Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Мария Пеева

Наскоро попаднах на статистика за най-честите причини за споровете в семействата, както и за разводите. Парите бяха сред водещите в класацията. Всъщност са на второ място - след изневярата и преди липсата на комуникация. В същото време, когото и да попитате, независимо дали е беден или богат, ще ви каже, че парите не правят човека щастлив и че далеч не са най-важното на този свят. Защо тогава допускаме да ни разделят? По-важни ли са за нас парите, отколкото бихме посмели да си признаем? По-ценни ли са от любовта? От човека до нас? Този същият, когото някога сме си обещали да обичаме в добро и зло, докато смъртта ни раздели?

Заблуда е, че ако семейството разполага с достатъчно средства, никога няма да се кара за пари. Ако се огледаме около себе си, има семейства, които далеч не са богати и въпреки това се борят заедно с трудностите и това дори ги сплотява. В същото време има и други семейства, които въпреки солидните си авоари, не успяват да се разберат по финансовите въпроси. Мисля, че това, което всъщност разделя толкова хора, не са парите, нито липсата им, нито излишъка им. По-скоро е желанието за надмощие и власт над партньора. Дали единият партньор има по-високи доходи, или липсва съгласие за това как се харчат парите, но винаги в основата на проблема не са парите сами по себе си, а това кой и как ще ги управлява. Когато осъзнаем, че това е истинският проблем, можем да се фокусираме върху него и да потърсим решение. Защото пари се печелят лесно, далеч по-лесно, отколкото се градят отново разбити отношения.

Ще ви разкажа какво правим ние у дома и какво не правим. Може би ще намерите нещо полезно, което да приложите във вашето семейство.

1. Прозрачност

Никога не сме крили доходите си и всеки знае финансовото състояние на другия. Знам, че в много семейства не е така, но ние бяхме съвсем млади, когато се влюбихме и се оженихме, заедно се учихме да работим и да печелим, заедно губихме и успявахме, и може би затова не изпитваме каквато и да е необходимост от “лична каса”. И двамата сме напълно наясно със средствата, с които другият разполага и също така нямаме усещане за “мои” и “твои” пари. Парите са винаги общи, на семейството.

2. Равнопоставеност

В началото на брака ни в продължение на десетина години, аз внасях повече средства в семейния бюджет. Това никога не е било повод съпругът ми да се чувства неравностоен, нито пък ми е давало основание да го критикувам. После ситуацията рязко се промени и през последните 15 години от брака ни той е човекът с по-високите доходи. Не изпитвам никакво притеснение от това. Нито пък живея с усещането, че работата ми е по-незначителна от неговата, защото е по-нископлатена. Мисля, че това е пряко следствие от първата точка - тъй като парите са общи, няма значение кой вади повече. И тази равнопоставеност е валидна и при сериозните финансови решения като кредити, продажби и покупки на жилище или кола. Независимо в чия сметка са парите и кой ги е спечелил, когато става дума за решения, касаещи семейството, ние имаме равен глас и единият не би нарушил волята на другия.

3. Уважение

И двамата уважаваме правото на другия да похарчи пари за нещо, което ни се струва безсмислено и излишно. Няма как да се подразня от скъпите билети за мача на Ливърпул, защото знам колко е важно за мъжа ми да заведе момчетата на любимия си стадион, за да гледат любимия му отбор. Емоцията и радостта, която ще получат, струват много повече. Това е нещо, което го прави щастлив и аз го уважавам. По същия начин той уважава моите слабости и хобита, макар че сигурно му се струват също толкова безумни колкото е футболът в моите очи.

4. Уважението обаче има и друга страна - доверието.

И двамата знаем, че другият няма да прекали и да обърка фатално семейния бюджет. Нямаме скрити разходи и тайни сметки. Признавам си, че ми е хрумвало да скрия от съпруга си някакъв разход, който според мен ще му се стори глупав, но сърце не ми дава и в крайна сметка всичко си разказвам. И така ми е спокойно.

5. Прошката

Преди време ви споделих историята от началото на брака ни, в която съпругът ми изгуби на “тука има, тука нема” парите, халката и часовника си.Тогава една дама изкоментира защо давам за пример случка, в която мъжът проиграва на хазарт ценни вещи и пари и жената приема това с усмивка. Отговорът е много прост. Защото такива неща все някога се случват - да вземеш грешно решение, което ти струва пари, понякога много пари. Човек може да сгреши, но по-важното е да си направи извода и да не повтаря грешката. Това, че си се провалил веднъж, не те прави неудачник. Понякога си мисля, че ако тогава се бях развикала, ако бях реагирала остро, може би нещо в нас щеше да се пречупи и нямаше да имаме тази сплотеност и единство.

Жега

1507331 10202202936608607 846643234 o

Хората заживяват заедно, защото се обичат, нали така? Не ги събират парите. Затова и не бива да се стига дотам, че парите да ги разделят.

Нещо интересно, което наблюдавам през годините. Финансовите ни навици, които бяха толкова различни в началото, сега сякаш все повече се уеднаквяват. Той попива нещо от мен, аз - от него. А повярвайте, бяхме на двата полюса. Той подреждаше банкнотите си в портфейла винаги в една посока и знаеше точно с колко разполага. Аз натъпквах пари в джобчета и портмоненца и никога не бях сигурна колко имам в момента. Той харчеше малко за стойностни неща, винаги добре преценени. Аз пазарувах спонтанно и без много да му мисля. За него “картата ми е на нула” означаваше, че не дължи нищо по нея. За мен означаваше, че съм я източила до края. До такава степен бяхме различни и често се шегувахме с това. Но с времето аз станах много по-разумна и пестелива, а той - много по-спокоен и щедър. Наскоро обсъждахме някакъв разход и изведнъж се оказа, че аз съм “против”, а той “за”, точно обратното на присъщите ни роли. Тогава му обърнах внимание колко много започваме да си приличаме, а той с обичайното си чувство за хумор ми отговори:

- След 25 години брак започваме да си приличаме? Е, значи ще ни бъде. Вече мога да съм спокоен.

И аз мисля, че ще ни бъде. А ако се сдърпаме за нещо, няма да е за пари. Каквито и проблеми да възникнат на този фронт, ще ги решим заедно. И няма да ни е за първи път.

Може би във вашето семейство финансовата схема е различна, но и така да е, всичко е наред, стига да работи добре. Важното е да няма битка за власт и надмощие, налагане на единия над другия. Защото в крайна сметка парите са само средство. Дали ще са средство да се сближим или крачка към отчуждението, решаваме ние и никой друг.

Финансовите истории на семейството ни достигат до вас със съдействието на Visa. На сайта им може да прочетете повече за техните продукти и услуги, текущите им промоции и да спечелите страхотни награди.


Препоръчваме ви още:

Как във Франция ни взеха за измамници

Защо му е на тийнейджъра карта?

Татко ми дава джобни

През петте години на моето Hands Free пътешествие разбрах, че най-добрите подаръци не са тези, които подаряваме в кутия. Най-добрите подаръци са тези, които изискват себеотдаване, време и сърце. Затова ми се иска да споделя с вас, кои са най-добрите изненади, които съм правила. Надявам се честният до болка разказ да вдъхнови някого и някой да започне да прави подаръци, които правят живота съвършен за дълги години и влияят, както на получателя, така и на автора им, а дори в някакъв по-философски смисъл и на света. Това наистина е възможно.

Най-доброто, което подарих на мъжа си, е приемането.

През първите 10 години от съвместния ни живот, често мислех какво бих могла да променя в мъжа си. Искаше ми се да е по-открит. Да ме слуша по-внимателно. Мечтаех да се прибира винаги навреме вкъщи, да ме гледа в очите, когато разговаряме и да дъвче по-тихо дъвката си. Искаше ми се да не вдига толкова шум около рождените ни дни и другите празници. (Как смее!?) Отделих немалко време да мечтая мъжът ми да стане някой друг.

Веднъж имахме един доста напрегнат момент. Винаги, когато ми предстои нещо ново, се притеснявам и съм много тревожна. Мъжът ми е съвсем различен, непрекъснато ме съветва да се отпусна. Това ме изнервя и му отговорих: „За мен това е съвсем нов опит. Притеснявам се. Не можеш ли да го проумееш? Аз съм такава, каквато съм. Няма да се променя. И това е нормално. Може би нямам нужда да променям нещо в себе си.“

Ох.

И в този момент, докато стоях пред него, желаейки да ме види и обича каквато съм, най-сетне го видях такъв, какъвто е.

И престанах да мечтая да се промени. След време забелязах, че е по-открит – през нощта, когато светлините са угаснали и сме напълно потопени в себе си. Забелязах, че внимателно слуша, когато казвам: „Това е важно.“ Открих, че поема домашни ангажименти, които дори не бях забелязала. Осъзнах, че прави подаръци, не за да ме подкупи, а защото му харесва да подарява, при това има способността да помни кой какво обича. А когато дъвче дъвка си напомням, че ще дойде време, когато ще тъгувам за този звук и тогава ще ми се струва успокояващ.

Най-доброто, което подарих на мъжа си е приемането. И се оказа, че споделих подаръка му.

Най-доброто, което подарих на голямата си дъщеря, е свободата.

Имах големи очаквания за Натали през първите шест години от живота й. На крехките си рамене това дете носеше огромна тежест, натрапена майка му, която искаше всичко да е идеално и да следва генералния й план. Натали бързо прихвана от моя перфекционизъм. Стана много взискателна към себе си. В погледа й трайно се настани очакването на поражение, започна да дъвче устната си от притеснение. Един ден забелязах, че вратата на стаята й все по-често е затворена и открих причината – моята дъщеря предпочиташе усамотението пред компанията на критичната си майка. Разбрах, че ако искам да участвам в разговорите, тайните и разочарованията на скъпото си дете трябва по-малко да контролирам, да се отпусна и да го насърчавам. Започнах да признавам и приветствам всичко, което Натали вършеше правилно, вместо да акцентирам върху пропуските й. В крайна сметка тя расте и се учи, и има нужда от свобода да опитва, пада и отново да се изправя, без критик зад гърба си.

Когато бяхме заедно, си поставях за цел да направя деня й по-хубав. С времето се научих да отстъпвам, да правя крачка назад и да се вглеждам. Видях как детето ми използва възможностите си и творческото си мислене, как умело управлява компанията от съседски деца, как потъва в сложните си медицински книги и защитава тези, които не са имали шанс. Всяка вечер ние водим задушевни разговори в тъмната й стая и тя ми разказва как мисли да помогне на света. Знае, че въпреки грешките и паденията, които неизбежно ще срещне по пътя си, аз винаги ще я подкрепям.

Най-добрият подарък, който направих на голямата си дъщеря, е свободата да опитва, да губи и побеждава. И се оказа, че споделих подаръка й.

Денят, в който пораснах

mil2

Най-доброто, което подарих на малката си дъщеря, е времето.

Когато малката ми дъщеря навърши четвъртата си година, аз вече бях й дала ясно да разбере, че нейният подход към живота в стил „трябва-да-спра-да-помириша-розите“ откровено изнервя мен, ефективната й майка. Но докато не чух голямата ми дъщеря да й прави забележка за същото, нямах представа какъв удар нанасям на собствените си деца.

Този ден погледнах Ейвъри в очите и й казах: „Извинявай, че те карам непрекъснато да бързаш. Харесва ми твоят начин и бих искала да мога поне малко да приличам на теб.“ Двете ми дъщери бяха еднакво изненадани от необичайното признание, но лицето на малката буквално засия от удоволствие. Знаех, че ако удържа обещанието си и се старая повече да приличам на нея, животът ни ще се промени.

Всеки път, когато беше възможно, позволявах на Ейвъри да задава темпото. Хвалех я, когато забелязваше нещо, което беше убягнало на другите. Започнах и аз да забелязвам същите неща. Виждах колко се радва, когато бавно облича любимата си пижама, внимателно полива пилето си с ябълков сок, нежно утешава тъжния си съученик или търпеливо чака дядо си. Детето ми е Наблюдател. Бързо разбрах, че такива деца са прекрасен и рядък подарък за света. Тогава осъзнах, че тя е подарък и за моята луда душа.

Сега тя композира. Това е много интересен процес с китара и ноутбук, но има талант, увереност и търпение, и ще се справи. И преди всичко – сега времето е на страната на Ейвъри – няма никаква потребност да бързаш, когато отправяш послания с песен на този суетен свят.

Най-доброто, което подарих на малката си дъщеря, е времето. И се оказа се, че споделих подаръка й.

10 подаръка, които детето ни няма да забрави

mil

Най-доброто, което подарих на себе си, са размислите.

Ще пропусна важен подарък, ако не спомена, какво поднесох на самата себе си. Нито един от изброените по-горе подаръци нямаше да бъде факт, ако не бях си позволила да престана да бъда тази, която може да направи всичко с усмивка на лице, докато душата й бавно умира. Позволих си да изключа звука на външния свят и да последвам зова на сърцето си. Разреших си да бъда човек, да използвам собствените си грешки като стъпало към по-добрата си версия. Разреших си да плача, да се радвам, да дишам. Не бих била тази, която съм днес, ако не си бях позволила да пиша поне по 10 минути дневно, с надежда да стана автор, който може да помогне и на другите да преживеят същото.

Преди пет години си подарих размислите.

Те станаха подарък за мъжа ми, за децата ми и за всички, с които споделях своите истини и надежди. Аз и досега не умея да прави хубави материални подаръци, но добих навик да копая дълбоко в търсене на най-важното, което мога да дам.

Надявам се този текст да ви помогне да се почувствате по-малко притиснати да търсите нещо, което може да се опакова в кутия, и да се съсредоточите върху търсенето на подаръците, които носите дълбоко в душата си. Тези подаръци са време, присъствие, прошка, приемане. Те влияят не само на получателя им, но и на целия свят.

За тези, които са заинтригувани, един изящен цитат, който сподели с мен приятелката ми Кейтлин.

„Бъди по-мил със себе си. Ти си нечия глътка въздух, нечий спомен, дом за цял живот.“ – Наира Уахид.

Да. Значимите подаръци започват с това да бъдеш по-мил. По-мил със себе си, с него, с нея.

Няма да сбъркаме, ако сме по-мили, по-добри, по-открити, снизходителни, приемащи.

Винаги е добра идея да се започне с любов.

Авторката Рейчъл Мейси Стафорд, води блог, който е нарекла Hands Free Mama. В този блог, в продължение на пет години и повече тя разказва как се освобождава от всичко, което я измъчва, натоварва и отнема от времето й, за да сграбчи истински ценните неща. Рейчъл води лекции и е автор на няколко книги.


Прочетохте ли
Последните хора на света

Автор: Нели Славова/Истории от гардероба

Преди време приятелка, която работи като възпитател в детска градина, ми разказа следната история - баба на момиче от групата, искала да осъществи контакт с внучката си. Не била виждала детето в продължение на години. За това била виновна снахата, по думите на бабата. Бабата не търсела обаче друг вид контакт - като телефонно обаждане, писане на съобщения, ходене до техния апартамент. Инициативност проявила с това си действие - да отиде до градината, в която е записана внучката й; да потърси госпожата, в случая моята приятелка; да помоли госпожата да й изпраща снимки на детето и по този абсурден начин - да я "вижда". Бабата заставала на оградата и понякога наблюдавала детето през решетките с насълзени очи. Не го викала по име. Не смеела. Страхувала се от реакцията на детето, а и нямала необходимата смелост за истински жив контакт. За нещо смислено.

Моята приятелка, разбира се, приела молбата на бабата и се съгласила да изпрати няколко снимки на внучката й от предстоящото тържество, което градината ще има. (Бележка на редактора - с позволението на майката). Уточнила също, че тези снимки няма да й помогнат с нищо. Тези снимки са просто едни обикновени снимки и нищо повече. Те не дават връзка. Те не създават близост. Те не говорят. Оставете онези клишета, които ви втълпяват, че една снимка значи хиляди думи. Снимката не е разговор. Снимката не е диалог. Снимката не е създаване на връзка помежду ни. Снимката е един хубав спомен, в който дори може да не присъстваш. Бабата дошла още веднъж и казала на моята приятелка – „само малко ще я погледам“. Моята приятелка отвърнала, че явно налице е проблем, който следва да бъде решен. Бабата на свой ред все говорела, че се страхува. Обича това дете, но се страхува. Ще я погледа малко докато спи и ще си тръгне. А после ще я погледа и през цветната ограда.

Когато не става, не става

nedavat

Не знам точно какъв е въпросният казус и не мога да съдя нито една от двете страни в него. Мога да кажа обаче друго. В този казус има една трета висша страна, която се нарича дете. И не сме важни повече аз или ти. Не са важни нашите различия. Нямат стойност нашите оправдания за разрива помежду ни.

Без това да излиза като вид обвинение или нападка срещу бабата, си правя извод, че вместо да решим и изчистим някакъв откровено голям проблем, ние го задълбочаваме или смитаме под килима. Под килима никой не гледа какво има. А там обикновено се събира доста мръсотия. Старателно чистим около дивана, чистим и откритата площ, но никой не смее да вдигне килима. Всеки се страхува и не иска да бърка. Знам със сигурност, че така няма за стане. Знам, че като заобикаляме тази мъка, тя не намира своето решение и до консенсус не стигаме.

Не разбирам и думи като - много искам да я/го виждам; липсва ми; обичам го; искам да я/го погледам.

В същото време не правиш никакво действие, пасивна си, очакваш някакво чудо, очакваш, че времето ще подреди нещата както ги желаеш или просто свикваш да си агонизираш по този начин, затъваш си в проблема и не очакваш нищо отникъде. За теб е задоволително единствено краткото гледане отстрани. Отстрани деца не се гледат.

Забелязала съм и как хората, не знам този конкретен случай дали е сред тях, не правят никакви постъпки за търсенето на контакт, защото си мислят, че другата страна предполага, че ще бъдат отхвърлени.

Така. С догадки и подобни съждения далеч също няма да стигнем. Ако нещо те тормози, не ти дава мира и силно искаш вече да се освободиш от товара - просто се обади и потърси начин да поговориш с отсрещната страна.

"Ама тя не желае, тя ще ме отхвърли... !"

Нека пробваме. Нека поне се направят един, два, жалки опита. Току-виж никой не те е отблъснал, а напротив - готов е за открит разговор.

Човек трябва да остави егото си вкъщи, може би и него под килима, и да се изправи, да потърси подход и да поговори. Съжалявам, ако ще разочаровам някои от вас, но друг начин няма.

И знаете ли защо няма друг начин? По-лесен, по-бърз, с по-мъничко усилия? Няма друг начин, защото след съвсем малко всички тържества приключват! Още малко и градината затваря! Кепенците се спускат. После същите кепенци ще се спуснат триумфално и върху училището. Доживеем ли университет - ще видим отново плавното спускане. Дано само присъстваме на снимките за дипломирането. Дано го видим с очите си. Дано никой не ни го разказва. Дано сме там и съпреживяваме всяка радост, болка, трудност, успех, цялата палитра на живота - заедно. Дано сме заедно, а не през решетки. И не градинските. Решетките в съзнанието ни, които не ни разрешават никакви действия и постъпки. Те са най-гъсти и сбити!

Осмелете се да говорите днес! Сега!

Поколението на НЕбабите

nedavat2

Аз имам един случай от първи юни в Джъмбо. До нас обикаляше двойка възрастни хора, които си шушукаха как искат да ни заговорят, но не смееха и всеки се обръщаше към другия с – „хайде ти ги питай“. Обърнах се сама към тях и реших повече да не ги спъвам в собствените им мисли. Възрастната дама ми отговори, че иска да попита нещо моето дете. Попита го коя играчка му харесва повече - самолетът или колата? С коя предпочита да играе.

Моето дете не й отговори нищо, защото помисли, че ще му правят подарък и го хвана срам. Обясних на жената, че ще избере самолета. По-интересен е и той сега играе с това, но интересите на всяко едно дете са различни. Тя попита още и дали самолетът бил подходящ за дете на четири години, дали имал части, които да се погълнат? Отвърнах, че е подходящ и на четири години детето би следвало да знае какво прави.

Жената беше изключително притеснена, объркана и хаотична. Позволих си да попитам за кого е предназначена тази играчка? Тя каза, че е за нейния внук, когото не са виждали вече две години, защото снахата не го дава. Не защото живеят в Зимбабве, не защото често пътуват до друга вселена, а защото снахата не го дава. С това действията на всички хора явно се блокират. Явно тези хора нямат синове, за да се обърнат към тях, а имат само снахи.

Самолетът струваше лев и петдесет. Колата беше два лева. Дамата и господинът изглеждаха много добре и поддържани. Тя беше с хубава къса прическа, а той с черни кожени обувки. Госпожата смени темата и започна пак да ми обяснява, че този самолет според нея е опасен за дете на четири години. Можело да му се счупи перката и детето да се нарани. Друг път щели да купят нещо. Видях, че вече проблемът не е в избора на играчка. Видях мръсотията под килима. Замириса ми.

Казах й само, че според мен има нещо, което е много по-опасно. Нещо, което тя отказва още да види. По-опасно е да си обичаш внучето и да си готов да не се срещаш с него две години или пет... Има ли значение? Защото има удобни изречения и фрази като – „не го дава“! Така е удобно. Така проблем няма. Така е виновен друг, аз вина нямам за нищо!

По-опасно е да не можеш да компенсираш изчезналите години с нищо. Нито с два лева, нито с лев и петдесет.

Тя така и не разбра нищо. По-опасно е как сърцето ти се раздира отвътре, искаш връзка с това дете, но само на думи и само отдалеч. За другото трябва кураж и чистота под килима, а ние всички знаем, че такива прахосмукачки в производство няма.

Ще почакаме. Може и някой да изобрети. Но друг! Само това да не бъда аз! Нека друг изчисти вместо мен. Нека друг измисли това решение.

Аз вина за нищо нямам!


Препоръчваме ви още:

Друго нещо са внуците

Ако баба не обича внучето

Внуците ще отмъстят за нас

Автор: Калоян Явашев

Смирено награбвам раниците и избутвам количката пред входната врата. Връщам се за телефона си и казвам на децата да извикат асансьора. На момента еква мощно "Асансьорееееее! Асансьорееееееееее!". Изскачам бързо обратно и на свой ред им крещя да млъкнат. Ама не може всичко буквално да приемат. Мислете малко с тия глави, де! Изведнъж решавам да променя тактиката. Не, не така сега, Калояне! Що крещиш? Вероятно трябва да пробвам да обясня кротко и възпитано, а те сигурно ще ме разберат. Нали трябва пример да им давам в живота, а засега съм ги научил само да се дерат като овчари (с извинение към овчарите) и да казват "Наздраве! ".

Боримир поглежда моето колело, което предвидливо съм изкарал сутринта на етажната площадка, и ми крясва:

- Татееееее (не знам защо, но туй лапе винаги ми крещи все едно съм с шлемофони и къртя бетон), кололото има гумаааааа!

- Да, тате! - всичко що има гуми на този свят и се изпречи пред очите на сина ми е повод за дълго и досадно натякване от негова страна. Сега поне триста пъти ще ми каже, че има гума, а после още триста, че всъщност гумите са две.

Изненадващо за всички, този път Боримир решава да поразведри плановете си и с мощен шут в гумата (Браво, тате! Какъв фалц и то без засилка! ) събаря колелото върху сестра си ( Ей, тате! Като те хвана и твойта мамица..., ......., ...........). Женското писва все едно са му изкарали черния дроб през ушите и аз му помагам да се изправи. С кръвясали очи, но със спокоен глас, уж за да не ги травмирам, започвам да изреждам всички ужасни неща, които ще им се случат, ако не спрат да вдигат шум и не ме слушат. Няма да ги кача никога повече в колата (синът ми изтръпва), няма да видят повече таблет в живота си (дъщеря ми прибелва очите от ужас), а ако много ме ядосат ще им запаля задниците и на двамата. Пробвам с тежки въздишки и умолителни погледи да привлека съчувствието на Росито, но тя плавно тръшка входната врата, пожелавайки ни приятен ден. Вкарвам ги в асансьора, а близнаците предвидливо се държат за дупетата, понеже и те самите знаят, че е въпрос на време да се издънят.

Излизаме пред блока и при вида на жизнерадостното слънце и чистото небе моето иначе кораво сърце се свива. Знам, че е нахално от моя страна, а и сигурно съм последният човек на когото би обърнал внимание, но Господи, виж там пак за Апокалипсиса и ако си решил да действаш, мисля че е време да пускаш огнените топки от небето иначе в отчаянието си ще се обърна към Дявола и ще сключа договор с него без да ми мигне окото. Освен това той също ми предлага и неограничени минути за национални разговори, 75GB мобилен интернет, домашна телевизия и три талончета за търкане на ден, на промоционална цена от 7,99лв. (промоцията важи само ако не е валяло последните 4 години, можете да правите челна стойка с пети, България е Световен шампион по футбол, умеете да пържите яйца с ютия и имате съседи с фамилия Шванцгрундвайзер-Санчес-Карапопхаджитемелкови. При нарушение на условията, заплащате месечна такса от 800 лв. до второ нареждане). Бях готов да подпиша!

Стигаме до колата криво-ляво и започвам да ги товаря. Нашата кола е много специална. Не е бърза или красива кола, а е седемместен ван, който ни побира с известни резерви. В него може да намерите живо (или останки от него) абсолютно всичко, което населява и се е пръквало по таз земя. От мръсотията и храната вътре се е зародила нова екосистема и отваряйки вратата, пред мен редовно прибягват разни сенки и странни силуети на еволюирали микроби, които дори водят колониални войни. Пробвал съм да я изчистя, но децата някак си я докарват до същия вид само след едно качване.

Товаря ги едно след друго, и ловко избягвайки натоварения трафик, паркирам в центъра, където мога да ги пусна да бягат. Още като разтоварвам колата пред мен минава дядо с двете си внучета на около 4-5 год. и им крещи:

- Дядо, вие не сте нормални, бе! Такова нещо не съм виждал през целия си живот! Как ви хрумна тази простотия, какво ще кажа сега на майка ви!

Наблюдавам го с чувство на обреченост. Така бих гледал човек, който излиза от река пълна с пирани без ръце или крака, а аз трябва да вляза след него. Втриса ме, но си спомням, че все пак:

Аз сам съм господар на своята

съдба

и сам командвам своята душа!

("Непреклонен", Уилям Хенли - четете малко бе, мама му стара!)

Строявам детския електорат на тротоара и давам команда: "Айде, ама по-бавно и без да бъркате по кошчетата! ". Тръгваме надолу по главната и от първото кошче синът ми ми носи мазна салфетка, а дъщерята половин геврек. Почвам да търкам с мокри кърпички и да си мисля за далечни бездетни дестинации. Сепвам се и се изправям рязко. Тия деца май са гладни?!

- Гладни ли сте, бе?

- Даааааааааа - ревват насреща ми и една улична котка припада във фонтана пред Общината.

Тъмни сили

lyatoto

Тръгвам към най-близката закусвалня с намерението да ги натъпча с някоя мазна, пухкава и апетитна закуска, та да им стане тежко и после да нямат настроение да бягат. Потегляйки с деца нанякъде, вие никога не знаете колко време ще ви отнеме да пристигнете до набелязаната цел. Може да закъснеете, да подраните или най-вероятно изобщо да не успеете да стигнете дотам. Нашият керван се движеше с много непостоянна скорост и траектория. Няма как иначе, понеже децата ми са коренно различни в придвижването си. Боримир е като хиперактивен заек и често, докато вървим, бяга в нескончаеми кръгове около нас. Откъде я черпи тая енергия това дете не знам! Батерии ли яде, керосин ли пие, докато не го наблюдаваме, никой не може да ни каже? Малко е разсеян и често зяпа настрани, докато бяга напред, и така се среща доста често и внезапно с витрини, стълбове, други хора, задрямали животни и огради.

Микаела е в другата крайност. По-заплеснато дете от това не съм виждал. Дъщеря ми е от онзи тип хора, които зяпайки замечтано небето, пропадат в шахти, блеейки нанякъде се губят моментално, и понятието "концентрация" им е близко толкова, колкото и устройството на компаса е близко на арпаджика. Да вървиш с тях двамата е меко казано напрягащо и опъващо нервите. Докато синът ми прави окръжности около мен, имитирайки спътник, дъщеря ми ходи от край до край на улицата привлечена от най-разнообразни и "интересни" неща. Сигурно в главата й звучи следния глас: „Я, каква интересна хартийкаааа! Ами ще взема да клекна и да я гледам 15 минути. Я, на другия край на улицата виждам вълнуващи жълти плочки. Ами отивам да ги видя. Я, това там отзад гларус ли е? Леле, колко е интересен, връщам се да го видя. Тате защо реве като вол? Сигурно брат ми е направил някоя тъпотия. Я, кошче! Тате каза да не... хм, абе нещо каза тате, ама какво беше? Зайченцето бялоооооо, цял ден си игралооооо, в близката... Уау, в кошчето има много хартия. Я, пак гларус! Да взема да отида да видя дали е онзи същия отпреди малко, а? Този облак прилича на риба, а онзи на Кума Лиса, а онзи на трактор, а онзи на Робърт... къде е тате? Къде е Бори? Къде е Габи? Аз къде съм? Мамоооооооооо!“

200 метра и 40 минути по-късно влизаме в една закусвалня. Настанявам ги на удобни диванчета и питам кой какво ще яде. Микаела:

- Спагети.

Боримир:

- Банан.

Събирам сили и им обяснявам, че тука няма такива работи и да се концентрират върху закуските. Вие на тригодишни опитвали ли сте да обясните, че това което искат, го няма? Почна се едно врещене и тръшкане, а бебето ръмжи солидарно с тях. Завлякох ги до витрината и ги заплаших, че ако не млъкнат и не си изберат нещо, ще ги бия, ям, изплюя, бия и после пак ще ги бия, изпържа, изям, повърна и накрая ще ги направя на буркани, които ще дам на баба Меца да ги изяде, а тя на свой ред ще бъде изядена от голям багер. Една майка, която чакаше на опашката, трескаво си водеше записки и ме обяви за педагогически гений. Предложи ми да водя семинари, а тя щяла да осигури мечката и багера. Аз й обясних, че всъщност през ЕСЕНТА ИЗДАТЕЛСТВО "СОФТПРЕС" ЩЕ ИЗДАДЕ МОЯТА КНИГА и би могла да черпи идеи оттам. Скромно шибнах по един шамар зад врата на децата, но беше лек и единствено, за да затвърдя доброто впечатление. Купих им по една милинка и ги настаних обратно на диванчетата. Давам им картбланш да ядат, смучат или както там смятат да усвояват храната и се облягам самодоволно. Ще го изкарам този ден, какво толкова се лигавя и превземам?!

Боримир започва да яде, подскачайки. Не спира на едно място и ми прилича на колибри. Майната му, да прави каквото иска, само да се наяде и да миряса! Микаела хваща закуската с две ръце, вдига я на нивото на очите си, въздъхва меланхолично и си забива цялата физиономия в средата на милинката. Прасе би изяло диня с повече финес. Следващия път когато виждам физиономията на дъщеря си, тя има сирене в устата, носа, очите и ушите. Мързи ме да проверявам, но съм сигурен, че някак си има и в гащите и в сандалетите. Прилича на Ал Пачино в "Белязания". Забравил съм да си изрежа ноктите и безпроблемно изчегъртвам каквото мога от ушите и очите. От носа й казвам да го шмръкне, за да не хвърляме храна. Непрекъснато трябва да й напомням да дъвче, понеже се заплесва по всичко, което види.

Стокхолмски синдром

lyatoto2

Бебешката количка се клати зловещо, а ръмженето вътре се редува с кратки ядосани крясъци все едно има бясна катерица. Надниквам предпазливо да видя какво става и виждам, че Габриел е облизал цялата вътрешност и се опитва да си изяде дясното стъпало. Дъвче си крака, а когато успее да го захапе хубаво, издава изненадан сърдит вик. Дали да го оставя да се самоизяде или да го нахраня?! Освен собствените си крайници, какво ли друго яде? Не бе, знам какво ядат бебетата принципно, но когато се захранват трябваше да..., в смисъл не трябваше да им се дава..., имаше нещо за глутен... и за жълтъците... и калмари май не трябваше да му давам. Росито ми беше казала с какво да го нахраня преди да излезем, но аз както винаги изобщо не я слушах. Тая жена не се научи, че ако до третата дума в разговор с мен няма секс, пиене или тенис, гласът й се превръща в бял шум, който само бучи досадно в ушите ми. Дали да не му дам милинка и на него? Колко пък глутен ще има в нея? Всъщност изобщо не знам какво е глутен, как изглежда и защо да страня от него. На мен ми звучи като предводител на глутница, френско мъжко име или някаква обида от рода на лумпен. Решавам да попитам децата, може те да знаят. Питам Боримир:

- Тате, какво яде бебето?

Той ми отговаря:

- Бебето какво яде?

Аз пак:

- Не бе, тате! Кажи какво дава мама на бебето да яде?

Той:

- Мама дава на бебе Габи да яде.

Кръвта нахлува в черепа ми и се опитва да избие през очните ябълки:

- Знам, че майка ти му дава да яде. Виж сега, тате те пита какво му дава мама да яде? КАКВО? Хляб ли, сол ли, картофи, манджи, пюрета, пирони, люцерна... ? Кажи на тате, какво дава мама на Габи?

Спира да скача и се замисля. Накрая изтърсва:

- Люцелна му дава.

Поглеждам го невярващо. Все пак с тия днешни веганско-гмо free-био храни, като нищо може да е станало модерно бебетата да пасат, но като че ли досега не съм купувал такъв фураж за челядта. Всъщност аз пазаря само по списък, който жена ми винаги праща на телефона. Ако няма списък, независимо дали трябва да купя яйца, мляко, хартия или боб, непонятно как, дори и за мен, винаги се връщам само с бира и овесени ядки (да се вижда, че мисля за децата). Най-добре списъкът да е придружен със снимки с висока резолюция, защото иначе лесно бъркам кус-куса с ориз, лютеницата с доматено пюре, тиквичките с бира... Така че, напълно е възможно да съм купувал и люцерна за бебето, но да не помня. Сега обаче сме в закусвалня на пъпа на центъра и няма откъде да му окося едно кило, за да го нахраня, затова се обръщам към Микаела:

- Мики, какво яде бебето?

- Мляко - отговаря бързо дъщеря ми. Ако и тя беше казала люцерна, нямаше да имам избор и трябваше да паля колата и да карам към село.

- Браво, тате - вярно, че мляко мога да му дам. - Какво мляко да му дам, тате?

- Бяло! - отвръща учудено Микаела. По погледа й разбирам, че ме мисли за много прост и изкуфял.

Купувам едно кисело мляко и почвам да му давам. Яде, бе! Браво на мен, бащинският ми инстинкт (всъщност има ли такова нещо?) работи като швейцарски часовник.

След още 40 минути са се наяли и решаваме да продължим разходката. Вадейки последното сирене от ушите на Микаела, се опитвам да избърша устата на бебето с мокра кърпичка. Докато се усетя и Габриел отхапва половината салфетка и я глътва. Абе, това не е нормално бебе! Бяла акула ли те е раждала тебе?! Направо си просиш намордника, крокодилско чадо! Имам чувството, че съм от една седмица с тия деца и времето тече много бавно.

Излизаме и тръгваме с познатото темпо към Морската градина. Вървейки, отново се замислям дали електрическите нашийници за деца са всъщност толкова лоша идея и дали да не пробвам серийно производство. Я, този гларус същия ли е дето го гонеше Микаела преди? Хм, дали "Aerosmith" наистина ще спрат да изнасят концерти? Кога започваше турнира в Торонто и Федерер защо се отказа? Охо, плакат за театър! Камен Донев ще идва в Летния театър, супер! Жена ми сигурно си мисли, че много добре пазя тайни, понеже никога не съм разкривал нещо, което ме е помолила да крия. Дали да й призная, че не й издавам тайните, защото през повечето време не я слушам какво ми говори и честно казано не се сещам за нито една нейна тайна? Къде е Бори? Тука е, спокойно! Къде е Микаела? Къде е Микаела, бе? Микаела я няма! Мамооооооооо!


Прочетохте ли
Обичам лятото по ред причини

Автор: Надя Брайт

Понякога, освен че спим с мъже, имаме и връзки с тях. Понякога науката е безсилна да докаже защо го правим, но сърцето иска своето. Своето иска и главата, и изгорялата крушка в хола, и тихото гласче, което казва: „Не си лягай вечер сама като няк‘ва кукувица“. И не е лошо всички тия искащи части да срещнат Свестен Мъж.

Затова перифразирам великото френско правило и ви казвам: „Chercher la mère! Chercher la mère! Chercher la mère!“, което не означава да търсите морето, макар да би било доста правилно. Означава да търсите МАЙКАТА. Защото от отношението му със или към нея, можем да разберем, дали тук говорим за Свестен Мъж или Свестния на Мама. А и една от основните причини, да я търсим, е, защото като я намерим, можем да ѝ го върнем. Или (дай Боже) – да благодарим и да се поучим. Правила съм и двете – и в двата случая майките се радват.

Ето няколко типажа, които подлежат на връщане към производителя:

Ако очаква да се грижите за него

Грижим се за деца, домашни любимци и хора с постоянни затруднения. Със зрели мъже е логично да си партньорстваме. Т.е. – ако е болен, да му помогнем, да покажем любов и пр. Но класиката – да се прибере от работа (където е работил в тоя иначе трагичен ден) и вкъщи да се окаже, че трябва да го храним като птиче в човката, защото той е смертелно повален от грип... Ами – не. Големите мъже ходят на лекар, пият лекарства и са благодарни за грижите ни, без да ги очакват по подразбиране. Защото вече не са деца и са го разбрали. Може да сте се сдобили с екземпляр, който не приема съвети за мерки срещу заболяване, но когато се разболее, пада като отсечен в силните ви, ала нежни ръце. Честито – минал е фазата на бебето и е в ранното тийнейджърство. Остава да го доизгледате само още няколко фази на порастването. Но аз лично бих го върнала при мама (му) за тоя отговорен процес.

Карма

maika mu2

Ако мисли, че сте родена с функция „почистване“

Има мъже, които смятат, че на жените им е дадено от Бога да домакинстват. Изобщо каквото и да мисли, че жените трябва или не трябва да правят, защото са жени – това е знак. Знак, че в главата му пулсира само един образ на само една жена (познайте сега коя имам предвид). Така че – да го върнем на мама, да му реже палачинките на хапчици, вместо да ги режем ние. Не казвам, че е лошо да се режат на хапчици. Може с кеф да ги изрязваме и на брюкселска дантела. Проблем е, когато мисли, че е наша функция по подразбиране.

Ако не може да се насити на любов и внимание и "браво"

В началото е много готино. Да сме желани, важни, обичани, да има нужда от мнението ни. После става малко като част от дневния режим. Всъщност, ако се замислим - всяка готина жена би му свършила работа, стига да го „обича“ нон стоп. Докато в един момент не попитаме: „Скъпи, теб майката ти кога те е отбила от гърда?“ - и той не каже: „Като махнахме помощните колела на колелото“. И тогава спокойно можем да пратим момчето с препоръчана поща и бележка: „Чувства се цЕнен само, ако суче любов. Като го направиш самостоятелно момче – прати го обратно.“

Ако прави сцена, за да получи своето

Трябва да отбележа, че лично аз, на всяка сцена мога да направя такава противосцена, че да падне таванът и Годзила да дойде да ми стисне ръката за майсторство в запомнящите се влизания в кадър. Но ако някой ползва този метод, за да получи нещо от нас, значи още е във фазата на „нАма да ви пикам в гърнето!“. Доста назад от нас (ако поне сме махнали памперса).

Мъжете ги боли повече - учените го доказаха

maika mu3

Драматичният герой

Той е много замислен, или много тъжен, или пък много философски настроен... Ние се превръщаме в тънък душевед на тая необятна мъжка душа и постепенно започваме да живеем с неговите тревоги и трептения. Ставаме по-силни, умни и разумни и магически нашите нужди се стопяват до второстепенни. Е да, пич, ценим богатата ти душевност, но може ли малко да го поживеем тоя кратък живот, вместо само да го мислим или да те връщам на мама за утешаване?!

Ако не иска да го „командвате“

Има мъже, на които всяко наше участие в живота им, се струва като вмешателство. Може би някой (кой ли е този човек от женски пол) не е спрял да се бърка, когато е трябвало. А може и този човек от женски пол да е бил безгласна буква. Не знаем, а и не обвиняваме. Знаем само, че не може хем да има жена в живота ти, хем тя да не участва в него. И който не може да го осмисли, трябва да се върне малко назад и да се опита да израсне наново. Която има време – да чака порастването.

Изобщо – ключовото тук всъщност не е фигурата на мама (без която нямаше да има нищо на света), а израстването. И всяка от нас преценява от своята камбанария струва ли си да играе майка на непораснал.

Искам като бележка под линия, да вмъкна нещо, което ми се струва важно:

Не е грижа, когато казваш на някого къде да ходи, как да изглежда, какво да работи, какви са му задълженията, кога да прави секс, кой да му е приятел, какво да яде, как да говори, как да ти показва, че те обича. Не е грижа – контрол е.

Не е грижа, когато гледаш голям човек като малко дете, когато определяш дните си от нечии желания, когато се чувстваш длъжен във връзката си, когато трябва да си перфектен, за да си обичан. Не е грижа – чувство за малоценност е.

За автора:

37944757 10216340745782475 11426803440680960 n
Надя се занимава с Човешки ресурси, психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства и в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.


Препоръчваме ви още:

Как да си намерим смислен партньор за секс

10 признака, че мъжът ви е нормален

Когато мъжът се държи незряло

Автор: Ина Зарева

Влюбени сте за първи път. Не издържате дълго на емоционалната си клада и споделяте с приятел. Той ви осмива пред всички и най-вече пред обекта на любовта ви. Спомнихте ли си добре усещането на унижение, безпомощност, омерзение и неспособност да си поемете въздух? Сега си представете, че това опозоряване може да бъде видяно от милиони хора. Само чрез един бутон, иронично наречен „Сподели“.

Лъскавите списания, които работещите в чужбина родители носеха. Дамските - на холната масичка, придружени с въздишки и планове да се ушие същата рокля, мъжките – под леглото, придружени с въздишки и планове да се има същата жена. Сега си представете, че лъскавите рокли и жени са на един клик разстояние. Без никакви железни или каквито и да било завеси. Безкрайни, бездънни изобилия на мечти. Евтини колкото някогашните скъпоценни списания днес.

Весела глъчка се плисва в стаята ви. Детството, щастието, безгрижието и радостта са превзели целия свят отвъд. Ставате и затваряте прозореца. Солена буца дразни и бездруго червеното ви гърло. Имате шарка, под карантина сте и не може да излизате навън поне седмица. Сега си представете, че карантината продължава с години, а прозорецът е Windows.

Събуждате се един ден и с ужас констатирате, че тялото ви изобщо не се е превърнало в това, което сте очаквали. Приликите с Рамбо биха били страхотни, ако не бяхте момиче. Или имате краката на Джейн Фонда, но наболите брада и мустаци подсказват, че те едва ли са най-силното ви мъжко оръжие. Сега си представете някогашните богове Рамбо и Джейн Фонда като ненужни, стари клоуни. Има нови богове и те се наричат Фотошоп и Силикон.

Пубертетът - неизбежното зло

teen problemi

Класически соц банкет. Кръшни танцьорки увиват пера около красивия ви баща. Или млад колега кани майка ви на танц. За първи път изпитвате чувство на гняв и ревност. На собственост и отбранителност. На смътни страхове и недовършени фрази. Сега си представете двестата коментара на чужди мъже под провокативната снимка на майка ви по бански. И недвусмислените емотикони от фенки под сочния виц, постнат от баща ви.

Детските ви снимки се показват на всеки гост в семейството. Няма значение дали сте голи или облечени на тях, дали извършвате някакви физиологични нужди или сте направили ужасни физиономии. Всички се заливат от смях и ви щипят по бузите до посиняване. Сега си представете същите тези снимки, гледани и коментирани от стотици непознати хора всеки ден.

Най-големият хулиган или най-пропадналото момиче в класа? Те бяха примерът какви не трябва да бъдете. Колкото по-малко приличахте на тях, толкова по-страхотни бяхте. Сега си представете обратното. Точно така – вие сте най-смотаните в цялото училище.

Ако бяхме тийнейджъри днес, нямаше да се справим. С безкрайните правила или с липсата на такива. Със самотата и с отчаяните опити да бъдем приети. С наличието на огромен избор, който стресира точно толкова, колкото липсата на избор. С десетте предложения за различни амфети само от класната стая до спирката. С несигурността на родителите ни да бъдат родители. С непрекъснатото сравнение с по-добри, по-умни, по-красиви, по-успели, по-уникални, по-богати, по-можещи, по-талантливи, по-щастливи хора на нашите години. С телата ни, които не влизат в нормите. С анорексията и булимията. С депресията. С безпътието от многото пътища.

Попитах няколко тийнейджъри кое е най-гадното в живота им:

 „Сутрините. Не знам дали е от възрастта, но сутрин съм като бомба със закъснител. Не искам никой да ми говори, освен ако не съм се наспал :)“

„Имах един период преди 2 години, когато растях доста. Обаче бях и пълен. Съответно да си намирам дрехи беше ад.“

„Като цяло пубертетът е нещо ужасно.“

„Целият стрес от училище не ми влияе положително :))“

„Родителски очаквания.“

„Отношение от родители и по-големи хора като цяло, които все още те третират като детенце.“

„Липса на глас и мнение в много случаи.“

„Окосмяването!“

„Твърде много училищна работа, която обикновено всички пренебрегват и смятат за малко.“

„Цикълът!“

„Хормоните!“

„Може би... пубертетът, неразбирателството, осъзнаването какво искаме да правим с живота си нататък.“

„Репликата: Вече не си дете, дръж се еди-как си!“

Изгубени в превода

teen problemi3

„Семейството срещу приятелите.“

„Чувствата и връзките.“

„Сънят и стипендията - никога не са сигурни.“

„Чувството да не знаеш какво искаш.“

„Училището!“

„Битката с наркотиците. Това, че много хора я губят.“

„Промяната в психиката и настроенията.“

„Неосъзнатото порастване и идващите отговорности.“

„Емоциите, които не можем да контролираме.“

„Разминаванията в нашите очаквания и тези на родителите ни.“

„Бъдещето, което е едновременно толкова близо и толкова далече.“

„Родителите все те разпитват и това е дразнещо.“

„Родителите непрекъснато си мислят, че се дрогираш.“

„Да съм гувернантка на сестра си. Да трябва да я водя и взимам от училище, да ѝ отстъпвам всичко, защото съм по-голяма.“

„Безкрайните изисквания. Скандалите за петица, защото не съм се постарала достатъчно.“

„Родителите ми не се интересуват от мен. За тях аз съм боклук.“

Късна вечер след дълъг работен ден. От двете страни на масата стоят две безкрайно уморени същества – родителят и неговият тийн.

И двамата са еднакви в слабостта и безсилието си. В безпочвените си съмнения и безсмислените си битки. В самотата и лицемерието си. В ужасния капан на страховете си – от провал, погубване и липса на любов.

Сега си представете как родителят минава от другата страна на масата, сяда до свития на стола си тийн, прегръща го и казва:

- Не мога и да си представя колко ти е трудно, но не си сам.


Препоръчваме ви още:

Родители и тийнейджъри - как да съхраним връзката си

Как да говорим с тийна за проблемите му с теглото

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Кое е за предпочитане – да умееш да се забавляваш с децата си или да можеш да сготвиш вкусна супа? Преди време една майка публикува пост на стената си, който предизвиква одобрението на почти 6 хиляди нейни сестри по съдба и продължава да се радва на голям интерес.

Две години самоотвержено работих като майка. Самоотвержено е добра дума, напълно подходяща за случая. Забраних себе си като личност, сложих на пауза жената Олга Савелиева. Роди ми се син и неговите интереси затъмниха моите на 100 процента. Моята карта с увлечения, приятели и работа беше бита от мощния коз – любовта към сина ми. Измислих си сама правила на добрата майка.

Или не беше точно така. Оказа се, че вътре в мен те вече съществуват, просто се актуализираха с раждането на детето. Добрите майки успяват във всичко. И в гушкането и в разходките, и в чистенето, и в готвенето на супа. Добрите майки могат да поддържат разговор на всяка тема, свързана с децата - от коликите до избора на училище. Добрите майки са винаги в добро настроение и непрекъснато разговарят с детето: „Какво е това? Петленце? Как прави петленцето?“ Добрите майки играят активно на детските площадки с децата си и са изцяло въвлечени в процеса на възпитание и развитие на поколението си. Децата на добрите майки на една година рецитират стихотворения и сами си връзват обувките. Изобщо, всяка майка си има някакви свои правила на добрия родител. Моите бяха много сериозно коригирани след първото майчинство. Наистина много. Аз не просто ги прередактирах, а след две години ги пренаписах.

Моята майка ми разказваше, че веднъж изгубила съзнание. При това не се оплакваше, а като че ли се хвалеше.

Живеели сме на първия етаж, подовете вечно били студени и затова се налагало да ме обуват с по 6 чифта ританки, а памперси тогава нямало и аз съм напикавала по 6 чифта дрехи наведнъж. Тя трябвало да пере непрекъснато, при това не просто да пере, а да изварява. Като че ли бебешкото ако излъчва опасна радиация. Освен това трудно било сушенето на прането, пък трябвало и супичка да ми прави, а продукти не се намирали твърде. Понякога се нареждала на опашка, която излизала извън магазина, а било студено.

За половин година майка ми не се е разделяла с мен за повече от 10 минути. Да отглеждаш дете без памперси и пералня е подвиг. И мама героично се решила на него. Денонощно перяла и изварявала моите пелени и ританки, приготвяла обяд, почиствала пода с тухла… Защо с тухла? Така я научили на село. Завиваш в един парцал тухла и търкаш. После колосвала прането, гладела го от двете страни, като изсъхне.

И ето че веднъж в дома ни дошъл лекар. Педиатър.

Влязъл, а в коридора миришело на прясно изпечен хляб и супа. Отишъл в банята да си измие ръцете – а там проснато пране – блести от чистота, съхне, мирише нежно на прах за пране. Надникнал в стаята – върху креватчето с блестящите от чистота чаршафи лежало момиченце с червени бузки, облечено в идеално изпрани и изгладени дрешки.

- Как успявате? – запитал поразеният педиатър, обръщайки се към майка ми.

- Никак – отговорила майка ми и припаднала от умора.

Лекарят се втурнал да я свестява, търсел пулса й върху китката с претрита от прането на ръка кожа. Плеснал й няколко шамара, за да се свести. Когато майка ми дошла на себе си, попитала:

- Искате ли супа?

Длъжни ли сме да обичаме майките си

dobra losha

В тази история винаги ме е смущавало следното – къде съм била и какво съм правила аз, новороденото, докато тя е пекла хляб, варила супа, гладила и дезинфекцирала?

Спала ли съм? Денонощно?

Или съм била премествана от креватчето в кошара, докато майка ми е изпълнявала поредната си домакинска задача. Едно шестмесечно пълзящо човече напълно връзва ръцете на майка си. То трябва да бъде следено.

Както стана ясно по-късно, аз съм прекарала ранната си младост изключително в креватчето. С решетките. Защото майка ми е имала един куп задачи и всички те са били много важни за нея. Прането, готвенето, гладенето, чистенето са били занимания за добри майки. Понякога ме изкарвали от креватчето-затвор, за да ме полюшкат или да ми прочетат стихотворението за зайчето (все пак съм била обичано дете), а после ме връщали отново в него – на домакинята й втасало тестото или съм напикала (не дай, Боже) поредните ританки.

Мама ми разказваше тази история, очаквайки съчувствието и възхищението ми.

От мен се очакваше да кажа: „Горката мама.“ И едва ли не да се извиня за мокрите дрехи и неспособността да контролирам уринирането си.

Два месеца по-късно открили изоставане в развитието ми. На осем месеца детето нито гукало, нито пълзяло, лежало по цял ден само в креватчето си.

Педиатърът обяснил на майка ми, че бебето е по-важно от чистенето и готвенето.

- В смисъл? – попитала майка ми. Тя не можела да разбере. – Искате ли супа?

За нея мръсният дом, в който не мирише на супа, е провал за домакинята. А това, че детето й не гука, не е страшно.

Мама се опитала да оправи нещата донякъде. Вместо вечерното чистене, ми четяла стихотворенията на Агния Барто. Но го правела без особен ентусиазъм. Защото от всеки ъгъл я гледали слоевете прах, който влизал през прозореца и вместо да почисти подовете с тухла, увита в парцал, тя била принудена да рецитира стихотворения за бика и за кого ли още не.

Към 11-ия ми месец мама загубила търпение. Разбрала, че е невъзможно да бъдеш добра майка, ако имаш дете. И ме изпратила на отглеждане при баба и дядо, които дотогава съм виждала само веднъж, на една сватба. До техния град пътуването е два часа полет със самолет или денонощие с влак.

Внимание, това е важно – тя направила това, за да остане добра майка. За да не й пречи никой да готви и чисти. Скоро разбрала, че когато никой не се напикава, няма и какво да се пере. И педиатърът вече не идвал. Тогава тя променила нагласата си. Преразгледала своите правила на добрата майка.

Добра майка вече била тази, която работи и редовно изпраща пари за възпитанието на детето си. В дома й, както и преди, все така ухаело на пресен хляб.

Научих се да мисля за всичко това, без да я осъждам. Мама наистина мислеше, че прави това, което трябва да прави добрата майка. Че да издигнеш в приоритет готвенето и чистенето е белег за добро родителство. Вероятно е имала право да мисли така, защото се е чувствала добре със своите правила. Аз „четях“ тези правила през призмата на своето детство, лишено от родители, през призмата на обидата, лишена от майчини целувки. Имала е право да мисли така, защото гледната й точка е била формирана от съдбата й. Затова е смятала, че като добра майка е най-правилно да ме даде на баба и дядо, които вече са пенсионери и нямат никаква друга работа, освен да се занимават с мен. Така си беше. Те се занимаваха. Бързо компенсираха изоставането в развитието ми. Дори изпреварих връстниците си. На четири години аз вече танцувах, четях, завързвах връзките на обувките си.

Защо искам да съм "ненужен" родител?

dobra losha2

После пораснах. И станах майка.

И в моите лични правила, в знак на протест, няма нито една точка за чистене, пране и гладене. Всички те са свързани с детето.

Когато спи, може да почистя, или да сготвя – ако успея. Аз съм лоша домакиня. Все не успявам да почистя. Правя го веднъж в седмицата. Готвя вкусно, но в големи количества, за да се занимавам с това по-рядко. Използвам всички хитринки на съвременната домакиня – всякакви възможности да съхранявам, консервирам, замразявам и размразявам храна. Правя супа за три дни – и на третия ден е най-вкусна. Отнасям се спокойно към храната. Вкъщи често може да се чуе: „Какво да стопля в микровълновата?“

Но пък имам деца. Занимавам се с тях. Играя. Водя ги навсякъде със себе си. Аз съм се потопила напълно в техния живот. Ако съм уморена, казвам на мъжа си: „Свободен ли си в сряда? Искам да отида на кино с приятелки.“ Мъжът ми с радост остава с децата. Разбира се, има едно НО. Мъжът ми ме МОЛЕШЕ да му родя деца. Много искаше. Умоляваше ме. Сега ги обича безкрайно. Да остава с тях за него е щастие. Ако е зает и не може да ме отмени, а имам нужда от почивка, защото вътре в мен се събира умора, която ме прави раздразнителна, винаги мога да му кажа: „Ти нали искаше деца? Ето ти ги. Освободи си срядата, ако обичаш. Или четвъртъка.“ И излизам. И за минутка не чувствам вина. Добрата майка отива да се разходи.

Пиша това, защото виждам, че много млади жени смятат едва ли не за престъпление да почиват без децата си.

Ето какво, момичета.

Да се върнем към написаното в началото. Две години самоотвержено работих като майка. Добра майка. После тръгнах на работа. От 9 до 18. Официално мога да заявя, че на света няма по-тежка и отговорна работа от майчинството. Затова майката трябва да си почива. Да си взема мини-отпуск от време на време. Това е нормално, даже е необходимо. За да не полудееш. За да си щастлив. За да научиш децата си да бъдат щастливи. Коригирайте възгледите си за добра майка. Забравете тази прословута категоричност. Добрата майка не е длъжна денонощно да кипри апартамента (въобще това е мъка), не е длъжна да пече многослойна лазаня, не е длъжна да глади детското бельо от двете страни (аз мразя да гладя и децата ми израснаха с неизгладени дрехи, ако искате подайте сигнал в Защита на детето). Не е длъжна, освен ако сама не иска това.

А какво е длъжна?

Да се усмихва. Да се смее. Да създава усещане за щастие. Най-голямото доказателство за това, че си добра майка, е щастливото дете – весело, усмихнато, любознателно и активно. Вашите възгледи не трябва да удовлетворяват потребностите на обществото или на свекървата. А само вашите. Никому не сте длъжни. Дори на детето си. Да, нищо не дължите на детето си. Можете да го оставите и да излезете да се разходите. Но как ще се чувствате? Ще ви мъчи ли съвестта?

Организирайте живота си така, че да сте щастливи със своето майчинство. За да не натяквате по-късно на детето си за безсънните нощи. Аз все още кърмя дъщеря си. Моите нощи до една са будни. Повече от година не съм спала пълноценно. Но това е щастие. Истинско, безсънно, мое щастие. И когато момиченцето ми порасне, ще му разкажа колко много любов ми е давало в нощите, когато съм го целувала по ухаещите на мляко бузки и съм била щастлива с майчинството си.

Раждайте деца, за да сте щастливи.

P.S. Ние излизаме на разходка. У нас не е чистено.


Препоръчваме ви още:

Имам нужда от теб!

Майчината любов е по-силна от всичко

10 неща, които майката иска да каже на децата си

Автор: Нина Любенова

В моето детство всяка лятна ваканция започваше със списък от книги за четене. Винаги гледах на него с досада, а така обичах да чета. Прекарвах летата на село при баба и за мое щастие в тамошната библиотека нямаше лимит за брой наети книги и се товарех с колкото можех да пренеса. Но така и не прочетох част от задължителните книги (макар други да са ми любими и до днес). Започвах ги, прескачах глави, минавах по диагонал - пълно изтезание. Завиждах на приятелка, чиято леля ги четеше вместо нея и после й ги разказваше подробно. 

Радвам се, че днес живея в държава с различна образователна система и чакам с нетърпение следващото лято, когато и синът ми ще може да се включи в училищните летни предизвикателства по четене, та и аз с него. И без това, към днешна дата, чета тийнейджърските поредици. Запалих се миналото лято покрай същата тази училищна инициатива, макар форматът да беше различен – детективски - и се търсеха улики из книгите. Всъщност всяко лято е различно, за да запазят детския интерес.

За три седмици от началото на ваканцията са прочетени 874 000 книги (според сайта). Предизвикателствата се ръководят от местните библиотеки. Децата се записват за участие, получават стартовия пакет (тази година се събират стикери - някои с мирис и текстура, както и други бонуси), а регистрирането в направения за целта сайт става с родителско одобрение (все пак безопасността на децата е на първо място). След което децата получават автоматично генерирани от системата имена (като например Професор Иги Уелингтън), с които участват в активностите.

Така и така са въвлечени родителите в схемата, на тяхното внимание също са предложени актуални заглавия за лятото.

Освен да раздават книги и стикери, библиотеките организират различни занимания и събития, интервюта с автори, канят се знаменитости да разказват и дискутират с младата аудитория любимите си детски книги. Наемат деца-доброволци да помагат в библиотеката. 

Сайтът е разработен така, че да се хареса на децата. Има игри, предизвикателства, отключват се нива, обсъждат се книгите, дава им се рейтинг. Има и генератор за книги, който да насочва децата към интересни за тях заглавия според въведените критерии. Отделно всеки може да добавя книги извън посочените в сайта. 

Сред най-харесваните книги към момента, намерих преведени на български следните заглавия:

dal

lelka

207379 b

tom

Главните герои на тазгодишното лятно четене са петима приятели. Всеки от тях е с различен характер и интереси, както и с личен списък от предпочитани книги. Всяко дете може да се придържа към любимия си герой и да се потопи в харесвания от него стил, следвайки препоръките на персонажа. 

reading1

Снимката е от близката библиотека

Руби (в инвалидната количка), например, е откривателка. Обожава загадките и пъзелите. А Денис (под нея) е с развинтена фантазия и насочва към книгите от фентъзи жанра. 

Книгите са разделени по възрасти от 4 до 13+ години, групирани в следните жанрове: Приключенски, Факти и информация, Спорт, Фентъзи, Животни, Комедийни, Ужаси, Семейни, Исторически, Комикси, Поеми, Приказки, Чуждестранна литература. За всяко дете може да се намери нещо интересно сред стотиците заглавия. Задължително трябва да се прочетат 6 на брой книги - по една за всяка седмица от ваканцията.

Това, което ми направи впечатление е, че заглавията от учебния план, в това число и класиките, липсват. Тях децата така или иначе ще четат и коментират през учебната година. Книгите за лятото са изцяло за забавление и личностно обогатяване. Отделено е нужното внимание и на съвременните автори. В основата на проекта е това, че четенето за удоволствие е по-важно за когнитивното развитие на децата, отколкото образователното, и е по-мощен фактор за постиженията в живота, отколкото социално-икономическото им обкръжение.

Събраните медали и стикери по време на ваканцията, разбира се, се носят и в училище със започване на новата учебна година. Предизвикателството е не само лично за всяко дете, но се съревновават класове и училища помежду си. Учителите също са активни читатели, успоредно с децата, и са в крак с новостите в жанровете, предпочитанията и трудностите, които те срещат. Тематиката на новата учебна година за различни занимания и активности се обвързва с любимите герои/книги на децата, с които са се запознали през изминалото лято. 

Лично мои фаворити, които чета на "стари години" са Джаклин Уилсън и Роалд Дал. А на четиригодишния - Джулия Доналдсън. Нищо че още не сме част от предизвикателството - библиотеката я посещаваме все така редовно и през лятото. 


Препоръчваме ви още:

Как да научим децата да обичат четенето, без да ги подкупваме

Книжният ни списък за лято 2018

Кой обича приказки? Любими книжки за бъдещи читатели

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on