Пазачът на лифта

Разказ на Радостина Ангелова, автор на "Афиши в огледалото"

Другите деца имаха люлки. Васко имаше лифт. Другите деца ходеха на детска градина. Васко ходеше на връх Снежанка. Другите деца учеха стихчета за слънцето и вятъра, за сърничките и мечките. Васко разчиташе термометъра и барометъра, беше виждал следи на мечка и съвсем истинска сърна.

А беше само на шест. Малка топка, която важно стъпваше сред обветрените мъже – пазачите на лифтовете. Онези невидими лица, които в най-студения и бурен ден на годината са на своето място, за да се грижат за сигурността на туристите. Невидимите ръце, които бързо спират въжената линия, щом някой непохватен скиор си изпусне щеката или му се откачи ската накачване или слизане. Невидимите очи, които зорко следят въжетата, седалките и облаците над кулата на върха, за да попречат на планината да покаже още веднъж, че е по-силна от хората.

През лятото беше по-лесно. Туристите бяха малко, а и летните бури бяха като лятната любов – идваха и си отиваха. В топлото време Васко почти всеки път придружаваше баща си на дежурството. И нали беше малко мъжле, но вече част от отбора на мъжете пазачи, всички се надпреварваха да направят живота му в планината по-уютен. Един носеше чашка с пресни диви ягоди, друг му хванеше гущерче, трети риташе с него топка на поляната.

Но Васко най-обичаше да се вози на лифта. Стоян, баща му, го слагаше на седалката и го изпращаше към горната станция. Там – на самия връх, Васко махваше доволен с ръка на приятелите си и без да слиза, се връщаше обратно при татко си. Истината беше, че никой от мъжете горе не искаше да поеме риска да сваля и слага момчето на седалката. Така баща му си носеше цялата отговорност.

А този лифт, на който Стоян работеше, си беше страховит. Всеки, който се е спускал от връх Снежанка до Смолянските езера е преживял тази тръпка: да седи на откритата седалка, да усеща тишината край себе си и да вижда някъде долу в краката си върховете на боровете… Усещането е като спускане в ада, с тази разлика, че над главата се вие мишелов.

Ала Васко беше безстрашен. Толкова беше свикнал със самотното си пътуване над дърветата, че дори не се сещаше да се похвали някому. Приемаше го като част от всичко – от филийката със сладко рано сутрин, пътят до станцията, щурането напред-назад из гората наоколо, до връщането уморен вечер у дома, когато – ако мама не беше на работа в хотела, имаше много гушкане и смях, докато заспи. Возенето беше игра. И както се случва с всяка интересна игра – детето искаше да я играе пак и пак, и пак...

Стоян обаче имаше условия и стриктно ги спазваше. И Васко знаеше отлично: возенето е само един път на ден, ако няма вятър, топло е и не вали. Е, и ако го няма чичо Димитър, който беше началникът на татко. Стоян слагаше синчето си на седалката, пускаше предпазната ръчка пред него и влизаше в кабинката, за да включи двигателя, който дръпваше въжето. Детето знаеше къде да се хване и беше тренирано да не пуска. “Каквото и да става – не пускаш ръцете!” – казваше винаги Стоян на изпроводяк.

Васко изпълняваше нарежданията на татко си, но винаги ги нарушаваше на горната станция, когато завъртайки се със седалката покрай голямото метално колело, махваше с ръчичка на чичковците там и потегляше надолу. И понеже крачетата му висяха във въздуха – поне тях можеше да размахва. Другото му удоволствие беше да вика колкото му глас държи. А боровете поклащаха шишарките си под него и го поздравяваха.

Този петък щеше да промени всичко. Но когато Стоян сложи момчето си на седалката, когато изрече традиционното си предупреждение за ръцете и пусна лифта, още нищо не знаеше. Видя крачетата да се клатушкат, чу виковете на Васко по стръмнината нагоре и се обади по радиостанцията на колегата на върха с краткото: “Идва!” А после зачака. Винаги чакаше връщането на детето тук. Гледаше кръглия часовник на стената и се опитваше да прави нещо, за да не брои минутите. Радваше се, когато дойдат туристи, тръгнали от града към върха, защото залисията по тях караше времето да тече по-бързо.

Но днес туристи нямаше. Беше чуден слънчев ден, ала в делнични дни туристи, особено по обяд, рядко идваха. Небето беше синьо като очите на Стоян – онова особено синьо, което може да се види само над Родопите и в очите на родопчани. Боровете не помръдваха. Миришеше на сено и напечени шишарки. Щурците бяха прегракнали от седмици, но не се отказваха от монотонната си песен.

Мъжът погледна барометъра – времето беше хубаво и щеше да остане такова и през следващите часове. Всеки път, докато чакаше, си мислеше, че тази игра с лифта може да не е най-добрата за дете. Но планинецът в него казваше, че момчетата трябва да са смели, да се оправят сами и щом Васко е негов син, трябва да е силен и способен на всичко. Пък и – мислеше си Стоян – по-сигурна въжена линия от тази не може да има. Най-много токът да спре, но генераторът ще задвижи лифта само след секунди.

Дълги години след това Стоян щеше да разказва тази история, но никога нямаше да може да възстанови мислите си от момента, в който видя отпуснатите крачета на Васко ей–там горе, да слизат от високото. В първия момент мъжът не разбра какво става, но с всеки метър напред металното въже носеше ужаса срещу него. Над върховете на дърветата малкото телце висеше отпуснато, почти изхлузено от седалката. Момчето спеше.

Слънцето явно го беше напекло, играта на поляната до станцията си беше казала своето, безстрашието на детето му бе изиграло лоша шега. От умора, от скука, от ласките на следобедните лъчи Васко беше заспал, ръчичките му бяха отпуснали страничните пръчки и телцето му просто се измъкваше напред и надолу. Всяко преминаване край подпорните стълбове раздрусваше седалката така, че детето се изхлузваше напред още малко и още малко...

Стоян извика. И както извика и ехото повтори, така бързо запуши с юмрук устата си и прехапа кокалчетата си до кръв. Можеше да го стресне! Да го събуди и... Мъжът се хвана за главата, завъртя се на пета около оста си, но разбра, че няма сили да не гледа. Обърна се отново към планината срещу себе си и застина. Клепачите му не помръдваха, а в бялото на очите му се пръскаха кървави капиляри.

Беше безсилен. Можеше само да гледа. Сигурно, ако беше жената, дала живот на телцето пред него, щеше да се моли.

Но Стоян беше мъж и не беше научен да се моли на никого.

Той беше пазач на лифта.

Щом седалката най-накрая стигна до него, мъжът хвана детето под мишниците, издърпа го и го притисна към гърдите си. Клюмналата главица усети опората на бащиното рамо, намести се и въздъхна, без да се събуди.

В този момент Стоян престана да вижда. Но вече не беше нужно. Тялото му усещаше продължението си, отпуснато в ръцете му, и това беше достатъчно.

***

Постановка по текстове на Радостина А. Ангелова с премиера в Будапеща през септември

На 17 септември в камерната театрална зала на Културно средище Eötvös 10 ще се играе постановката "Цъфнали очи" по текстове от "Виенски апартамент" - дебютния роман на българската писателка Радостина А. Ангелова.

Режисьор на спектакъла е Габриела Хаджикостова, която през 2013 година е част от представянето на романа пред българската общност по покана на Българското самоуправление в Будапещa. Oще тогава тя се зарича, че един ден ще направи спектакъл по книгата. През ноември 2017 романът на Радостина А. Ангелова излиза на унгарски с логото на издателство Napkút. Постановката, част от програмата на Malko teatro, се осъществява  със съдействието на ДКТ Сливен и е финансирана от Министерството на човешките ресурси на Унгария.

Радостина А. Ангелова жонглира с различните си роли точно толкова добре, колкото с думите. Тя е преподавател, доктор на техническите науки, автор и съавтор на над 170 научни публикации и учебници. Награждаванa e у нас за поезия и разкази, нейни текстове са публикувани в стихосбирки в Белгия и списания във Великобритания и САЩ. Член е на Международната хайку фондация и три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку. „Афиши в огледалото“ е петият й роман след „Виенски апартамент“, „Имаго“, „Обратната страна“ и „Не сме тукашни“.


Прочетохте ли

Афиши в огледалото

Последно променена в Петък, 31 Август 2018 14:02
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам