Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Пиша това специално заради многобройните коментари по повод историята на майката, която разказа как за една секунда се е превърнала в чудовище. Много от вас споделиха, че и те са имали подобни моменти, в които децата са направили нещо опасно, нещо животозастрашаващо и родителите са реагирали с шамар или плесница. Такава реакция не е рядкост и е израз на паниката на родителя. Това, което ме притесни обаче е, че подобна реакция се поощрява и приема като съвсем нормална. Че това се смята от мнозина за добрия начин да научим детето да не прави опасни неща и да се пази самичко.

Не вярвам, че е така.

Какво прави две-тригодишното дете, ако го оставите без надзор?

Бърка в контакти.

Дърпа щепсели.

Играе си с кабели.

Омотава се с шнурове на завеси, колани, прежди, въжета за скачане.

Катери се и отваря прозорци, излиза на тераси, надвесва се.

Отваря шкафове, вади ножове, вилици, ножици.

Опитва препарати за почистване.

Гълта лекарства.

Пипа котлони и печки.

Защипва си пръстите на вратата.

Катери се по секции, пада, разбива си главата.

Яде монети, копчета, малки предмети, задавя се тях.

Какво прави на улицата?

Тича по тротоара и ви губи.

Тръгва с непознати, за да му покажат кученце или котенце.

Излиза на платното, пред колите.

Спъва се.

Пада в дупки и шахти.

Пада по стълби.

Катери се по недовършени строежи, парапети на мостове.

Скача във фонтани.

Сигурно има и още куп неща, които малкото дете е напълно способно да направи, ако не го пазите. Тук съм изброила само тези, от които съм пазила моите синове, когато сме у дома и когато сме навън.

Малките деца нямат чувство за самосъхранение.

Те са естествено любопитни към всичко наоколо и искат да опознаят света. Те не могат да направят разлика кое може да ги нарани и кое - не. Не разбират защо в парка могат да тичат на воля, а на улицата е забранено. Какво означава "Набих детето, защото се опитваше да бръкне с ножица в контакта." Чакайте малко! Защо двегодишно дете има достъп до ножица и защо контактът не е обезопасен? Детето няма вина затова. Ако вярвах в телесното наказание, бих казала, че някой друг е за бой тук. Докато не пораснат и не се научат да правят разлика кое е опасно и кое не е, работа на родителя е да обезопаси около тях и да не ги оставя без надзор навън или у дома. Вие може да пляскате детето при всички гореизброени ситуации, но това няма да научи едно две-тригодишно хлапе да се пази.

Ще го научи, че човекът, който трябва да го пази, всъщност го бие.

Ако предпочитате да е така, ваша работа. Това, в което вярвам аз, е, че малките деца трябва да се пазят, да им се говори и да им се дава личен пример. Така ще научат правилата. Не с шамари.

Веднъж изпуснах двегодишният ми син и той ми избяга. Десет минути не успях да го открия. Когато най-после се появи, плаках толкова много от облекчение, че през ум не ми мина да го плесна, заради това, че не ме е послушал. Той още помни тази случка. Помни как треперех от ужас и го прегръщах и целувах. Повече никога не е бягал. Не вярвам, че ако го бях пребила от бой, щеше да я запомни по-добре. Не, не ви казвам да плачете. Казвам ви, че детето помни много добре реакцията на родителя, чувствата на родителя. Не е нужно да бъде бито или удряно, за да запомни, че нещо е притеснило майка му. Освен ако не ви харесва да го биете, но ако случаят е такъв, жалко за детето ви и още повече жалко за вас.

Не пиша това, за да накарам всички, които са пляскали някога детето си, да изпитат чувство на вина. Правила съм го и аз. И аз съм се превръщала в чудовище. Чудовището дреме във всеки от нас. И всеки може да сгреши. Важното е да не превръщаме грешката си в норма и да поощряваме и другите да я правят, защото така ще се чувстваме по-малко зле. Важното е да признаем пред себе си, че сме сгрешили и да положим усилия да намерим други начини, по-добри, по-достойни.

Ще приключа с думите на Нина Любенова.

Представете си, че сте в гората. И изведнъж срещу вас се изправя огромна разярена мечка. Сърцето ви спира за миг, след което започва да бие толкова силно, че ехти в ушите ви. Не ви достига въздух. Зениците ви се разширявят. Ръцете ви се потят. Краката ви се подкосяват.

Представете си сега, че мечката всяка вечер се прибира в дома ви…

Не искам да съм мечка. Дори да става дума за една плесница, когато съм си изпуснала нервите.

Още по темата: 

Възпитание със страх

Три фрази, които не работят

За 1 секунда се превърнах в чудовище

Това писмо получихме от една благодарна майка, която със спокойствие е оставяла детето си на "каките", а то с радост е прекарвало дните си при тях. Тя с благодарност се сбогува с тях и им казва „Чао, чао, какиии!“ Вярваме, че е важно да се споделят хубавите неща в живота, както и да говорим за добрите хора, затова го публикуваме тук и се надяваме то да стигне и до страхотните хора, работещи в 21 СДЯ Бон-Бон.

Здравейте, Мария,

Дълго време се чудих къде да изразя благодарността си към персонала на 21 СДЯ Бон-Бон. Мислих да пиша благодарствено писмо до Министерство на здравеопазването (яслите са под тяхно ръководство), но се опасявам, че писмото ще потъне някъде там, на някоя купчина с множеството оплаквания и жалби. Мислих да пиша до самата ясла, но пред тях вече лично изразих благодарността си. Ще се радвам, ако дадете гласност на моите писания и предварително се извинявам, ако чисто стилистично те не са издържани.

Имам две деца (момчета) и не съм от особено чувствителните и емоционални майки. Не мисля, че светът по принцип се върти около тях, моят - да. Нямам очаквания персоналът по яслите и детските градини да има по специално отношение към тях, затова и бях изключително приятно изненадана от отношението, което малкото ми дете Явор получи в 21 СДЯ Бон-Бон. Няма да влизам в подробности от сорта на това, че той проговори там, научиха го да пие вода от чашка и да се храни сам и ми помогнаха да махна памперса (неща, които по принцип смятам, че не са техен ангажимент, а на родителя), но ще се опитам да предам усещането, което те оставиха в мен и в детето.

Искам да изразя благодарността си към ръководството на 21 СДЯ Бон-Бон в лицето на г-жа Владимирова, към г-жа Витанова (възпитател), която научи детето ми да пее „Мила моя мамо“, към жените, които полагаха ежедневни грижи за него, към целия персонал на яслата.

За родителите с любов, за учителите с благодарност 

dgradina

Ето че Явор тръгна и на детска градина, при брат си, до нас. Колко удобно – ще ги водя и взимам заедно, няма да обикалям половин София в задръстванията. Но Явор реве, за първи път реве, пита кога ще отворят Бона, кога ще види Ивавилон (Ивайло) и каките (така Явор наричаше сестрите и лелите от яслата, само за информация едната беше над 70-годишна кака). Колко интуитивни са децата... Последния ден на Явор в яслата си спомням, че вървейки от паркинга (да, имат паркинг) към яслата, Явор каза „Мамо, много е хубав Бона. Много е хубава нашата полянка.“. Плаках, разревах и персонала. Плаках и следобеда, когато го взимах, разревах и втората смяна. „Яворе, кажи чао на каките.“ „Чао, чао, какиии!“ – усмихнат. Не разбираше, че това не е „чао, ще дойда утре пак“, не разбираше, че това е сбогом, освен ако аз не реша да го заведа, за да ги види. Напомням, че не съм особено чувствителна и емоционална майка.

М.с Стоянова, леля Вили, м.с. Милоева и леля Нина – това са жените, които полагаха ежедневни грижи за него. Те не само гледаха детето ми, те го дариха с внимание и обич, които днес трудно се срещат извън семейството. Те ми подсигуриха спокойствие. Година, в която детето ревеше, не защото ходи на ясла, а защото не може да отиде, в редките случаи, в които е боледувал. Година, в която детето тичаше с усмивка към тях, а аз спокойна отивах на работа. Година, в която ежедневно срещах разбиране, уважение и внимание. Година, в която повярвах, че доброто продължава да съществува и хората още го носят в себе си...

Думите и жестовете за безсилни да изразя благодарността си за грижите, вниманието и обичта, с която тези отдадени на професията си жени дариха детето ми! Никога няма да ги забравя! Радвам се, че ги има и че ги срещнах! Пожелавам им още дълги години да са живи и здрави и да не се променят! Дано повече Хора взимат пример от тях... Нека бъдат благословени!

Милка Василева

Препоръчваме ви още:

Искаме едно и също

Скъпи учителю!

Автор: Лени Рафаилова

Отиваш на плажа. Има 10 човека на разстояние от два километра. На 15 метра от морето е паркиран автомобил със софийска регистрация. Реакцията ми е ясна и гласи: "Егати простаците!". Една баба учи дете на 10-12 години да плува на плиткото с плувки. Реакцията ми: "Е, що не го остави детето да си плува само! Бабешка му работа."

Не се вторачвам в съседите по чадър, нямам такъв навик, а и те са на прилично разстояние от 20-30 метра. На следващия ден колата им е паркирана на същото място, реакцията ми отново е същата. Към нас се приближава майката, която води малко кученце да се запознае с нашия Джар. Разменяме по десет любезни изречения. Жената изглежда съвсем наред и изобщо не се държи просташки. Дъщеря ми веднага забелязва това, но все пак още продължаваме да се чудим защо трябва да си паркират колата аха и до морето почти.

Ден трети. Загледала съм се напред. Разделям се с морето и си подсмърчам тихичко. Поглеждам встрани. Жената и бабата вървят към нас, а помежду им е онова момиченце с плувките. Те го придържат, то се смее. Иска да види Джар.

Има церебрална парализа.

Искам да си счупя главата в най-близкия камък.

Говорим си. За къщата, в която са отседнали и че има твърде неудобна вита стълба за втория етаж, където е единствената баня. Къпели момиченцето на първия етаж с подръчни средства, за да не я мъчат да качва ужасните стъпала до горния етаж. Нашата къща е по-удобна, предлагам на жената да й я покажа, но тя не иска да ни безпокои. Не ме безпокои. Пиша на листче името на собственика и телефонния му номер. Искам с нещо да й помогна. И все още искам да си счупя главата. Откак се помня уча децата си никога да не съдят хората, не им е работа и вероятността да са в грешка е огромна. Уча ги, ама аз явно не съм се научила. Затова... избягвайте да съдите хората, дори и когато Ви се струва, че сте 100 процента прави. Както си мислех и аз, когато гледах паркирания на плажа автомобил.

Хората бяха спрели там, за да може детенцето им да стигне по-лесно до плажа, до морето, до морето, което всички обичаме и което обича всички нас. 

Денят, в който пораснах

4ae9573756ec86c521e01a380539f586 L

Още от Лени Рафаилова: 

Цековите гащи

Шапка в тролея

Автор: Яна Пеева

Аз съм най не спортният човек на света. Веднъж, преди 6 години, бяхме на море с приятели и смело заявих, че сутрин ще ставам на тичам до плажа и обратно. Станах една сутрин. Отидох, ходом, до баничарницата, купих банички за всички и се прибрах. Още ме бъзикат.

Сега осъзнавам, че съм си вкарала голям автогол с упоритото нежелание да спортувам и като цяло да извършвам, каквито и да е физически упражнения. Известно време се оправдавах с това, че все пак имаме две кучета, които разхождам, демек не е като съвсем да не се движа. След като родих Борис обаче се оказа, че положението никак не е розово и докато в началото не ми правеше впечатление, защото главно лежахме, гушкахме се и се наслаждавах на толкова колко е миниатюрен и прекрасен, в един момент осъзнах, че проблемът е голям. В случая дори не ставаше въпрос за килограмите, а за това, че се чувствах като абсолютна развалина. Месеците (а и години преди това, нека бъдем честни) ограничено движение, хапване, на каквото си поискам, и излежаване на дивана ме бяха докарали до състояние на полуразпад. Няколко минути разходка с количката ме смазваха, кръстът постоянно ме болеше, а това да го приспивам на ръце беше абсолютно немислимо, защото изпитвах адска болка. Люлеещият се стол и слингът ни спасиха, както и това че Борис като цяло е доста кротко бебе и не е имал нужда от кой знае колко дундуркане, полюшване и подтичване - той просто си заспива гушнат и толкова.

За “Не на диастазата!” разбрах от фейсбук, проучих и много ми хареса идеята. Ако се чудите какво е диастаза, става въпрос за онова разделчаване между мускулите на корема и разтягане на съединителната тъкан между тях, което се случва при много жени в края на бременността и при някой се възстановява естествено след раждането, но при други остава и изглежда като дупка в корема. Счита се за естетически проблем, защото по никакъв начин не ви вреди, освен че вече не се харесвате в любимия си бански.

Аз всъщност диастаза нямах, но пък имах отчаяна нужда да вкарам тялото си във форма. Но понеже съм си шматка, не се реших да се включа - просто нямам волята да правя упражнения всеки ден и да се придържам към тях. Разказах на мама и няколко дни по-късно тя ме изненада с подарък участие в програмата. Признавам си, вълнувах се и нямах търпение да минат няколкото седмици до началото.

Защо тичам?

ненадиастазата

Какво всъщност представлява програмата “Не на диастазата!”: това е лайфстайл програма, която се провежда онлайн и продължава 12 седмици. Всяка седмица получавате имейл с две видеа - в едното ви показват упражнение, което да правите всеки ден през въпросната седмица (отнема до 10 минути), а в другото ви дават идеи как да си разнообразите храненето и да не прекалявате с тестото и сладкото. Насърчават ви да ходите пеша по 1.2ч на ден - 10,000 крачки. Нищо не е абсолютно задължително, няма тежки тренировъчни програми, диети или режими. Има обаче полезни навици, някои които като ходенето, увличат цялото семейство и ви остават и след края на програмата. Има и резултати.

На мен лично форматът ми харесва много по две причини. Първата е, че нямаше да се налага да ходя в зали и да се виждам с хора, които да ме гледат как се опитвам да направя нещо. В същото време, ако някой иска, може да отиде в залата, за да му се дадат насоки и да се коригират грешките в упражненията. Втората причина е и по-важната за мен - социалният отчетен фактор. Във фейсбук групата, която се прави след началото на програмата, постоянно се обменя информация, полезни линкчета, статии, рецепти, въпроси. Правехме си предизвикателства и имаше класиране кой е успял да направи най-много крачки. Всички дами бяха ужасно мили и някак ме бутаха напред, за да продължавам дори тогава когато ме мързеше, когато бях пропуснала един два дни или пък бях хапнала тортичка, вместо да се придържам към кулинарното предизвикателство. Присъствието във фейсбук групата не е задължително, естествено, но аз го препоръчвам силно на всеки, който иска да вземе участие в програмата.

Аз не бях най-сериозната, но фанатично си правех крачките и бях въвлякла цялото семейство - мама, която работи на компютър, обикаляше кухнята у тях, за да наваксва, Теди спря да взима асаньора и слизаше по стълбите, аз открих най-благоприятния маршрут в квартала, който беше точно 10 хиляди крачки и всяка сутрин слагах Борис в количката, слушалките в ушите, пусках си някой подкаст (често този на програмата) и поемах на разходка. Следобедните смени поемаше Мими - по същия маршрут! Все още правя някои от упражненията, а голяма част от кулинарните предизвикателства си останаха част от ежедневието ни. Няма да се фукам колко съм отслабнала, но ще кажа, че онзи ден Теди с тъга отбеляза, че голяма част от брадичките ми са си отишли, а бедрата ми вече не стават за възглавнички, но пък безпроблемно влизат в старите ми дънки.

За финал искам да ви кажа да се грижите за себе си и за телата си, защото те ни дават възможността да се радваме на живота. Ако пък решите да се включите в програмата на Ваня и Маги, можете да се възползвате от намалената цена на страницата им във фейсбук  до 10-и септември и да се включите в изданието, стартиращо на 17-и септември.

Препоръчваме ви още:

14 трика как да спазваш диетата си

Хранене по време на бременност

 

Със Симона се “запознах” в Instagram, дори не помня по каква линия, но бях много впечатлена от свежите и практични идеи за по-екологичен начин на живот, които споделя. Откакто имаме един малък Борис в живота си, постоянно се опитвам да сме възможно най-отговорни към себе си, природата и бъдещето, което ще му предоставим. Честичко ми се случва да поглеждам за съвети към профила ѝ в Instagram, към блога ѝ, а от скоро и към Facebook групата, където други zero waste ентусиасти споделят различни трикове и съвети. Стига толкова от мен, ето какво има да ни каже Симона от Zero Waste Sofia. 

 Разкажи ни с две думи за себе си и какво всъщност е zero waste (без отпадъци) начинът на живот, който си избрала?

 Здравейте и благодаря за поканата! Казвам се Симона, на 27 години съм и се занимавам с корпоративни комуникации, а преди около половин година стартирах блога Zero waste Sofia.

Исках да документирам успешните и не толкова успешни опити да водя по-устойчив начин на живот и така се роди Zero Waste Sofia. Искам да покажа, че да живееш малко по-"зелено" не означава непременно от сутрин до вечер да забъркваш рецепти с кастилски сапун и още 400 екзотично звучащи съставки. Напротив - с прилагането на различни малки промени можеш да опростиш живота си и дори да спечелиш повече време за себе си и любимите си хора.

Накратко zero waste философията се базира на това не просто да изхвърляш отпадъците си разделно и да ги рециклираш, а да се стараеш да не създаваш отпадъци по начало.

В основата на zero waste са 5те стъпки към намаляване на отпадъците: RefuseReduceReuseRecycleRot. Иначе казано – да отказваш това, от което нямаш нужда, да намалиш това, от което се нуждаеш, да използваш многократно това, което вече имаш, да рециклираш или компостираш, това което иначе би стигнало до сметището.

40297144 677388145993377 7235451650876375040 n

 Кога, как и защо се реши да живееш по-екологично?

Винаги съм обичала и пазила природата, извхърляла съм отпадъците си разделно, но по най-прозаичния начин един ден, преди около година, попаднах на видео на Лорън Сингър, която разказва за живота без отпадъци. Изглеждаше толкова просто и логично. Идеята толкова ме заплени, че в следващите дни изгледах всичко, което открих в YouTube, десетки документални филми, книги, блогове и т.н.

Откъде е най-лесно да се започне? Дай няколко съвета на хората, които имат желание, но смятат, че е прекалено трудно, и затова не се решават. 

Първата и най-лесна стъпка, според мен, е намаляването на пластмасата за еднократна употреба. Като си носите торбичка, когато пазарувате, собствена бутилка с вода и чаша за кафе, когато тръгвате за работа или на разходка, отказвате сламките, когато седнете в някое заведение, ще намалите лишите сметищата от огромни количества отпадъци. 

Втората, важна за мен препоръка - купувайте само това, от което наистина се нуждаете и инвестирайте в качествени материали и изработка. Например, когато избирате играчки за вашето дете - потърсете такива направени от естествени материали като дърво и текстил, вместо пластмаса. 

Дори и днес да направите само едно от тези неща, резултатът е налице. :) 

zerowastesofia

Къде срещаш трудности и как се справяш с тях?

От време на време все още срещам трудности в опитите си да пазарувам в собствени кутии. В тези случаи се старая да обясня на човека отсреща каква е причината да го правя и в повечето случаи имам успех. 

Също така все още търся източници на етично произведени дрехи от естествени материи, заместители на някои козметични продукти в по-добра или без опаковка. По темата с дрехите - от няколко месеца насам се стремя да намаля гардероба си и да запазя единствено тези, които наистина нося. През това време почти не пазарувам - оказа се, че не е толкова страшно. :) 

Имаш ли любими източници, от които черпиш вдъхновение и научаваш нови “трикчета” за по-зелен начин на живот?

Много харесвам британката Kate Arnell и нейния YouTube канал Eco Boost. Също така горещо препоръчвам на всеки, който иска да научи повече по темата, книгата Zero Waste Home на страхотната Bea Johnson. Постоянно откривам нови и не толкова нови книги и документални филми, свързани с най-големите замърсители на средата около нас, сред които са пластмасата, бързата мода и т.н. Препоръчвам филми като The true cost, Tapped и Bag it - последните два могат да бъдат открити в YouTube.

За финал искам да кажа, че не всички промени могат да се случат за ден, но чувството да видиш резултати от усилията си е прекрасно. :)

 Погледнете още: 

Ако е храна, нека да е чиста!

Автор: Яна Пеева

Събота! И то не каква да е събота, а септемврийска събота! Няма (почти) нищо по-хубаво от хладни есенни утрини и въпреки че още не е есен, почти усещам онази специфична наслада, породена от огнено оранжеви листа и мирис на.. ами, на есен. Тази точно сутрин се будя от малко човече, което се опитва да се покатери върху лицето ми, смеещо се. Хваща се за носа ми, удря ме с малкото си лакътче по скулата, хихика се, както само бебета се хихикат - неудържимо и в захлас. Теодор е станал отдавна и в коридора се чува как кучетата сноват и душат вратата на спалнят - проверяват дали сме се събудили. 

Взимам хихикащия малък човек и с бодра крачка и кучета в краката влизам в хола. Прехвърлям го от моите обичащи ръце в също толкова обичащите го ръце на баща му и включвам кафе-машината. Докато слушам как се пълни чашата, си спомням за нещо, което съм писала сякаш преди сто години - за съботите. 

Пижамен ден 

10838888 913162148717695 922624257 n

Съботите са за дълги горещи душове и ментов чай. За ранни закуски, ако има кой да стане, за да ги сготви. За излежаване до късно в леглото с оплетени чаршафи, ако няма ранобудни. За чистене и ходене бос по чистия паркет.

Съботите са за дълги разходки с кучетата (по-дълги от обикновено). За печене на браунита и купуване на цветя. За четене на книги и слушане на музика. За несушене на мокра коса, защото за никъде не бързаш и няма лошо да я оставиш да изсъхне сама. За мазане с кремове.

Съботите са за тъпи спорове от сорта: “Това е моята хавлия, не твоята”; “Зелената запалка е моя, червената е твоя”; “Кучето ти изяде тъпата чаена свещ и сега мирише на миризливи свещи, ПОВЕЧЕНИКАКВИСВЕЩИВКЪЩИЧУВАШЛИМЕ?!?!??!”. За много смях след тъпите спорове. За дремене на дивана, докато кучетата ти дъвчат ушите/краката/ръцете/одеалото или пък се дъвчат едно друго.

Съботите са за късно излизане и късно прибиране. За спирала/очналиния/руж/червеночервило. Или пък за никакво излизане и тениска до коленете и несресана коса. За държане за ръка. Пиене на бира и ядене на пържени картофки. За шепнене пред вратата, докато търсим ключовете и после много шумно посрещане от вътре, докато се опитваме да си събуем обувките.

Съботите са, за да се превръщат неусетно в недели.

И за обичане, толкова много обичане.

Слушаме БТР, Тангра и Клуб НЛО, Теодор танцува с Борис, аз седя на земята пред фурната и в захлас гледам как сместта се превръща в перфектна хрупкава холандска палачинка. Кучетата сноват между двама ни и току близват на Борис крачетата, ако се случи да са достатъчно близо до тях. Той се залива от смях и мята малки ръчички, ние с баща му се споглеждаме и също започваме да се смеем. 

Толкова сладко, толкова сладко.. 

засъботите

Закусваме бавно, говорим си и се опитваме да научим Боби да не дава на Алекса храна. Безуспешно. Тя го гледа сякаш е малък бог паднал от небето и стои неотлъчно до него, а когато й подаде юмруче, сграбчило парче палачинка, внимателно го взима без дори да докосне малката ръчичка с големите си зъби. Предаваме се и се примиряваме, че отсега нататък и кучетата ще закусват с палачинки. 

По-късно стоя сама и ги слушам как си говорят в другата стая, Теодор убеждава Борис да спят, а той му се смее и (явно) му дърпа носа и косата. Никога не съм се чувствала по-цяла и по-щастлива, отколкото сега, подслушваща двата гласа, които ми изпълват живота и сърцето и смисъла. Мисля си за всички бъдещи съботи, за това как малките крачета ще започнат да топуркат по паркета, заедно с кучешките лапички, за бебешките възклицания, които ще се превърнат в думички, после в изречения. За малките ръчички, които ще искат да помагат за закуската. И за това, че ще сме все по-щастливи. 

А съботите ще са за все така хубави неща, за отекващ смях, за кучешки стъпки по паркета, за бавно пиене на кафе, за прегръдки и целувки, за вкопчване в красотата на деня.

 И за обичане, за толкова много обичане. 

 

Препоръчваме ви още:

Плевел и плява 

Половин годинка Борис! 

 

 

 

Автор: Лени Рафаилова

Ден последен. Преди от-пуск-а-та. Чувствам се незаменима. Никой не ще да ме замества. Почти съм по джапанки и мисля да си купя бански за 200 лева, че едни много джиджани намерих, дето подчертават само хубавите неща. А аз си имам две... хубави неща за подчертаване. Но понеже не мога да чертая и винаги съм "под", май ще си остана с оня бански, дето горнището му нищо не успява да подчертае. То толкова голямо количество хубаво, че прелива извън всяко банелно ограничение. Те, ограниченията, са за ограничените, а аз съм само органична, по подразбиране, широко скроена, замечателно, в горната част на торса.

Тая неизбежност бая главоболия ми създаваше още, дето се вика, от детските години. Пък понеже аз не съм от тия по-наперените, то и срам, и ужас голям брах още от първо отделение (туй по днешному е първи клас). Тия скапани момчета си бяха измислили някакво извратено забавление, бараница ли му викаха, цицобараница ли, абе идиотчета скапани. Имаше едно циганче, дето идваше на училище с една верига с окачени тежести, наместо с буквара. Ама това е друг разказ, дето май няма никога да го разкажа, щото то не си е за разказване. Та, ей така, още от ония години, взех, че се засрамих без време от себе си и все гледах да се попрегърбя малко, та да не ми личат тия двете под блузата.

Грънджът, и в музиката, и в модата, си беше спасение. Имах си куп развлечени тениски, блузи, пуловери, такива, че и Салма Хайек да се вмъкне в тях, грам цица( простете) няма да си личи. Та тогава се заклех да съм грънджарка до гроб, а и не случих на мъж цицофен, та обетът ми си остана ненарушен. Не бе, не е толкоз вярно, че тоя мъж не харесва гърди и че нямам едни две рокли с дълбоко деклоте и шест тесни потничета за плажа, ама нито той е впечатлителен към обеми, нито аз мога да надживея съвсем ефекта от цицобараницата.

Цял живот завиждам на жените с малки гърди и все се чудя защо толкова се впечатляват и депресират от това нящо. Твърде по-удобно е и определено много по-леко. Щото с големи гърди си тежи и трудно се тича. Знам, щото тренирах лека атлетика по едно време. Много ме зяпаха и вдигнах кръвно, та ме пръждосаха по здравословни причини. Виж плуването е друга работа, особено като се стегнеш в оня цял бански, нещата по не си личат, а пък и във водата кой те гледа. Обичам плуването. И в море, и във всякакъв воден басейн, без Рилските езера, разбира се.

Помните ли историята за

Момичето с жълтия бански

12788048 m

Преди години още повече се разгневих на тия двете, щото не щяха да хранят децата. Има ги, количествен обем, колкото си искаш, ама никакви ги нямаше в тая работа. Така се изтормозих да ги моля да си изпълнят задълженията, с какво ли не ги подкупвах, но не и не. За две седмици се предадоха и увиснаха сънено. Егати! И до днес трудно се разбирам с тях, особено когато все шават, че не им е удобен сутиенът, щото я банел се е впил в едната, я някоя псевдодантела дращи по другата. Оправия няма. Обаче. Аааа, винаги стигам до обаче-то! Колкото и неудобство да ми създават тия двете, колкото и да ме нервят и от тежестта им да получавам болки в гърба и насън, аз все пак си ги харесвам и се надявам да са добре. Не само големите, не само моите. Всички гърди. Да са здрави. Да са обичани, желани и галени. Глезанки-нянки.

Няма да задълбавам повече, че ще ми баннат профила. И все пак, понеже е август още няколко часа, и понеже август си е такъв пиперлив, закачлив, с разголени форми и с тънка верижка на глезена, отивам навън да потичам по булеварда. Не само за да разсейвам шофьорите, а щото ще затворят банката, а на мен ми трябват парите за банския!

Четохте ли Дантелени недоразумения?

31257135 m 1

Автор: Мария Пеева

Детско парти. Една щастлива баба тича напред-назад между гостите и се опитва да помогне. Подканва деца и родители да опитат хапките, налива питиета, наглежда най-малките, които се катерят по пързалката. Жената е толкова доволна, че е полезна. Неволно забелязвам погледа, с който я стрелва дъщеря й, повдигнатите вежди, тихата въздишка… “Мамо, моля те, не ми се бъркай. Всичко съм организирала вече, ти просто седни при гостите, така само ми пречиш.”

Това чувство ми е до болка познато. Някога и аз се дразнех така на майка ми. И на свекърва ми, разбира се, но сякаш повече на майка ми, която най-много ми помагаше. Ядосвах се, когато й оставя детето с хубаво дънково гащеризонче по тогавашната мода, а тя вземе, че го преоблече в останали от мен плетени вълнени гащи върху чорапогащника. “Виж колко хубаво му седят, все едно теб гледам, одрал ти е кожата.” Дразнех се, че не го пуска на катерушките в близката градинка. “Ама той ще падне, мъничък е още.” Че не го извежда, когато е студено, че не му дава храната, приготвена от мен, а много държи тя да му забърка някоя манджичка… Всеки път имаше повод да недоволствам, тъй като мама беше твърдо убедена, че нейните начини са по-добри от моите и не пропускаше да ми го каже и покаже. Но и аз нищо не премълчавах. Общуването ни се превърна в безкрайни забележки и спорове кое е по-добро за детето. После се преместихме в София за неин ужас и пълно неодобрение и отведохме далеч любимия й внук (и все още единствен по онова време). А тя упорито звънеше по телефона по няколко пъти на ден и задаваше безумни въпроси, които също ме дразнеха ужасно. “Облече ли детето дебело, при вас вали сняг... Остава ли ти време да готвиш, имате ли какво да ядете... Защо не ми го оставиш за ваканцията, вместо да го мъкнеш на море, само да се разболява там?”

Ако знаех, че това са последните години, в които общувам с нея пълноценно, може би щях да ги използвам по-различно. Може би щях да й благодаря, че вместо да си почива, да си гледа живота и да се разхожда с приятелки по слънчевата Гребна база в Пловдив, неуморно тича до София да ми помага, гони влакове и автобуси, а после дълго обикаля непознатите улици, помъкнала в ръка старата пътна чанта, на дъното на която се мъдри найлоново пликче с любимите ми домашни курабийки, старателно привързано с връвчица.

Знаете ли как ми липсват сега тези курабийки… Уж по нейна рецепта ги правя, но никога не се получават същите.

Искам да кажа всичко това на приятелката си, която се дразни на майчините опити за помощ. Да, майките са толкова досадни понякога. “Майките СМЕ досадни” е правилният израз, не “майките са”. Защото и ние вече сме майки. И ние правим своите грешки и тепърва ще ги правим, докато децата ни растат. О, най-вероятно нашите грешки ще са различни, но и нашите синове и дъщери ще повдигат вежди и ще ни правят забележки, и ще водят безкрайни спорове с нас. И също така някой ден ще ни простят. И може би по същия начин ще се измъчват за пропуснатите мигове, в които не са признали колко безценно е да има някой до теб, на когото да изплачеш, когато изнемогваш. На когото да повериш детето си, нищо че ще го поразглези, нищо че ще го гледа различно от теб, старомодно. На чието рамо да се облегнеш, без да се притесняваш, че търсиш помощ. Без да се чувстваш задължен. 

Простих на мама всички дребни прегрешения, с които ме дразнеше, чак когато се разболя. Болестта ги заличи. Вече няма за какво да се караме. Нося й снимки, разказвам й за децата, тя кима и се усмихва. Казвам й колко съм й благодарна, а тя ме гледа и пак се усмихва. Не мога да прочета в погледа й дали ме разбира. Дали знае коя съм и какво й говоря… Нямам представа, но имам нужда да й го кажа. Заради мен самата. Защото на нея простих, но на себе си все още не мога.

Някой ден, в някой друг свят, ще седна в малката й, стара кухня, тя ще ме почерпи с нейните курабийки, прясно изпечени, с орехче в средата, а аз ще я прегърна и ще й кажа колко я обичам и колко съжалявам. 

А тя ще ме разбере още преди да съм го изрекла. 

Защото всъщност майките знаят тези неща.

Майките знаем. 

Прочетохте ли: 

Тук и сега

Майките също сънуват

Защо боледуват майките

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Възпитание според зодията

Възпитание според зодията

17 Сеп, 2018 Възпитание

Пред прага на училището

Пред прага на училището

17 Сеп, 2018 Образование

Расте, но не старее

Расте, но не старее

17 Сеп, 2018 Истории

Не искам да съм мечка

Не искам да съм мечка

16 Сеп, 2018 Възпитание

Чао, чао, какиии!

Чао, чао, какиии!

16 Сеп, 2018 Образование

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам