да го избере. Косьо дълго обмисляше какво име би искал да има брат му и накрая тържествено и много отговорно заяви:

- Мамо, тате, измислих. Бебето ще се казва Спайдърмен.

Мили Боже! При целия наплив от екстравагантни имена съм сигурна, че нашият Спайдърмен щеше да е единствен. 

Моите четири изненади

15078563 10209908343278958 8615834586650148441 n

Много се чудихме как да разубедим Косьо от това име. Накрая умният му баща се сети да му каже, че самият Косьо е нашият Спайдърмен и затова не бива да си дава името на бебето. Та сега си имаме Калоян.

Имаше дори период, в който момчетата гониха паяци из къщи с надеждата някой да ги ухапе, та сакън, дано се трансформират. Ей такива преживявания имам всевъзможни със Спайдърмен.

Затова, когато от “Александра Филмс” ми се обадиха с предложение да озвуча женска роля в последния и най-велик досега Спайдърмен, в който ще се съберат всички спайдърмени от всички вселени, изобщо дори и не попитах коя ще е ролята, дали ще се справя, ами изпищях по телефона в ухото на Нина:

- Ама какво говориш? Искам, разбира се! Приемам! Аз просто съм създадена да озвучавам тази роля! Ще се справя!

А после казах на момчетата и настана едно голямо гадаене коя ще съм аз и разбира се, отново обаждане на всички приятели и съученици.

- А майка ми ще озвучава роля в новия “Спайдър-мен: В Спайди-вселената”.

Много е готино децата ти да се гордеят с теб. Е, бих предпочела да се гордеят с овчарския ми пай, или може би с това, че винаги ги изслушвам, или дори с книгата ми, например. Но така или иначе, важното е да се радват.

Така че, когато заведете хлапетата си на този най-велик досега “Спайдърмен” и когато чуете някъде във филма един познат глас, който не може да казва буквата “Л”, ами произнася “Уъ”, да знаете, че това е мама нинджа.

И моля, без забележки! Не съм професионална актриса, а най-обикновена професионална майка.

Мама Нинджа - първо в София, после и във Спайди Вселената.

И само някой да каже, че по Коледа не ставали чудеса :) 

За работата на филмовия преводач разказвам в тази история.

 

Автор: Яна Пеева

Много неща не очаквах от родителството, но в едно бях абсолютно убедена - няма да слушаме никакви тъпи детски песнички до абсолютно умопомрачение, само за да успокоим бебето. Никакви бели зайченца, никакви тракащи часовници, никакви рачешки моряци. Бях сигурна, че ще пея собствените си любими песни, а Борис ще ме гледа с обожание и няма да има нищо против, че съм абсолютен музикален инвалид. Всичко тръгна чудесно - ден след ден слушахме внимателно подбрани плейлисти и танцувахме с него из хола, а той се заливаше от смях. Даже, за мое изумление и радост, се кискаше и пляскаше с ръчички на System of a Down, Pantera и Queen. В колата пеехме с цяло гърло ABBA, Bon Jovi и Hamilton, а той или спеше, или си гукаше отзад. Както се досещате, бяхме жестоко излъгани - просто малкият музикален терорист все още не се беше събудил.

Последните ни две пътувания бяха под звуците на Lullaby Baby - плейлистът-спасител от Spotify с акустични версии на песни, които така или иначе харесваме. Искам да вметна, че не знам кой го е събирал, но ще съм му благодарна до живот, защото обикновено действа безотказно и приспива Борис за няколко минути, след които с Теди можем да се върнем към припяването в предната част на колата. Затова и когато в петък тръгнахме на път, заедно с кума ни, бяхме сигурни, че няма да има никакъв проблем - все пак имаме ултимативното решение. За наш късмет дори не се наложи да прибягваме до там, защото Борис заспа в секундата, в която излязохме от паркинга на магазина, от който пазарувахме за уикенда. И спа през целия път. Тихичко и спокойно. Това обаче беше последната толкова дълга тишина и спокойствие за следващите три дни.

За съботите

47290714 670007100061303 6053343945117663232 n

Забравих да кажа, накъде всъщност бяхме тръгнали. Аз, подтикната от абсолютна скука и липса на купон през последните месеци в София, изръчках приятелите ни да отидем на вила за един уикенд. Теди се възпротиви в началото, попита ги няколко пъти дали наистина нямат нищо против, че и бебето ще е с нас, и когато най-накрая се увери, че действително нито един човек няма дори трошичка против (или поне не смее да си признае), най-накрая се нави. И така, намерихме вила, запазихме вила, напазарувахме и тръгнахме. Един уикенд в планината, в нищото, с тумба приятели, хапване, пийване (за некърмещите) и снежец.

В секундата, в която пристигнахме обаче нещата отидоха… ами, по дяволите. На Борис му расте зъб. Няколко зъба, всъщност. Освен това иначе прекрасната вила, която бях избрала, имаше абсолютен дефицит на каквито и да е безопасни пространства, на които можем да го оставим, за да си лази и играе на спокойствие. Също така пристигнахме първи и то доста преди останалите, което значеше, че разполагаме само с три чифта ръце, които могат да поемат малкия наследник. След като си го подавахме известно време - Теодор на мен, аз на Борис 1 (кума ни), той на Теди и така около един час, установихме, че той всъщност не иска да бъде размятан от ръце на ръце. Малко го повозих в раницата, белих картофи, докато той ми дърпа косата, после танцувахме всички дружно на VH1 Classics. Недоволството на Борис обаче бавно, но сигурно се превръщаше в абсолютен гняв. В един момент, момент на слабост, на Теди му светнаха очите и с лукава усмивка се обърна към Любо (сигурно сте объркани - Любо е кумът ни, който всъщност се казва Борис, но поради необясними причини всички го наричаме Любо) и го попита:

- Ти слушал ли си Baby shark?

Любо, естествено, не беше слушал Бейби шарк. По изражението му след първото слушане съдя, че си мечтаеше да може да върне времето назад и някак да предотврати запознанството си с това произведение на изкуството. Уви.

Не знам дали имате деца. И дали децата ви някога са слушали бейби шарк. Дали сте виждали ефекта, който има тази песен - абсолютна тишина и умиление, изписано върху детското личице, което допреди секунди е било раздирано от плач и писъци. Някаква магия ще да е. Магия, която не е успяла да се събере само в една песен, затова и съществуват няколко абсолютно идентични варианта с една единствена разлика - текстът!

Половин годинка Борис!

47579799 762103724146287 3980691735654170624 n 2

Следващите два дни бяха белязани от постоянен рев от страна на Борис и постоянно пеене на Бейби шарк от наша страна. Представете си една компания от 25-годишни, които си предават едно бебе, и в един клас пеят - “Ooo, бейби шарк ту ту тутут, ооо бейби шарк, ту ту ту ту ту..” и така до откат. Борис се хихика, а ние пеем ли, пеем и се гледаме сякаш сме напълно побъркани. В крайна сметка детето се смили над нас и двете вечери и дали заради чистия въздух, или заради нечовешките количества боб, които изяждаше, заспиваше като талпа още в 21ч. Аз пък успях да се отдам на пиене на джин с тоник (внимателно съобразено със схемата за количествата и часовете в сайта на Хедра!) и играене на настолни игри. Не спечелих. И не си допих джина. Но пък си изкарахме чудно!

На влизане в София, след два успешни часа път в тишина в резултат на няколко повторения на Бейби шарк, Любо се обърна и с най-сериозното си изражение ме информира, че като се прибере вкъщи, ще направи обширно проучване, защото подозира, че някой успешно ни е програмирал детето (и не само него - само вижте колко гледания има тази песен в youtube!) и само чака удобен момент, за да каже правилната думичка и да завладее света, водейки армия от лазещи бебета и залитащи тодлъри, пардон деца! 

Ако се чудите какво правим в момента - Теди пее на Борис Baby shark, а аз се питам какво престъпление срещу човечеството сме направили в миналите си животи, за да заслужим това. 

 

Препоръчваме ви още:

Искам си розовата сапунерка 

Плевел и плява

 

 

Автор: Яна Пеева

Работите ли върху коледното ми предизвикателство? Аз си признавам, че нищо не съм свършила. В понеделник вечерта, докато хапвахме и обсъждахме плановете за следващите дни, се оказа, че сме си подредили една изключително заета седмица. Единственото, което успях да направя, е да изсуша няколко не особено вкусни портокала, както и почти цяла касетка ябълки - ябълковият чипс е феноменален, съветвам ви да си направите, ако имате ябълки, които се чудите какво да правите. Само трябва да нарежете ябълките на тънко, да включите фурната на 100 градуса (или по-малко) и да се наслаждавате на аромата, който ще се носи из кухнята следващите около 3 часа (толкова време отнема горе долу). Свършва бързо, така че или не го предлагайте на никого, за да остане за вас, или направете повечко!

Освен ябълките суших и портокали, които не пожънаха съвсем същия успех, но пък които съм сигурна, че ще изглеждат доста добре като украса. Теди определено не им е фен и ги поглежда лошо всеки път щом мине покрай мястото на плота, където съм ги сложила да си почиват. “Изгорени портокали… луда работа… за какво са ни притрябвали…”

Коледно предизвикателство

46695193 267202680610351 8735450033903632384 n

Друг въпрос обаче ме мъчи. Случва ли ви се понякога да си купувате плодове или зеленчуци, само защото са красиви? На мен не ми се беше случвало, докато не видях една тиква. Ние принципно не ядем тиква вкъщи - от време навреме се прежалваме да хапнем някой тиквеник, любезно предоставен ни от мама или Мими. Преди известно време обаче видях една прекрасна тиква. Като от реклама беше - гладка, лъскава, оранжева. Като истински специалист я вдигнах, претеглих на ръка, чукнах няколко пъти и след като я оцених като перфектен екземпляр от семейство тиквови, си я купих. Чак вкъщи, когато Теодор ме попита с леко подозрение какво смятам да я правя “тая тиква”, осъзнах, че… ами, ние не ядем тиква. Сложих я внимателно в една купа, настаних я в средата на плота, така че да се вижда от всички страни и я оставих да бъде красива и да размишлява защо се е появила като тиква, а не като круша например. Честно ви казвам, не знам колко време е отлежавала там, почти сигурна съм, че повече от месец.

В сряда, докато умувах какво да сготвя за вечеря и бях на прага да се обадя на Теди и да му обясня, че с гостите ще трябва да си поръчаме пица, защото вече съвсем никакви идеи нямам, а неговото предложение “не знам” нямам идея как се приготвя, си скролвах в Instagram и попаднах на рецепта, която просто не можах да подмина. Торта с тиква. И крема сирене. И подправки.

Захарче, сготви ми пак

46972996 288198375370170 800460476659007488 n

Не мога да кажа, че вече обичам тиква, но определено не я мразя, както си мислех преди да опитам тази торта. А Мими, която редовно купува и готви, каза, че това е най-вкусният тиквен сладкиш, който е опитвала.

Рецептата е адаптирана от The Pioneer Woman, като съм намалила количеството захар и на места съм заменила с кафява.

Тиквен кейк

за блата:

220 г зехтин
450 г тиква (изпечена и направена на пюре)
подправки (примерно: индийско орехче, карамфил, канела, джинджифил)
3/4 чаша вряла вода
240 г брашно
400 г захар (половината от моята беше кафява)
щипка сол
1/2 чаша buttermilk (прясно мляко с лъжичка лимон)
2 яйца
2 чл сода бикарбонат
2 чл ванилия

за крема:
220 г крема сирене
120 г масло на стайна температура
пудра захар по желание (аз ползвах кафява, около 100 г)

46678149 795768440759748 4414221937761320960 n

Загряваме фурната на 180 градуса. За тази рецепта се използва sheet pan - голяма тава от тези, които идват с фурните, не със скосени стени. Ако нямате такава, можете да печете и в друга (като мен), но ще отнеме повече време.

Зехтинът, тиквата, подправките и врялата вода се смесват в купа. В друга купа се разбиват яйцата заедно с млякото и содата, добавя се и ванилията. В трета купа - по-голяма - се смесват брашното, захарта и солта, после добавяме първо тиквената, с след това и яйчената смес и разбъркваме добре. Изсипваме сместа в тавата и печем около 20 минути. Ако използвате друг вид тава, проверявайте за готовност с клечка и имайте предвид, че вероятно ще отнеме повече от 30 минути.

Кремът става най-бързо и най-гладък в блендер - просто слагате всички съставки и миксирате до готовност.

Когато тортата изстине напълно, мажем с крема и я слагаме в хладилника, за да стегне.

Препоръчваме ви още:

Шерше ла суп

Коко в кухнята на шеф Манчев

Автор: Валентина Димитрова
Това е обяснението, което получават повечето момичета, когато се приберат от детска градина и разкажат на родителите си, че някой ги е ударил. Интересното е, че когато две момчета се „сбият“, родители и учители се събират, говорят с тях и размахват пръст, че така не се прави (в най-добрия случай би трябвало да се опитват да разберат техните емоции и какво стои зад това поведение и да им дадат алтернативни методи за справяне), НО когато някое момиче удари момче или обратното, родителите с усмивка на уста го успокояват и дори му се радват „Оо, щом те удря, значи те харесва“.

Детето е объркано, но и някак подкрепено, че това е начин, по който да покажеш и приемеш любовта на другия. В известен смисъл това е така, защото децата са в процес на разбиране на собствените си чувства и тези на другите и може наистина да изразяват „харесване“ като удрят или хапят, защото не знаят какво друго да направят, но тук идва ролята на родители, учители и на обществото. Наша задача е да се опитаме да ги разберем, да подкрепим техните чувства и да предложим АЛТЕРНАТИВА на поведението им. Ако просто се скараме: „Не така“, „Не го удряй“, „Престани веднага“, без да им дадем друг инструмент за справяне, ние ги лишаваме от единствения начин, който са намерили сами и повишаваме тяхната тревожност.

Как да помогнем на дете, което се нуждае от закрила

photo 1512846009616 05efcf93a231

Ние живеем в култура, която все още дава всичко от себе си, за да отглежда насилници. Дете, което бива целувано и удряно от един и същи човек и този човек е най-важният за него – неговият родител, то израства с вътрешен конфликт. 

Дете, което става свидетел на побоища вкъщи, също. В момента в обществото сме в ситуация на такъв конфликт, защото се изправяме срещу насилието и същевременно децата продължават да се възпитават с шамари. Възрастен, израснал с убеждението, че е „станал човек“, защото е „ял здрав бой, който си е заслужавал“ е много вероятно да предаде това послание и на своите деца. Или пък, не дай си Боже, някой да е по-буен или “непослушен“, то тогава вероятно „му е бил малко боят“. Конфликтът, в който живеем, се потвърждава и от факта , че навсякъде говорим за „нашите деца“, а когато видим на улицата някой да издърпа ухото на детето си или да му плесне един шамар, не се намесваме, защото това е тяхното дете и те най-добре знаят как да си го гледат. Същото е и когато чуем викове от съседите – какво да направим, това техен или наш проблем е? Съдници ли сме или спасители? Съучастници или жертви? Жертви на едно общество, което ни е превърнало просто в наблюдатели, където „Гошко само го бият“.

Когато говорим за домашно насилие, е важно да не се изпуска от фокус, както личността на насилника, така и на жертвата, защото те много често са взаимозаменяеми. Всеки насилник е бил жертва в детството си (важно е да се знае, че не всеки, който е бил насилван ще стане насилник), което не може да бъде оправдание за поведението, но може да бъде обяснение. Изграждаме част от възприятията си за света на базата на много семейни и културни вярвания и ценности, които се предават от поколение на поколение. Едно такова семейно вярване е, че мъжете са по-силни от жените. Често любовта от бащата към сина му е условна – тя зависи от изпълнението на определена дефиниция на мъжественост. Например никога да не показва страх, да има готовност да се бие всеки път, когато усеща, че обиждат него или някой от семейството му, никога да не се вслушва в мнението на жени или винаги да използва физическа сила, когато го заплашват. Същевременно обаче, понякога синът се чувства изплашен, тъжен и се нуждае от защита, но има забрана към тези „женски чувства“ иначе няма да бъде приет от бащата. Подкрепяйки съпруга си, майката започва да се гордее с него като го окуражава да се бие сам. Възможно е да се съпреживява като любимец на майката, защото е „мачо“, за разлика от брат си, например, който винаги е закрилян от нея. Когато същият този син порасне и създаде семейство и жена му го заплаши, че ще го напусне, той започва да изпитва онези чувства които са „немъжки“, а те са неприемливи за него и тогава „му причернява“.

Колко е важно да не бъдем покорни

1234

При жените също, естествено, се наблюдава предаване на ценности, като една от тях е, че са длъжни да пазят семейните взаимоотношения с цената на всичко. По този начин дъщерята, подобно на своята майка, постепенно започва да измерва своята стойност с успеха или неуспеха на опитите да се свърже и установи връзки с другите, да обгрижва съпруга си. Това, че е влязла в съюз, който я поставя в ролята на жертва, не означава, че тя е слабохарактерна или е в болезнена зависимост, ами е нещо като утвърждаване на женския идеал – само тя може да помогне на насилника, само тя усеща неговата слабост, защото тя е по-силна и той не може без нея.

Въпреки всичко, отговорността си остава на насилника - изборът да удари масата или възглавницата вместо жената или да излезе от помещението, да отиде да се поразходи, докато му отмине гневът, е негов. 

Това се отнася и за родителите! Колкото и да са изморени, колкото и да им е трудно, те имат избор да НЕ ударят децата си, а да направят нещо друго. Да се отдалечат от него, да си поемат дълбоко въздух, да отидат в другата стая, докато се успокоят. Да дават послания на своите момчета, че и най-силните изпитват страх понякога и сълзите не са нещо срамно – че любовта им е безусловна! Да дадат правото на своите дъщери „да се провалят“ в опитите си да опазят семейството с цената на всичко. Да бъдат насреща, когато им се наложи да се върнат обратно при тях, защото „не са си виновни сами“ за това положение – виновни сме всички ние!

Затова нека да прегръщаме повече децата си, без да се притесняваме, че ще ги „разлигавим“. Нека говорим за собствените си чувства и да полагаме повече усилия да разбираме и техните. Да не им „забраняваме“ да плачат, да се страхуват или да са ядосани, нека се опитаме да им подадем ръка – ръка, на която могат да разчитат. Защото не всяка вдигната ръка наранява, понякога тя може и да гали...

46831007 10155817897667611 390346891516182528 o

Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършва обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия (www.ift.bg). Вярва, че в основата на успешния терапевтичен процес стои изграждането на връзка на доверие с клиентите. Инвестира времето си в развитие на център "Нюанси", защото иска да създаде пространство, където хората да се чувстват , спокойни, сигурни и подкрепени и всеки път да си тръгват открили по още нещо ново за себе си. Иска да промени нагласата, че човек за да посети терапевт не трябва да има друг изход, а напротив това да е един осъзнат избор. Вярва, че всеки добър специалист в областта на терапията, участва в този процес с цялата си личност, опит и знания. Затова и непрекъснато инвестира в своето развитие и преживява историята на всеки клиент, с когото работи лично!

 

 

 

 

 

 

 

Препоръчваме ви още:

Пазете децата

Как да разпознаем токсичните връзки и да се предпазим от тях

 

 

Автор: Яна Пеева

Сигурна съм, че в предишния си живот не си била бактерия! Ако пък си била, то вероятно и аз съм била, така че всичко е точно.

Понякога влизам у вас без да звънна. Теодор така ме е научил, извинявай. Положителното е, че не сте семейство нудисти. Отрицателното е, че понякога спите на дивана и трябва да се изнесем много бързо и тихо, за да не ви събудим. Благодаря ти, че никога не ме накара да се почувствам нежелана или не добре дошла. Дори когато идвам сама.

Понякога забравям, че когато имам нужда от помощ, мога да я поискам. Теди все ми напомня. Веднъж казах на мама, че искам да гледате Борис (вие, бабите и дядовците му) само когато вие искате, че не искам да го смятате за задължение, че не искам да ви е в тежест. Тя ме погледна сякаш тотално съм изперкала и ми обясни, че това е най-голямата глупост, която ми е излизала от устата. Благодаря ти, че ми напомняш да се грижа за себе си. Че винаги си насреща. Че ми сгъваш прането без да те помоля и ми подаряваш жилетки просто ей така.

Понякога ме питаш какво е мнението ми за нещо, знаейки, че не съм съгласна с теб. Тогава гласът ти се променя, ставаш изключително сериозна, не се отказваш, докато не ти кажа. Благодаря ти, че си говориш с мен като с възрастен човек, а не като със снаха. Благодаря ти, че ме слушаш.

Добрата снаха

38614891 10210215564705676 7392428101340233728 o

Понякога с Теодор се караме. Понякога си крещим. Понякога си мълчим. Понякога правим всичко наведнъж. Понякога дори пред вас. Благодаря ти, че никога не ме изолира. Благодаря ти, че дори и да си си помислила нещо лошо за мен, не си го показвала.

Понякога излизаме само двете. Говорим си, аз пия кафе, докато ти си играеш с Борис. Пазаруваме. Смеем се. Разказваме си неща, които си разказват жените просто ей така. Благодаря ти, че си ми приятелка.

Понякога въобще не вярвам в себе си. Понякога се чувствам като най-смотаното същество на света. Понякога си мисля, че съм абсолютно празна и от мен е останало само това, че съм майка. Благодаря ти, че си вдъхновение и че вярваш в мен и вместо мен.

Благодаря ти, че ми прощаваш грешките, че ми ядеш манджите, че ми слушаш глупостите, че ми гледаш детето, че си ми отгледала мъжа. Че не храниш Борис с пюрета, че не се присмиваш на начина, по който го гледам, че го разхождаш, когато искам да поседя сама.

Най-вече ти благодаря, че мога да кажа, че свекърва ми е мега яка.

Може би сте забелязали присъствието ми през уикенда, както и засилено бебешката тематика - това е защото дори и нинджите имат нужда от почивка, особено в края на седмицата. Затова една Яна поема сайта, фейсбук и комуникацията с вас, докато една Мария си почива, пие вино и си гледа кефа. Бъдете благосклонни, простете ми чуждиците и не си спестявайте критиката, все пак живеем и се учим. Това трябваше да бъде пост за една тиквена торта, а вместо това се превърна в пост, в които една тиква изпада в сълзливи излияния към свекърва си, докато един бъдещ ТОДЛЪР се опитва да изяде ушите на две леко стресирани кучета. 

Препоръчваме ви още: 

На мама, която винаги мисли за другите преди себе си

  

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам