Login to your account

Username *
Password *
Remember Me
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Татко се казва Константин, а мама - Елена. Когато бях малка, мислех, че всички женени хора празнуват имените си дни заедно. Нещо като много специален семеен празник. Животът обича да си прави шеги с нас. Аз съм Мария и взех, че се омъжих за Иван. Не празнуваме заедно имените си дни, но двете ни имена също обичат да вървят в комплект и някак си подхождат. И за приказки, и за вицове.

Но сега ще ви разкажа за моите Константин и Елена.

Някога мама беше много кипро женче. И като момиче такава е била. Лелите ми все я подкачаха, че от трите тя е най-кокетната и най-много хваща окото. С нейните големи пъстри очи, нацупени устнички, кръшна фигура на амфора и този уязвим, крехък вид на жена, която има нужда от закрила, веднага е привлякла погледа на татко. А татко какъв хубавец беше…. На младини много приличаше на Микеле Плачидо или може би на Стефан Данаилов. Строен, с широки рамене и здрави жилести ръце, къдрав и най-вече лъчезарен. Момичетата са били луди по него. Но той не се разсейвал - очите му само в мама.

А тя, представете си, била сгодена, като се запознали. И то за инженер. В еснафското семейство годежът си е почти сватба. Татко знаел, че няма никакъв шанс и само я наблюдавал отдалеч. Колеги били. Тя - млад счетоводител, той - някъде из склада, докато учи вечерно. Татко е имал проблем с образованието. Той е от силно религиозно семейство на адвентисти. Отказал да ходи на училище в събота и не му разрешили да завърши. Затова и се дипломирал впоследствие вечерно. Мама е от православно семейство на дребни буржоа. Толкова различни били двамата, като възпитание, ценности, приоритети. Но любовта не пита каква ти е религията. Татко видял мама и повече не помислил за друга. Сигурно и ерген е щял да си остане, защото тя била вече обещана.

Годежът обаче се развалил. Годеникът кръшнал, а мама разбрала, че другото момиче е бременно. И се отдръпнала. Сама се отдръпнала. Онзи казал, че съжалява. Обещал да зареже клетото момиче и да се ожени за мама, но тя - не. Кой ще му гледа детето? Дете е това, не е шега работа. Не може да се остави току-така. После от мъка взела, че се разболяла. А татко видял, че не е на работа и питал колежките й, дето все го закачали, къде е Ленка. Казали му. А неговото сърце хем се свило, че мама страда, хем ей така започнало да пърха от надежда. Може би сега ще го забележат!

Татко изчакал мама да оздравее и да се върне на работа и хоп, изтъпанчил се на обедната почивка пред всички да я покани на среща. Тя го погледнала в очите и му отказала. Пфу, за какво й е този прост работник. А той на другия ден пак. И така, докато един ден не се съгласила.

Продължението съм ви го разказвала. Татко толкова бил замаян от любов и щастие, че на първата среща мама му говори нещо и ситни, а той върви като заслепен и право в нея гледа. А на пътя дупка от отворена шахта. И татко взел, че паднал в нея. Мама даже не разбрала. По някое време се усетила, че върви и си говори сама, обърнала се, татко го няма, само главата му се подава от дупката. От срам не смее да извика за помощ. И досега се смеят на тази история. И оттогава все под ръка си ходят. За всеки случай. Да не пропадне някой по пътя.

Откакто се разболяха и двамата, много приятели и роднини ми казват: “Ех, колко жалко за вашите. И как така и двамата едновременно ги тресна тази деменция, та сега не знаят на кой свят са? Да беше поне само единият.”

Дълго време и аз мислех така. Но вече знам. За добро е било. Какво щеше да прави единият без другия. Как щеше да страда, като остане сам? Нека да си бъдат двамата.

То нали такъв е обетът.

В добро и в зло, докато смъртта ни раздели. 

Дай боже още много път да имат заедно. Все под ръка.

Моите Константин и Елена.

*************

Прочетохте ли Моята дъщеричка Елена? Всъщност там разказвам за... сина ми Константин :) Ако темата за деменцията ви интересува, ви препоръчвам Защо не разбрах по-рано.

Автор: Мария Пеева 

Косьо, моят тийнейджър, си е вкъщи вече три дни, разболя се на Априлци и сега го мъчи гърло, хрема, главобол. По тази причина пази стаята, пие чай и ровичка из интернет. И колкото и да съм му безинтересна, поради липса на друга компания (все пак приятелите му са на училище), от време на време пристига при мен с обичайния си навъсен вид и споделя нещо интересно, което е открил в глобалната мрежа. Та за тези три дни обогатих общата си култура с купища факти из живота на великите футболисти, малко астрономия, някой и друг медицински куриоз, и освен това научих за съществуването на едно изумително племе, което нямам идея как съм пропуснала досега. В Индийския океан, само на петдесетина км от оживено индийско пристанище, се намира остров Северен Сентинел, чието коренно население, наречено сентинели, е толкова враждебно към всякакви опити за контакт, че в крайна сметка Индия забранява приближаването на външни лица на 5 км от острова. В продължение на 60 000 години малка група хора живее там в пълна, тотална изолация от целия останал свят, от цялата цивилизация. Тези хора най-вероятно са щастливи сами със себе си, сред своите себеподобни, щом толкова категорично отказват да общуват с нас. Но след като с Косьо изгледахме няколко филмчета и изчетохме де що има из мрежата за тях (което е много малко, предимно наблюдения и записи от почтително разстояние, както и разкази за случайно озовали се в опасна близост рибари, които биват жестоко убити със стрели), установихме, че те са единствените хора на тази планета, които все още живеят в Каменната ера. Те дори не са открили огъня! Възможно ли е изобщо да си го представим? В нашето съвремие, в което човешки крак е стъпил на Луната, в което можем да говорим с приятелите си на другия край на света, в което наблюдаваме далечни галактики и надничаме в най-миниатюрните частици, все още съществуват хора, които не носят дрехи, не познават огъня, не знаят как да обработват земята, нямат писменост и дори не им хрумва, че има и друга храна освен суровата риба и кокосовите орехи. (Впрочем изглеждат в отлична форма, така че диетата им явно не е лоша). И след като известно време охкахме и ахкахме с Косьо, един въпрос изкристализира едновременно в главите ни. Защо, след като цялата останала част на човечеството е открила едно по едно всички тези неща, които са ни дърпали напред, кога по-бързо, кога по-бавно, защо тогава тази малка изолирана общност не е открила, нито изобретила съвсем, съвсем нищичко?

По каква причина в продължение на 60 000 години те са останали на същото ниво, на което са се озовали на острова в самото начало?

Отговорът много бързо последва въпроса, защото има само едно логично обяснение. Изолацията на племето. Те няма с кого да общуват, с кого да се съюзят или сбият, с кого да обменят информация и идеи, както и с кого да се надпреварват, за да се развиват. Нямат външни стимули. Нямат конкуренция, нямат врагове, нито приятели, те са сами и самодостатъчни. И очевидно са съвсем доволни от този факт.

Вероятно вече се досещате защо започнах с историята на сентинелите, след като всъщност пиша за децата ни и техните приятели. Няма начин да сте родители и темата за приятелствата на децата да не ви вълнува. Някои хлапета лесно се сприятеляват и бързо си намират среда, в която се чувстват добре. Други намират приятели по-трудно. А има и една много специална трета група, които сякаш все попадат на неподходящи приятели и родителите много се безпокоят, че децата им не са в правилната компания и могат да се окажат под лошо влияние. Аз бях от третата категория. В детството ми постоянно си избирах приятели, които са твърде различни от мен. Бях отличничка, четях много, не влизах в конфликтни ситуации, последното, което можеше да се каже за мен е, че съм проблемно дете, напротив. На мама съответно много й се искаше да си общувам с другите отличници в класа, с изявените и амбициозни деца. А аз сякаш напук си избирах все аутсайдери или бунтари, или пакостници. Тя ужасно се дразнеше и ми четеше дълги лекции как човек трябва да се събира със себеподобни, да си подбира внимателно средата, как рискувам да пропадна с тези мои приятели. Е, мама не позна, не пропаднах. Приятелите ми също не пропаднаха, освен може би двама-трима, които наистина хванаха кривите пътища и свършиха зле. Но повечето станаха читави хора, а някои и преуспяха дори по критериите на мама.

46599331 m

 

Разбира се, като се връщам назад във времето, разбирам опасенията й. Родителите обикновено искат безопасна среда за децата си. Но може би някои деца подсъзнателно търсят точно този тип приятелства - провокативните, сложните и трудните. Може би за тях е полезно точно това - да общуват с различни връстници, дори ако някои от тях ни се струват “лоши деца”. Вероятно по някакъв начин този контакт обогатява нашите добри и възпитани деца и им дава уроци, които ще са им полезни в живота. Може би ако ги държим само в стерилната им, чиста среда на “добри деца”, те няма да се научат да търсят, да откриват, да експериментират, а също и да губят, но и да побеждават. Също като сентинелите ще си останат доволни и самодостатъчни, изолирани от реалния свят в неговото многообразие. 

Всичко това на теория звучи много добре, но веднага изниква въпросът за лошото влияние. Какво правим, когато децата ни попаднат под лошо влияние? Когато в тайфата им се пие твърд алкохол, когато приятелите им се дрогират или правят безразборен секс? Не сме ли длъжни веднага да ги изолираме от тази компания, въпреки протестите им? Ако трябва да сменим училището, квартала, дори града?

Истината е, че колкото и да бягаме от лошото влияние, ако детето ни го търси, то ще го намери, където и да отидем. (Освен може би на острова на сентинелите). Единственият начин да спасим детето си от лошото влияние е да го научим да го регистрира навреме и ДА НЕ СЕ ЧУВСТВА ДЛЪЖНО да имитира поведение, което всъщност не харесва.

Как да го предпазим?

1. Първо - като му изградим самочувствие. Представете си ситуация, в която всички пушат. Детето ни харесва тази компания, защото са много "cool". Може би слушат неговата музика или си пада по някое момиче/момче, което движи с тази група. Дали ще се почувства длъжно да пуши и то, за да е като всички? Ако се харесва такова каквото е, няма да се чувства принудено да прави като всички останали. И по-интересното е, че те няма да го натискат, ако видят, че не поддава. Децата много бързо надушват слабостта и се възползват от нея. Но също така и бързо се научават да уважават самоувереността. Ако детето има ниско самочувствие, ето как можем да му помогнем да стане по-уверено.

2. Трябва също така да го научим да казва “не” още в съвсем детска възраст. Безпрекословното подчинение не бива да се поощрява. Ако ние научим детето си, че сме безгрешни, то ще свикне да приема за безгрешен всеки авторитет. Първо нашия, после на учителя, после на лидера в класа, после на лидера в компанията. А ако се озове в рискова ситуация - и на педофила. Не се радвайте, ако детето ви никога не ви противоречи. Напротив - поощрявайте го да има свое мнение и да го отстоява. Това е ценно умение за бъдещия му живот, когато няма да сте до него. Нека знае, че не бива да се подчинява и да прави неща против желанието си, само за да се харесва на останалите и за да избегне спора. По този въпрос може да прочетете повече в Удобното дете.

3. И не на последно място, трябва да изградим доверие помежду ни, за да сме спокойни, че то ще сподели с нас всичко, от което се чувства застрашено. Част от това доверие е и правото на детето ни да подбира само приятелите си. Може някои от тях да не са ни симпатични, може да ни се струва, че го използват или тормозят, или са под нивото му, но колкото и да сме мъдри и преживели, то не може да използва нашия опит наготово. Ако работеше така, щяхме да предаваме всичко научено досега по генетичен път, а не да откриваме топлата вода отново и отново. Ще се наложи да стиснем зъби (и палци) и да оставим детето си да се опари, да направи своите грешки, да преживее своите разочарования, за да намери своите истински приятели, които го обогатяват и заедно с които открива света и го опознава.

Препоръчвам ви и Как да си отгледаме жертва. Надявам се този текст да ви е бил полезен и ще се радвам да споделите и вашето мнение.

Автор: Мария Пеева

Да ви кажа, обичам зелено. Ама обичам не само да го нося на рокли, макар че и това не отказвам. (Вижте как хубаво ми стои на червените бузки). Обичам най-вече да го ям! Това марули, салати, зелен лук, лапад, спанак, коприва, лозови листа, броколи… Хайде, броколите, не чак толкова, мога и без тях да оцелея. Но иначе ми дайте само зелении да ям като същинско тревопасно. Но не защото се отслабва от тези треволяци (стройна крава да е виждал някой?), ами просто ми харесва на вкус. Свежичко ми е, пролетно ми е, апетитно ми е. А как хубаво го приготвям, няма да повярвате. Кеф ти спаначена крем супичка или лозови постни сармички, кеф ти зелена салатка с яйчице или лападец с булгур… Цял месец мога само в зелено да готвя и да не повторя.

Агнешка плешка в листа от лапад

32073974 1683353418414599 62096757424652288 n

Да, ама моите пусти канибали не щат даже да помиришат зелено. Аз обаче упорито готвя, не се предавам. Пробвам нови рецепти. Спанакът го завивам в баничка. Лападът го прикътвам в тавичката на скришно под яйцата. Е, не, та не. Не можеш ги излъга, отдалеч ме усещат. 

Снощи Теди само влезе и попита:

- Абе, маме, да не би Цезар да се е изакал вкъщи? Много вони. Аааааа, ясно! Сготвила си копривена супа.

Не го е срам! Тази моя прословута копривена супа, дето Коко й вика копринена… С нея мога да се явя на кулинарен конкурс. Казвам ви, същински еликсир е, а толкова лесно и бързо става. Баба ми я правеше всяка пролет с копривка от двора, та още от дете я обожавам. Задушиш лучеца с масло, после добавиш в тенджерката измитата в сито млада коприва, долееш малко вряла водица, оставиш да покъкри и накрая пасираш. Хич не й трябват подправки, толкова е ароматна. Накрая сгъстиш с малко препечено брашно и поръсиш със сиренце и крутонки, за да е по-модерно. Пръстите да си оближеш, а отгоре на това и полезно. Е, не щат да куснат моите.

Яд ме хваща и има защо. Като са малки бебешори и тепърва ги захранвам, всичко ядат. Докато са на бебешкия стол до масата, си хапват с апетит всичките ми зелении, чак ушите им плющят. А седнат ли като големи, до баща си и братята - всичко свършва. Почват да бърчат носовете.

Ето и вчера ми отказаха копривата. Да си я ям сама, казаха. Яна от солидарност предложи да опита, ама какво да го мъча горкото момиче, аз и сама мога да си я изям за една седмица, колко му е.

И така снощи сърцето ми плаче, че пак ми отказаха зелената супа. Гушнала съм бебе Борис и му се оплаквам жално:

- На баба то хубавото момченце. Още малко да порасне и да почне да яде, ще видиш баба каква супичка ще му прави от коприва, да стане железен юнак! И от спанак, и от лапад, и от киселец, всичко ще му готви баба, а той ще амка да порасне голям и силен. 

А дядо му се обажда:

- Да бе, да. Ще храниш детето с треви. Пържолки ще си хапва той. Вземи поръчай сега по една пица да не мъчим децата с тая коприва.

И тогава ми блесна! Няма какво да се сърдя на момчетата. Баща им е виновен. Той ми разваля здравословното хранене. Момчетата гледат как се чумери на зелениите, и почват и те с претенциите. Лош пример им дава, както се казва. То не е случайна тази приказка: "Всичко хубаво взели от майката, всичко лошо - от таткото.". После защо не искали коприва… За да не останат по-назад от татко си, ето затова.

Обаче и аз не съм лесна. Поръчах им пици със спанак.

От гурмето до кюфтето

21551830 l

Автор: Мария Пеева

Пееви сме за три дни в Априлци с двете малки деца, тийнейджъра, младото семейство с бебе, сватята, общо четири кучета, котка и още един приятел, който се присъедини в последния момент. Е, идвали сме и по-голяма тайфа на това разкошно местенце, но и така не сме никак малко, а колко сме шумни, няма да повярвате, докато не ни видите.

Обикновено обаче идваме с още семейства с деца и хлапетата си имат набори, с които се забавляват. Този път сме в семеен кръг, а момчетата ми не само че са с по пет години разлика, ами и с различни интереси. Още в колата тримата успяха да се скарат всеки с всеки. Най-големият е с отделна кола с Яна, бебчето им и двете кучета. Сигурна съм, че ако пътуваше с нас, и той би се включил достойно в братската война.

Братята

172602 1751716266453 7665718 o

Питат ме понякога как успявам да въдворя мир между момчетата. Представете си три бомби от тестостерон и детинщини, всяка със своите характерови особености, при това наследили сприхавия нрав на баща си и острия език на майка си. Скарат ли се, все едно сте на ожесточен футболен мач. Та как успявам да въдворя мир? Не успявам. По никакъв начин не мога да реша споровете им, без напрежението да ескалира допълнително. Затова ги оставям просто да си изговорят кой каквото има. Иска се волско търпение да си майка на четири момчета, както веднъж ми каза една приятелка съчувствено. Истината е, че всеки е прав за себе си и няма как да взема нечия страна, без в крайна сметка всички да се обидят още повече. Баща им се опитва понякога да се намеси, но обикновено резултатът е, че всички се скарват още повече.

На всичкото отгоре тук няма и добър интернет, а умишлено не сме помъкнали и обичната им електроника. Цялата компания сме само с два лаптопа, и то на работещите хора, тоест без игри на тях. Няма таблети, няма плейстейшъни, само телефоните, но тук обхватът е ужасен, а WiFi има само в ресторанта. Чудесно, мисля си, ще правим планински разходки. Момчетата обаче отказват и възмутено обявяват, че без приятелите им тук е голяма скука.

На втората сутрин ги каня отново с нас и отново срещам яростен отпор. Добре, деца, така да бъде, няма да ви мъкнем с нас по “тъпи” разходки. Обявяваме пълна свобода, всеки да прави каквото си иска. Междувременно Алекс е очарован от реката. Строим индианско огнище, като вадим мокрите хлъзгави камъни един по един и ги нареждаме в кръг. После, преди да е напекло съвсем, със сватята си правим една чудна разходка нагоре по реката. Връщаме се и за своя приятна изненада, заварваме хлапетата не сграбчили телефоните, а увлечени в игра. Строежът на индианското огнище явно е продължил без надзор на възрастен, защото всички кецове са мокри и наредени да се сушат на слънце, а босите момчета играят на карти с баща си. Отнякъде изниква кутия с 50 вида семейни игри и се започват едни турнири по домино, карти, не се сърди, човече и какво ли още не. Следобед Алекс се включва в разходката и за моя изненада нито веднъж не измрънква, че е изморен или някой трябва да го носи. Играем си на “лов на мечки”, въоръжени с две пръчки. Мечка не виждаме, но една сърничка пресича пътеката, за миг спира и се взира в нас, докато я гледаме, притаили дъх и после побягва нагоре в гората. Кучетата са толкова ошашавени, че дори не се сещат да опънат каишките. Не смеем да ги пуснем след миналия път, когато избягаха на същото това място посред зима. 

Лов на хъскита

IMG 0041

На третата сутрин отново поемаме по разходки. Оказва се, че трите жени в компанията сме единствените ентусиасти, които използват планината по предназначение. Навъртели сме 30 километра за тези три дни, без дори да се усетим, увлечени в сладки приказки. По пътя надолу към центъра на градчето попадаме на нещо интересно. Някой си е направил това чудо от празни бутилки и капачки. Прилича на същински сюрреалистичен паметник на цивилизацията.

31947738 10214487647038690 2666545473812168704 n

При един от преходите в планината срещаме група от 8-10 шумни, весели младежи, само мъжка тайфа. Отдалеч ни замирисва на барбекю и кучетата, вечно гладни, ни теглят в тяхна посока. Надули са музиката силно, всичко около тях е в хартийки, бутилки и пластмаса. Не ми се вписват тук на това величествено, спокойно, красиво място и бърча нос, сигурна, че ще оставят мръсотията след себе си. В тяхно оправдание ще кажа, че на следващия ден минахме отново оттам и ги видяхме как си отнасят четири найлонови чувала с отпадъци. Има надежда.

Тийнейджърът и 10-годишният не се включиха в нито един планинска разходка и дълбоко се възмутиха от идеята да се преместим на село. Но пък играха федербал, разхождаха кучета, гониха гущери и жаби в реката, и не на последно място разбиха баща си на карти. Няколко пъти. Дали младите лъвове започват да взимат превес най-после? Не знам, но виждам доволните им физиономии и най-после на третия ден забелязвам, че май са спрели да се карат един с друг.

Момчетата ми не са идеалните деца. Разправят се шумно и безпощадно, не откликват с ентусиазъм на всички интересни неща, които им предлагаме. Не винаги оценяват усилията, които полагаме за тях и често си намират поводи за недоволство. Но и аз нямам претенции да съм идеалната майка. Та, както се казва, таман по мярка сме си. 

- Успя ли да си починеш все пак? - питам Иван, докато седим на верандата и вдишваме дълбоко аромата на смола и мокра дървесина след пролетния дъжд.

- Зависи какво разбираш под почивка. - ми казва моето любимо момче. - Който толкова иска да си почива, не прави деца. Поне не толкова много.

- Ако кажеш, в следващия живот, може да нямаме деца и само да се забавляваме. - предлагам плахо.

- Или пък не. - ми се смее той.

Така или иначе, дотогава има още доста време да го решим.

Ти можеш

111

 

Автор: Яна Пеева

На Априлци сме. С Теди седим и си говорим, кучетата ни лежат кротки, както никога, в краката, а мама обикаля близката поляна и се опитва да приспи Борис, който се хили като ряпа. Зелено е, реката шумка до нас, а в ромоленето й долавям и всякакви други, неразличими за градските ни уши, звуци. Идилично ми е, гледам и него и гората около нас с влюбени очи.

- Хайде да си построим село!

Теди ми се смее.

- Да, ще си съберем приятелите, ще си направим по една къща, едно магазинче, едно ресторантче и сме готови! Ще си отворим и един офис, където да работим. Кучетата ще тичат на двора и ще вият на воля, без да пречат на съседите, Борис ще си играе на тревата, аз ще се опитвам да гледам нещо в градината, а ти ще си имаш басейн за плацикане. Ще си намерим и други хора с малки деца, за да си има Бобчето приятели.

Теди продължава да ми се смее. Аз обаче съм запалила и няма спиране. Градско дете съм си и много обичам София. Цял живот мечтата ми е била “и на "Руски" започва денят”. Много ми беше трудно да приема, че никога няма да живеем в центъра - Теди хич не е по многото хора, оживените улици и забързаното градско ежедневие. Обаче сега не си ни представям да си хванем двете кучета и бебето и да отидем да живеем в центъра, а честно казано и не искам. За сметка на това една зелена полянка, едни малки улички, хубави къщички, горичка около нас - ей така си го представям живота. 

Защо искам да живея на село

31531147 10214479249228750 594080439023435776 n

Само Фройд много не хареса селския живот. Простено му е, той е аристократ по рождение.

Теди продължава да ми се смее, гледа си и телефона, а аз му се ядосвам, че не ми обръща достатъчно внимание на фантазиите. Загася си цигарата и все така с усмивка ми казва, обръщайки телефона си към мен, за да видя какво гледа:

- Доста изоставени села има из България, трябва само да намерим някое на около час от София, други луди като теб, които искат да си правят къща на село и сме готови! Като се приберем, може да се качим на колата и да обиколим, току-виж сме харесали нещо. Ама ще го кръстим Младосел.

Така че, мили млади хора, хайде да си намерим някое обезлюдено село до София и да си го населим. Аз ще правя сладко, вие правете каквото си искате. Ще ни е зеленко и хубаво, децата ще тичат до късно и ще ядат филии с лютеница (домашна) по бордюрите, ще правим градински партита и купони по улиците, и ще дишаме въздух, а не нечия мръсна газ. 

Кога е подходящият момент да започнеш нещо свое?

31949919 10214479250068771 4824173972004274176 n

Дзак! Идвам и аз на село! Може ли, може ли, може ли?

А ти, мила моя любима София, няма да се сърдиш, защото заради теб и книжка ще изкарам и ще идвам да те виждам често-често (ще се наложи и да работя, нищо, че живеем на село)! 

П.С: Ако сте млади хора по дух, а не по ЕГН, пак няма да ви върнем! А ако някой знае как точно би могло да се случи това с изоставеното село, да свирка. Ясно ми е, че трябват и практични неща като клиника, градина и училище, даже и кмет, но те нещата се нареждат, понякога неусетно. Само интернета трябва да го измислим! 

Прочетохте ли Как от гражданка станах селянка - историята на Веселина, кореняк софиянка, която се отказа от столичния живот и се пресели в едно испанско селце?

Автор: Мария Пеева

Алекс беше на две годинки, когато ми го каза: “Мама - аки, тате - мой”.  Разбира се, знам, че ме обича. Знам също, че макар и малко човече, е наясно колко много и аз го обичам. И все пак ми домъчня от тези думи. Написала съм го дори във фейсбук:

Ей, това моето дяволче-ангелче Алекс... Готвя му, храня го, сменям памперси, къпя го, слагам капките в нослето (това си е една малка война), гушкам го по цяла нощ, като е кисел, пера го, гладя го, водя го на разходки, водя го на градинка, а татко му какво прави? Дава му да държи волана на колата и рита с него топка. И какво ми чуха ушите тази сутрин: "Мама - аки, тате - мой." Няма справедливост на този свят!

След тази случка се замислих за ролите, които ние, родителите, заемаме в семейството и до каква степен определят чувствата и отношението на децата ни към нас. В моето детство мама поемаше всички домакински грижи, както и ангажиментите, свързани с мен. Татко вършеше “мъжките” неща - построи вила, майстореше всякакви интересни работи, все човъркаше нещо по колата. И от време на време си играеше с мен или ме водеше на кино. В моите спомени татко е героят, човекът, с когото всичко мога да споделя и чието внимание ме радва и ме кара да се чувствам значима. А мама, която реално ми отделяше безкрайно повече време поради самия факт, че вършеше всички досадни неща, свързани с домакинските грижи, вечно беше уморена или твърде заета да си поиграем. Наистина е несправедливо, нали така?

Сънувах мама

44181264 m 1

Наскоро една приятелка ми се оплака, че дъщеря й, която страда от заболяване, изискващо тежка и дори болезнена рехабилитация, се държи с нея, все едно я е намразила. “Тя сякаш обича само баща си, макар че него постоянно го няма и всичко правя аз.” - това са точните думи на тази майка, а в очите й имаше сълзи и неразбиране. Всъщност бащата пътува често и като се върне, винаги носи подаръчета и мили изненади. Изглежда, че малкото момиченце свързва майка си с неприятните процедури и скучните грижи, а таткото е светлият принц, слънцето, което от време на време огрява с присъствието си дома и е винаги желан и интересен. 

Истината е, че децата се уморяват от нас. Както ние, майките, се уморяваме от постоянните ежедневни грижи за тях, така и на тях им писва да виждат постоянно гърба ни - на печката, на мивката, с прахосмукачката или ютията. Омръзва им все ние да ги водим на лекар или на ангажименти, които не посещават с удоволствие. Омръзва им да сме напрегнати и изтощени от скучните неща, които правим по принуда, защото някой трябва да ги свърши. Децата няма да запомнят колко чинии сме измили и колко дрехи сме изпрали, но ще запомнят как сме щурели с тях и какви приключения сме имали заедно. Затова, момичета, добре е навреме да измислим какво може да променим в семейните роли, за да имаме и ние възможност да покажем на децата си, че сме интересни и забавни, че обичаме да се смеем и радваме на живота. Иначе някой ден ще чуем “мама - аки, тате - мой”, казано със съвсем други думи от вече порасналите ни деца. И тогава наистина ще ни заболи. 

Една страхотна идея за семейна игра

 

10462768 10203585147683020 4779842381060302278 n

Автор: Мария Пеева

Днес съм много шик. Не на място се чувствам сред тези стари хора около мен, но пък всички са толкова мили и ми казват колко съм хубава и нагласена. Перленото герданче си сложих, то ми е любимо. Облякла съм си блузката в резеда, уж копринена, ама не е точно коприна май. Майка ми е много кипра жена, от нея се научих как се избира коприната, трябва да се хлъзга между пръстите, но тежко да пада. Истинската коприна е топла. Потъркаш ли я, усещаш я като жива. Такива рокли облича мама, все копринени, татко е търговец и най-хубавото й купува. И за нас се грижи, за мен и сестрите ми като писани яйца. Лятото наема файтон и чак до морето ни води, като принцеси, настанени във файтона, и с една пачка в задния джоб. Веднъж изгуби пачката, цялата пачка изгуби някъде по пътя, мама се завайка, а той рече само: "На някого са трябвали повече отколкото на мен" - и се върна обратно до Пловдив и донесе нова пачка. Такъв човек е татко, с всичко се справя и от нищо не се плаши. А магазинът му е точно на Чифте баня, съвсем близо до нашата къща. Но ето, денят преваля вече и не мога да се прибера при тях, колко ли се тревожат за мен. Майка ми сигурно стои на прозореца, на еркерния прозорец, който гледа право към булеварда и се чуди къде е Лена, защо се бави още. Хубаво ще ми се накарат, може и боя да си изям, ако не се върна, докато не се свечери. Бива ли младо момиче по нощите да обикаля, не е прилично, какво ще кажат хората. Не ме свърта вече, но седя тук, на пейката, с тези непознати хора, усмихвам се, бъбря с тях общи приказки, времето да минава, докато чакам да дойде автобусът. Пак е хубаво, че си имам компания, да не чакам сама.

Дядото го познавам отнякъде, откъде не знам, не се сещам сега. Но знам, че е добър човек. Все по мен върви, където и да отида, като кученце ме следва. Казах му, че е време да си отивам у дома, а той - Ленке, Ленке - не ме оставя на мира. Ще го излъжа и ще се измъкна, само да дойде моят рейс. Ето сега мълчи и пак ме зяпа. Казал е нещо, но не съм го чула. Как му беше името, не помня, но иначе го познавам. Сигурно си няма жена да го гледа, затова е тъжен. Възпитан човек, добър, не съм видяла лошо от него, само където все по мен върви и ме хваща за ръката. Какво да го правиш, стар дядо, жал ми е за него…

Жената ме гледа някак въпросително с тези уморени сини очи, все едно току-що нещо ме е питала. 

- Извинявайте, госпожа, не ви чух. Разсеях се нещо, напоследък съм като отнесена, не знам какво ми става.

- Питам дали тук ти харесва, мамо.

Не е наред горката женица. Мисли ме за майка си. Оглеждам я, никак не е млада, усмихва ми се мило, очите й тревожни, напрегната е сякаш. Кой знае какво й е на главата, може грижи да си има. Няма как да се е припознала, аз съм къде-къде по-млада от нея, но няма да й казвам, защо да я обиждам клетата. 

- Вие тук по работа ли сте, госпожа? - питам колкото от приличие.

- Дойдох да те видя, мамо. Кажи харесва ли ти тук? Татко каза, че много приятели сте си намерили.

- Нещо май се припознахте. Аз съм само за малко, чакам рейса за моята спирка, за “Руски”. Всеки миг ще дойде, дано не закъснее много, че майка ми ще се тревожи за мен, тя никак не обича да закъснявам и сигурно вече се чуди къде съм. 

- Баба отдавна почина, мамо. Нали бяхме на гроба й? И къщата на “Руски” я няма вече, от много години я няма. Бях съвсем малко дете, когато я бутнаха.

Джумбиш си прави с мен тази жена. Да бях в настроение да й се ядосам, добре щях да я наредя, ама не съм. А и тя е възрастна жена, не върви да й държа тон, не съм така възпитана. Засмивам се учтиво и ставам.

- Ами, аз да тръгвам тогава. То рейсът няма да дойде скоро, по-добре пеш да се прибера.

Жената се стряска и скача.

- Не, не, седни тук, мамо. Няма къде да ходиш. Виж колко е хубаво в тази градина, и слънчево, и чисто, и зеленo.

Хваща ме за ръката, а аз сядам. Не знам защо я слушам, близка я чувствам, може да сме се срещали и преди. Сядам до нея, на дървената скамейка, а една шарена котка се шмугва в гъстия шубрак на двора. Шарена досущ като моята Галка, която идва всяка вечер в леглото ми, тайно от мама и мърка на възглавницата, а сутрин аз грижливо почиствам космите, за да не ме хванат нашите. Поглеждам жената дали е видяла котката и забелязвам, че плаче. Защо плаче тази жена, големите хора не плачат, това всяко дете го знае. Дожалява ми за нея и някак неловко ми става, и объркано. Протягам ръка и хващам нейната, а тя се вкопчва в моята и стиска здраво, чак ме заболява. Дядото нищо не разбира, то е видно от пръв поглед, ама ето, и неговата брадичка почва да трепери. Сигурно и него някъде го чакат, може жена му да се тревожи, може би децата му са пригладнели вече, а той закъснява за вечеря. За миг сякаш имам това чувство... как беше онази френска дума - дежавю? Сякаш виждам този дядо като млад мъж, тъмнокос, къдрав хубавец с непокорен перчем, звъни на вратата, а аз му отварям, сгълчавам го, че пак се е забавил, пък на масата седи синеоко момиченце, дъщеря ни, и се усмихва насреща му, а големите му теменужени очи сияят: "Хайде бе, тате, огладняхме с мама! Къде се бавиш?" Но това е само миг, като стерео картичка, и после пак съм тук, на пейката.

- Къде се бави този рейс? - казвам - Вие нещо чухте ли, да не са сменили разписанието? 

Жената въздиша, избърсва очите си и ми се усмихва.

- Бави се нещо, но ние заникъде не бързаме, нали? Ще поседим тук и ще го почакаме заедно. Може и сладолед да хапнем, искаш ли, мамо?

- Ами, щом казвате, да почакаме, какво пък. Поне ще си правим компания. А ако знаете в магазина на баща ми какъв сладолед има - млечен, ванилов… Ще ви поканя някой път да го опитате.

И разказвам на тази мила, непозната плачлива женица, която упорито ме нарича “мамо” за татко и майка, за магазина им, за хубавата къща на Руски, за моите сестри и за котката ми, а тя и дядото мълчат, и слушат внимателно, и кимат, току се и засмеят. После дядото задрямва на пейката, даже леко похърква, а аз също се отпускам, пък жената ме намята с жилетката си и ме прегръща, и усещам как се унасям, облегната на рамото й, все едно ми е майка, добра женица е, нищо че е малко лудичка, но човек среща всякакви хора по пътя, не е ли така? Всякакви хора и всички пътуват за дома си. 

 

Ние бяхме и вече не сме

44181264 m 1

Писмото на тези две майки е изпълнено с много болка и гняв. Моля ви, разпространете го. Дано стигне до когото трябва. Не може училището да застрашава живота на децата ни. Не може едно болно дете да среща такова неразбиране. Напомням ви, че Елица Сиракова не повдига за първи път този въпрос. Предишното й писмо стигна до десетки хиляди. Явно не е било достатъчно. 

 

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА, 

Не знам защо трябва да пиша отново подобно писмо!

5 минути делят едно дете от КОМА, 5 минути, пакетче захар, 2 бонбона, ½ банан. Толкова елементарно!!!

Този път писмото има конкретен адресат:

Уважаеми Учители, Г-жо Директор в основно училище „Св. св. Кирил и Методий” гр. Кюстендил,

За пореден път днес, една майка – г-жа Григорова е ТИЧАЛА до училище за да СПАСИ детето си.

За пореден път на това дете не са му разрешили да яде по време на час, нито са го пуснали да излезе, когато е усетило признаци на хипогликемия. 

За пореден път на тази майка са отказали среща и разговор. 

За пореден път са обвинили детето, че симулира.

За пореден път, това дете е подигравано и унижавано от съучениците си за това, че е с ДИАБЕТ!

Днес за пореден път една майка на дете с диабет сподели, че не среща никакво разбиране. 

Хора, не разбирате ли, никой не е застрахован?!

ТОВА ДЕТЕ Е на 11 години, от 10 години е с диабет, ТОВА ДЕТЕ И ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ ДЕЦА С ДИАБЕТ В БЪЛГАРИЯ, ИМАТ ПРАВО ПО КОНСТИТУЦИЯ ДА ПОСЕЩАВАТ УЧИЛИЩЕ И ДА ПОЛУЧАТ ОБРАЗОВАНИЕ, ДА НЕ БЪДАТ УНИЖАВАНИ! 

Уважаеми учители, уважаема госпожо Директор, в етичния кодекс публикуван на сайта на училището е описано какви са правата и задълженията на  УЧИТЕЛИТЕ, може би няма да е зле, да си припомните какво сте написали там, да обърнете особено внимание на:

  1. Училището е място, където се изгражда сплотена училищна общност на ученици, учители и родители. Тази общност постига много повече на принципа на общото действие, като подпомага и допълва личните усилия на всеки.

Глава втора

I.ПОВЕДЕНИЕ И ОБЛИК НА УЧИТЕЛЯ В ОБЩЕСТВОТО

1. Учителят изпълнява своите задължения в услуга на учениците.

2. Учителят дава личен пример с поведението си.

…..

5. Учителят спазва стриктно своите задължения, определени в ЗПУО, в длъжностната му характеристика, в Правилника за дейността на училището и в Правилника за вътрешния трудов ред, като носи ОТГОВОРНОСТ за своите ДЕЙСТВИЯ или БЕЗДЕЙСТВИЯ.

10. Задължение на учителя е да бъде добронамерен, да проявява безпристрастност, индивидуален подход и уважение към учениците и да създава условия на състезателност между  учениците.

...

14. Учителят има решаваща роля за формирането на достойни личности и достойни граждани на обществото, основано на демократичните дейности в България.

15. Чрез обучение и МОРАЛНО възпитание учителят подготвя учениците за бъдещата им активност в гражданското общество. 

VIII. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА УЧИТЕЛИТЕ

4. Учителят е длъжен да:

- зачита правата и достойнството на децата, учениците …

- ОПАЗВА ЖИВОТА И ЗДРАВЕТО на учениците и децата по време на образователно-възпитателния процес и на други дейности, организирани от него или от училището.

Толкова ясно сте го написали. 

Толкова хубаво звучи. 

Най-старото училище в Кюстендил! 

Опитайте поне да разберете как се справя това дете в училище, когато всички възрастни там му обръщат гръб, как се чувства, когато му отказват правото да вземе мерки, за да предотврати хипогликемия. Това дете има нужда от подкрепа и разбиране. 

5 минути - измерване на кръвна захар, 2 захарчета, ½ банан. Толкова е лесно. Толкова ненатрапчиво. На кого ще попречи? 

Защо в усърдието си да се представим добре, да си свършим работата, забравяме за това, че преди всичко трябва да сме човечни?!

За да не си помислите, че ще пиша само за негативните примери, искам тук да благодаря на учителката на моя син – госпожа Гедикова, учител в СУ “Братя Миладинови“ гр. Пловдив. 

Да ѝ изкажа най-искрената си признателност, за това че се грижи за нуждите на моето дете, за това, че не му забранява да яде в час, за това, че винаги го пуска до тоалетна или да си измери кръвната захар, за това, че го следи и му дава захарче, когато е необходимо, за това, че го включва във всички игри и лудории наравно с останалите деца, за това, че го оставя да бъде дете, като всички други.

Иска ми се следващото писмо да е от благодарност към всички достойни учители, които са учители по призвание, не по задължение, повярвайте има много такива, срещаме ги всеки ден, някои са млади и зелени, но с голямо желание, други са опитни и с голям стаж, и все така всеотдайни като в първия си учебен ден.

Искрено се надявам в тази държава децата да станат приоритет. 

Ние, родителите на деца с хронични заболявания настояваме медицинският персонал в училищата да бъде задължен със закон да се грижи за децата с хронични заболявания и техните нужди, да бъде обучен, да бъде атестиран редовно, да бъде добре платен, да бъде ангажиран. 

Недопустимо е в 21 век, в държава от Европейския съюз, стотици семейства да преминават в графа социално слаби, защото няма кой да се грижи за физическото оцеляване на децата в училище, и с това родителите да са принудени да стоят в училището. 

Не може едни майки и бащи да тичат по улиците обезумели от ужас дали ще стигнат на време, а всичко би могло да е толкова лесно и цивилизовано.

Нека тези семейства не са поредните ЗДРАВНИ ЕМИГРАНТИ.

С уважение, 

Елица Сиракова - майка на дете с диабет.

Сашка Григорова - майка на дете с диабет.

….

Стотици майки и бащи на деца, деца с диабет в България.

Надявам се това писмо да стигне и до хората, от които в най-голяма степен зависи всичко да се промени към по-добро:

Министерство на образованието и науката

ОМБУДСМАНА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Министерството на здравеопазването

Държавна агенция за закрила на детето

 

Повече за диабета може да прочетете в Захарен диабет тип 1.

Първото писмо на Елица ще намерите тук.

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Има ли място за бебе?

Има ли място за бебе?

15 Май, 2018 Отношения

Децата ни пречат!

Децата ни пречат!

19 Май, 2018 Истории

Когато не става, не става

Когато не става, не става

28 Апр, 2018 Отношения

Село за млади хора

Село за млади хора

05 Май, 2018 Истории

Не яж, поти се и обличай!

Не яж, поти се и обличай!

14 Май, 2018 Забавно

Друго нещо са внуците

Друго нещо са внуците

22 Май, 2018 Забавно

13 жестоки идеи за лятно парти!

13 жестоки идеи за лятно парти!

22 Май, 2018 Развлечения

Комодо: Игри на страха

Комодо: Игри на страха

22 Май, 2018 Развлечения

Константин и Елена

Константин и Елена

21 Май, 2018 Блог

Учи, за да работиш

Учи, за да работиш

21 Май, 2018 Кариера

Facebook

Hi, Granny :) #mamaninja #grandson #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Съгласен съм