Денят на малките големи герои

Автор: Цветелина Велчева

В световен мащаб се раждат около 15 млн. недоносени бебета всяка година. Знаете ли, че днес, 17 ноември, е Световният ден на недоносените бебета? И аз не знаех, преди да станем  част от тази статистика. Аз и моето славно момиченце юначе.

Не вярвах в чудеса.

Прехвърлила 30-те и след три неуспешни бременности, преминали в прекършени мечти и спряла сърдечна дейност, купища и купища изследвания, които не показват нищо, и докторското отсичане: „Грешка на природата” и свиване на рамене… ето ме на прага на четвъртата. Не съвсем очаквано и много плашещо, малко поизгубила предишната сила или може би заредена с много повече, без още да подозирам. Поглеждам надолу и виждам двете чертички…

 Всички сте гледали филми с клишираните сцени, в които това е винаги един от най-щастливите моменти и знаете как майката казва на мъжа си: „ Ще си имаме бебе!” или „Ще ставаш баща!” След което се юрват да обзавеждат бебешка стая, да купуват бебешки дрешки и играчки… Всички сме виждали и клипчета, в които радостни бъдещи майчета измислят всевъзможни начини, за да изненадат съпруга си с тази най-прекрасна вест, или пък двамата заедно устройват оригинален сюжет, чрез който да съобщят новината на щастливите баби и дядовци. А аз винаги съм гледала на подобни сцени не само с голяма доза учудване, но и лека завист, защото след всичко преживяно двете чертички предизвикват у мен всичко друго, но не и безгрижно очакване, безоблачно веселие и искрена радост. Тук ще прекъсна веднага вечните оптимисти, които нравоучително ще ми кажат, че лошите мисли привличат лоши събития, защото многократно в живота ми тази максима е издишала безславно като спукана топка. 

Така че ето ме на – вгледана в двете чертички и прибрала страх в сърцето си. 

Прескачам първите критични седмици, съпроводени с обичайния болничен престой около 8-ата седмица, и не вярвам почти, че за първи път преминавам успешно през третото тримесечие. Не обръщам внимание нито на киселини, нито на  гадене, нито на болки, нищо не ме интересува – броя дните, часовете, минутите и секундите до следващата гестационна седмица. И докато чувам на всеки преглед, че нещата вървят „като по учебник”, си позволявам малко по малко да се успокоя да започвам да изпитвам неописуемото чувство на задоволство, гордост, умиление при мисълта, че истинско човече от плът и кръв расте в корема ми. И точно когато си позволих да бъда щастлива, дойде първият кръвоизлив, а с него и новината, че плацентата не се е вдигнала, а дори е слязла още по-надолу и се установява като плацента превия тоталис. Бъдещи майчета, не започвайте сега да ровите в интернет, за да разберете какво е това - ще прочетете най-ужасните сценарии на света, каквито майчиното сърце не може да понесе. Няма да ви лъжа, че всичко ще е наред, но трябва да повярвате, че всеки случай е индивидуален и че винаги, винаги има надежда. 

Ето ме на прага на 20-ата седмица, когато всичко се преобърна с главата надолу. Следват седмици на мъчителен страх, кръвоизливи, живот в болничната стая и куп забрани: забрана да си докосвам корема, за да не предизвикам контракция; забрана да се смея, за да не предизвикам контракция; забрана да плача, за да не предизвикам контракция; забрана да кашлям, за да не предизвикам контракция; забрана да ставам, да сядам, да се обръщам… Толкова забрани, че понякога внимавах как дишам. 

Вече знаех, че детето ми ще се роди преждевременно. Въпросът беше колко точно. А не дали. Вече знаех, че животът и на двете ни е в опасност. Без преувеличение и без украса. Вече знаех и на кого мога да разчитам от приятелите си, от колегите си – повечето лицемерни думи и нескритото любопитство изхвърлих решително зад гърба си. Вече знаех каква огромна подкрепа мога да получа от съпруга си, който не си позволи да издаде страха си нито веднъж; от мама, която се смали до точица бездумност; от лекарите, акушерките, санитарките, които ми помогнаха да се съхраня психически и физически до съдбовния момент, който всички знаехме, че ще настъпи внезапно и унищожително. Не спирах да чета за развитието на плода не просто във всяка седмица, а във всеки ден… коя част от организма му се образува, какъв е процентът на уврежданията в съответната седмица, какви грижи трябва да се полагат за едно недоносено дете… цяла една непозната Вселена, която ми се беше случила и аз бях длъжна просто да се справя с нея. Или да полудея. И така след десетки безсънни денонощия, след надупчени от абокати вени, след десетки изтекли банки, постоянно следене на тоновете… моментът настъпи вечерта в 20 ч. Не ме заболя. Само леглото ми стана топло и мокро – разбрах, че е кръв и някак знаех, че този път няма да я овладеят. А бях в 32-ра гестационна седмица. 

Колко са 1300 грама?

242613 10151294611807656 1617314970 o

Много страх. Много преглътнати сълзи (нали не можех да плача). Но и много срещи с Доброто…

… когато дългите седмици в болницата една акушерка ме държеше в прегръдките си (за да не ставам), докато санитарките ми сменят чаршафите от поредния кръвоизлив?;

… когато една санитарка ми приготвяше различна закуска, за да мога да хапна нещо, защото постоянно повръщах;

… когато същата тази санитарка и още две акушерки ми помогнаха да се изкъпя;

… когато лекуващият ми доктор идваше всеки ден да ме види;

… когато една акушерка ми позволи да спя в сестринската стая, защото не можех да мигна от хъркането на една „съквартирантка” вече трета нощ?;

… когато акушер-гинекологът ми имаше 90 секунди, за да извади дъщеря ми, иначе рискът от увреждания се увеличаваше главоломно.

Знаете ли какво е да съзнаваш, че буквално в ръцете на друг човек е животът на най-скъпото ти и ти просто нямаш друг избор, освен да се примириш? И молиш?

Знаете ли, че операцията продължи близо 2 часа в борба да се овладее кървенето?

Знаете ли, че анестезиологът не се отдели от леглото ми в реанимацията до сутринта? 

Знаете ли, че акушерките от предишното ми отделение идваха да ме виждат в реанимацията, защото последните месеци  от живота си бяхме прекарали заедно? Всички приеха присърце случая ми. И ни стискаха палци.

Знаете ли, че началникът на отделението по неонатология не се отдели 24 часа от дъщеря ми, защото положението й беше критично?  Не се прибра при децата си. Не се изкъпа. Не си смени дрехите.

Знаете ли, че идваха всякакви лекари и акушерки, за да ме държат в течение за състоянието на дъщеря ми. Посочвам го като доброта, защото са длъжни да ми дават информация неонатолозите два пъти на ден. Само че не идваха само те. Идваха всички, които бяха станали част от живота ни, излизаха от своето отделение, за да видят бебето ми, и идваха при мен в реанимация, за да ми кажат как е.

Знаете ли, че най-трудното започна след излизането от реанимацията… прохождането с атрофирали мускули, борбата с психическия стрес, ужасът да видя детето си интубирано и нямащо силички да си отвори очичките. 

Знаете ли какво е да видите най-мъничкото създание на света със сила, много по-голяма от вашата? С воля за живот. В борба за всяка глътка въздух. В борба за задържане на всеки натрупан грам тегло.

Знаете ли какво количество беше първото хранене на дъщеря ми от спринцовка с млекце – 1.5 милилитъра. И каква радост само, че е успяла да ги обработи!

Знаете ли какво значи първото погалване на крачето в кувьоза?

После първата прегръдка?

Очаквана, мечтана и изстрадана.

Едно неочаквано пътешествие, което ни изпрати съдбата, но през което не преминахме сами със страха си, а с подкрепата на много хора.

Искам да кажа на всички бъдещи майки, които в момента преживяват патологична бременност – вярвайте в добрата развръзка. Вярвайте в силата на своето дете, не подозирате колко голяма е всъщност тя. Вярвайте в лекарите. В един свят, в който хората се надпреварват да ги обиждат, нагрубяват, удрят… вярвайте, че има такива, които губят от съня си за вашето добро, приемат със сърцето си отговорността за вашия живот. Те не просто са лекари, те са творци на съдбата ви. Вярвайте, че ги има и дано да ги срещнете.

Днес моето Щастие е на две опашки и ме нарича „мамо”.

А аз вярвам в чудеса.

С благодарност към целия екип на болница „Шейново”.

С благодарност и обич към доктор Румен Велев. 

С благодарност и обич към доктор Донка Узунова. 

И всички останали лекари, акушерки и санитарки Човеци, които участваха в сбъдването на едно Чудо. 

 

Снимките са от личния архив на Цветелина.

 

Препоръчваме ви още:

550 грама живот

Последно променена в Събота, 17 Ноември 2018 12:49
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам