Бал в Мулен Руж

/откъс/

ГАСТОН

Париж, 1905

Чужденката беше заела любимото си ъгълче в бистрото, но този път вместо да седи със замечтан поглед – пишеше. Дали беше копирала занятието си от мосю Винатие, докато неизбежно го е наблюдавала тези дни? Тайно наричан от персонала и хората от квартала Смахнатия Брюно, мосю Винатие бе решил, че е прероденият Балзак, и карикатуреше улиците на Отьой с присъствието си. Гастон едва ли щеше да узнае защо мосю Винатие бе предпочел именно неговото бистро за творческите си занимания, но ако някой ден мъжът, който не просто си мислеше, че е Балзак, но и правеше всичко да изглежда като него, не се появеше в десет сутринта и не заемеше ъгловата маса до витрината, щеше да е умрял или той, или Гастон. И понеже Смахнатия Брюно ставаше сприхав, ако някой клиент неуместно е заел мястото му, Гастон бе принуден да поема върху себе си грижата всяка сутрин масата да е свободна.

Тази маса беше сред любимите му, защото над нея висеше едно – наистина не особено сполучливо – платно, нарисувано от племенницата му Ан-Шарлот, което изобразяваше Триум­фалната арка сред поле от макове. Къде Ан-Шарлот бе видяла макове из Париж, кой ѝ бе вдъхнал тази увереност да съчетае несъчетаемото, Гастон не знаеше, но допускаше, че лекото кривогледство на племенницата му бе виновно за смесването на пейзажите. Алените макове обаче пасваха отлично на червеникавото дърво на масите и Гастон не можеше да отрече, че мосю Винатие бе проявил изискан вкус, пришивайки се към едно от най-уютните кътчета в заведението.

Заради фалшивия Балзак Гастон бе принуден винаги да държи подръка мастило и перодръжка. Така полека-лека се бе разчуло, че в бистрото му може да се напише писмо, да се подпише картичка или да се направят някои прости сметки за залозите на конните надбягвания на хиподрума. В началото Гастон се опасяваше, че може да се превърне във филиал на новата поща на улица „Пусан“, но след като въведе правилото – мастило срещу поръчка – забеляза, че все повече хора с интелигентен вид присядат на масите. А след като свършеха писмените си дела често поръчваха обяд, ранна вечеря или поне един пастис за мъжете и чаша шампанско за дамите с чинийка с лека закуска към всяка чаша, която Гастон поднасяше тихомълком и мнозина приемаха като комплимент от заведението, но бързо установяваха по сметката, че са се лъгали.

И въпреки това идваха пак: изискани, приятни, усмихнати, понякога шумни след разходката в Булонския лес, понякога не така щастливи, както му се иска на човек след бягство извън олелията на Париж, но винаги готови да се насладят на безупречното обслужване на Гастон и сие.

Сие-то на Гастон се състоеше от жена му, Елоиз, наричана от всички, кой знае защо, госпожа Гастон; Никола, младеж с едва наболи мустачки и гладки бузи, които системно бяха подлагани на инквизицията на бръснача, и старият Люсиен, който можеше да върши всичко във и извън ресторанта с изключение на това да е достатъчно учтив с господата и не толкова угодливо досаден с техните спътнички.

Чужденката беше чужденка и това бе ясно на Гастон от първия миг, в който я видя. Не беше нужно дори да я заговаря, макар да чу отличния ѝ френски с едва доловим шепот на непознати ветрове и далечни земи. Беше я видял как отваря вратата, как обхожда бистрото с поглед на лястовица, сякаш да се убеди, че е порядъчно място, как премества чадърчето си от едната ръка в другата, как лекичко прехапва горната си устна, все едно тъкмо е щяла да попита нещо или да помоли за помощ, но се е отказала. Ако ще да идваше за първи път в Отьой, французойката щеше да изглежда различно. Същите дрехи, същата шапка, същите маниери, всичко да беше същото по нея, само по жеста, с който щеше да извика Никола и да му поръча чай, на французойката щеше да ѝ проличи, че си е у дома.

А чужденката не беше у дома си. Идваше четвърти път тук, миналата седмица три пъти и днес, понеделник, отново дойде. Поръчваше чай с лимон. Никакъв сладкиш, никаква чаша вино или шампанско, нищо. Отиваше си около обяд, без да се нахрани. Косата ѝ бе тъмна, Гастон можеше да се закълне, че е италианка, преди да долови, че произнася вокалите по-скоро закръглено, отколкото по панаирджийски широко, както правеха италианците. Не беше англичанка, френският ѝ беше отличен за жена, произхождаща от нация с такова високо самочувствие. Носът ѝ бе твърде прав, за да е гъркиня, а телосложението – доста стройно, за да е испанка. А и дребните испанки рядко се движеха сами, с тях често вървеше някой намръщен братовчед с бастун и кой знае къде скрит пистолет, който опазваше семейната чест и не оставяше и за миг повереницата си на произволните погледи на околните мъже. Чужденката не беше и рускиня, Гастон бе виждал рускини: те или не забелязваха света, или обратното – не откъсваха очи от него. Не знаеха какво е вглъбяване, нещо, което дамата срещу него, изглежда, умееше завидно добре, и често се смееха по-силно и от френските девици, подминали годините за женене, което за Гастон бе вече прекалено.

В крайна сметка беше без значение откъде е жената. Беше дама, в това не се съмняваше. Можеше да се окаже австрийска аристократка. Или американка, скучаеща в Париж, докато мъжът ѝ прави бизнес... Едва ли... Нещо поовехтяло прозираше в нейната изисканост, за да е твърде богата, и не беше толкова шумна за американка. Пък и американките бяха така уверени, че целият свят говори английски, та и през ум не би им минало да учат френски. Освен това биха отседнали в центъра на Париж, не до Булонския лес.

Гастон не можеше да попита жената от кой край на света се е отлющила, та вятърът я бе довял чак до стената в ъгъла – с една дама не можеше да се държи непочтително. Но можеше да се опитва да отгатне и това беше приятно забавление в последните дни, защото Смахнатия Брюно така или иначе беше омръзнал на всички.

Mulen Ruj kniga

За книгата:

Новият роман на Радостина А. Ангелова танцува между Париж и Родопите

Малко парижко бистро и особняк, който вярва, че е прероденият Балзак. Дъхави родопски поляни и момче, загледано в първата си дърворезба. Сорбоната и амбициозна студентка, която пише за Огюст Роден. Гробищатa „Пер Лашез“ и влюбена двойка, която отдава почит на великите поети. Нощен Париж и перките на Червената мелница, които се въртят…

В „Бал в Мулен Руж“ Радостина А. Ангелова завихря танц от запомнящи се герои, събития и емоции, които поглъщат читателя и го повеждат на пътуване към дома. Подобно на „Афиши в огледалото“, посветен на Роза Попова, и тук авторката изгражда два времеви пласта и черпи вдъхновение от живота на незабравима българка.

Историята от миналото улавя мигове от една голяма любов, белязала родната ни литература, но този път реалните личности остават тайна почти до самия финал. Не само за героите, а и за читателя. Макар подсказките на авторката да са достатъчно и сюжетът да е вълнуващ сам по себе си, опазването на тайната и разкриването й в текста ще е удоволствие за всеки, прочел романа без предварителна информация. Достатъчно е да знае, че става дума за популярна двойка от началото на XX век, прекарала известно време в Париж.

Мистерията в „Бал в Мулен Руж“ започва през 1905 г. с елегантен черен бележник, забравен от непозната чужденка в колоритното кафене на Гастон близо до Булонския лес. Повече от век по-късно този бележник попада в ръцете на Ева. Двайсет и две годишната студентка току-що се е сблъскала с разкритие, което преобръща живота й. Родена и отраснала във Франция, Ева е свикнала да разделя времето си между няколко различни „у дома” – апартамента близо до музея на Роден в Париж; Версай, където живее семейството й; и къщата на леля й в Родопите. Сега се оказва, че вероятно има и друг дом. Докато се опитва да открие дали и доколко може да е част от него, Ева се изправя пред тайната на черния бележник. Надява се, че той ще й разкрие повече за собственото й минало. И дори не подозира, че на страниците му ще се сблъска с дневника на една от най-популярните българки и ще открие ключа към тайната на известна френска картина, която днес се пази във Филаделфийския музей.

Radostina A Angelova png

За авторката:

„Макар да съм сигурна, че повечето читатели ще се потопят в миналото с по-голям интерес, съвременната история в романа, историята на Ева, за мен е по-ценната в човешки план. Най-малкото защото е история в развитие, история, която мнозина живеят“ – споделя авторката Радостина А. Ангелова.

Мнозина читатели със сигурност ще открият себе си не само в Ева, а и в майка й Незабравка, в българските й баба и дядо или в любимия братовчед. Съдбите на тези герои се оглеждат и в сюжета от миналото – защото основният въпрос е един и същи: дали принадлежността определя кои сме, или успяваме да открием себе си благодарение на принадлежността? Листата ли са прави, защото се откъсват и пътуват, или корените, които крепят?

С отличителния си поетичен стил Радостина А. Ангелова изгражда роман, в който читателят се сгушва като в дом. И в него - като във всички домове извън кориците - има от всичко: смях, любов, тайни, въпроси... Защото, както казва самата авторка, в живота невероятни неща се случват много по-често, отколкото в романите.

И в това е чарът да си жив.

Радостина А. Ангелова жонглира с различните си роли точно толкова добре, колкото с думите. Тя е преподава­тел, доктор на техническите науки, автор и съавтор на над 170 научни публикации и учебници. Награждаванa e у нас за поезия и разкази, нейни текстове са публикувани в стихосбирки в Белгия и списания във Великобритания и САЩ. Член е на Международната хайку фондация и три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку.

„Бал в Мулен Руж“ е шестият ѝ роман и вторият, вдъхновен от съдбата на известна личност от българската история, след „Афиши в огледалото“, който разказва за драматичната актриса Роза Попова.

Снимка: Невена Рикова


Препоръчваме ви още:

Писмо до сестра ми

Афиши в огледалото

Оттатък рая

Последно променена в Четвъртък, 20 Декември 2018 16:07
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

8 часа насаме със себе си

8 часа насаме със себе си

28 Дек, 2018 Възпитание

Пожелайте им лош късмет

Пожелайте им лош късмет

04 Ян, 2019 Образование

Обещайте си

Обещайте си

31 Дек, 2018 Истории

Зодиак 2019

Зодиак 2019

03 Ян, 2019 Забавно

Как свалих 15 килограма

Как свалих 15 килограма

11 Ян, 2019 Добра форма

Шарените черги

Шарените черги

24 Ян, 2019 Истории

Кръв от къртица

Кръв от къртица

24 Ян, 2019 Ревюта

"Не искам да съм мъжка майка"

"Не искам да съм мъжка майка"

24 Ян, 2019 Отношения

Параноята от сопола

Параноята от сопола

23 Ян, 2019 Здраве

На лов за Пловдив

На лов за Пловдив

23 Ян, 2019 Нашите деца

Двайсет въпроса

Двайсет въпроса

21 Ян, 2019 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам