Последното листо

Откъс от книгата "Цвят от глухарче"

Автор: Олга Клисурова

Започна като игра. Нали така започват повечето неща, които преобръщат живота ни?! Срещнахме се там, където се пресякоха нашите кошмари – на двама похабени и емоционално изтръгнати човеци. Говорeхме, пиехме, правехме секс. От всичко по много. Знаехме, по-скоро искахме, това да остане така, да продължи, защото ни даваше сигурност в иначе обърканите ни животи.

Лятото беше в разгара си. А потните ни тела не спираха да се търсят, докато се разхлаждахме с безобразно количество бира. Цигарите димяха между пръстите ни и излизаха от устните ни само тогава, когато ги впивахме едни в други. Времето сякаш беше спряло, а ние не искахме да излезем от този омагьосан лабиринт, макар да осъзнавахме безсмислеността му.

Гледах я и усещах колко е нестабилна. Знаех, че рано или късно нещата ще излязат извън контрол и ще трябва да спрем тази игра, но не исках, не още... Тя идваше в апартамента ми точно в девет вечерта и си тръгваше винаги в три след полунощ. Никога не остана да преспи, никога не подрани. Бях свикнал с това и с наближаването на часа, ставах нетърпелив. Понякога се унасяхме в леглото, но тя винаги ставаше и се обличаше бавно, викаше си такси и си тръгваше, винаги по едно и също време. Исках да я помоля да остане, но знаех, че няма да приеме. Тези няколко часа бяха нейното бягство и тя явно държеше да останат такива. Малко знаех за нея. Знаех, че е разведена, има две деца, работи в рекламна агенция. Знаех, че е минала 35 години, но не знаех преди колко точно време. Тя беше мистерия. Не говореше за себе си, макар да прекарвахме в разговори много дълго време.

Срещнахме се случайно на един моноспектакъл в бар. Тя стоеше сама и пиеше ром. Моноспектакълът бе сатиричен и докато повечето хора се смееха, видях блещукането на сълзи в очите ѝ. Приближих се и попитах дали е свободно при нея. Тя кимна, без да ме поглежда. Догледахме представлението в мълчание. След бурните аплодисменти, се обърна към мен и ме попита дали живея наблизо. Живеех далеч, мамка му, и ѝ го казах. Но тя отвърна, че това всъщност няма значение. Тръгнахме към дома ми. Не знаех какво се случва, не знаех какво да очаквам, нямах представа какво си бе наумила, но вървях мълчаливо до нея. Веднага след като затворих вратата, тя съблече роклята си, още в коридора, и попита имам ли нещо за пиене. Имах, разбира се, аз само това имах в този дом, в който се бях завърнал скоро, след толкова много години. Пихме водка, това си избра от хладилника. Не след дълго, без нито една изречена дума, се озовахме в леглото. Беше красива, гъвкава, омагьосваща, ненаситна... Не можех да спра да я гледам, докато прониквах в нея. После тя стана и излезе гола на терасата, за да изпуши една цигара. Последвах я. Тишината не ни напускаше. Чуваше се само всмукването от цигарите и щурецът, който всяка вечер ми правеше компания през дългите самотни нощи.

Тя погледна часовника си, стана, влезе в стаята и се облече. След това повика такси и ми каза, че утре ще дойде отново. Бях хипнотизиран. Не отговорих. Но на другия ден я чаках. Не знаех кога ще позвъни на вратата ми. В девет часа тя дойде. Носеше бира. Каза, че това е любимото ѝ питие. Всичко се повтори като насън, но вече имаше разговори. Говорихме си на общи теми– за книги, филми, театър, за живота, за любовта... Никой не преминаваше границата на другия, сякаш се страхуваше, че там ще открие още по-голям хаос от собствения си.

Когато говореше, погледът ѝ беше зареян напред. Но в редките моменти, когато ме поглеждаше, имах усещането, че прониква дълбоко в душата ми, че ровичка там и сякаш вижда най-съкровените ми малки тайни, крити дълго от света. Кафявите ѝ очи бяха винаги тъжни, но тялото ѝ носеше радост и наслада и аз с мъка се отделях от него.

Веднъж, докато пушехме голи на терасата, я попитах, докога ще продължи тази наша малка лудост. Тя се обърна, погледна ме сериозно и каза: „Докато падне и последният лист от това дърво.” и посочи нара в задния двор на градинката до блока. Тогава се замислих, че вече бе септември и нощите бяха започнали да стават по-прохладни, понякога я виждах как потръпва от нощния бриз. Не исках това да свършва. Да, този път не водеше до никъде, но нали идеята е в пътя, а не винаги в мястото, където ще стигнем.

Октомври дойде по-бързо, отколкото очаквах. Времето се промени. Вече не можехме да пушим голи на терасата, затова намятахме одеяла, а тя ми разказваше за съзвездията, докато вдишваше жадно тютюневия дим. Слушах я, гласът ѝ ме хипнотизираше и успокояваше. Беше уравновесен, напевен. Но знаех, че зад това привидно спокойствие се крият бушуващи страсти, които показваше само в леглото, там бе себе си. Там разкъсваше на парчета маската си, разсъбличаше се и се отдаваше, цялата.

Една вечер не дойде. Нямах неин телефон, не знаех къде живее, нямах никакви нейни координати. Изпитах адска празнота. Ами ако не дойде повече – се запитах. Нямах представа как да продължа вечерите си без нея. Пих бира, пуших и си представях гласа ѝ, който ми разказваше за Орион и Голямата мечка, и така съм заспал.

На следващата вечер се появи отново в познатото време. Беше с феерична рокля, макар навън да бе доста хладно. Гледах я и се чудех как ще живея живота си, след като и последното листо на нара падне. Тази вечер не правихме секс, а любов. Целуваше ме нежно, галеше ме и се взираше в очите ми. Усещах, че нещо се е променило. Усещах, че нещо става, но не смеех да мисля за това. Не исках да мисля. Исках само да чувствам тялото ѝ, устните ѝ, дъха ѝ. Нощта беше омайна, различна, но някак трагична. Усещах го.

Тя напусна живота ми преди да падне последното листо от дървото. Тръгна си така, както дойде - внезапно, без предупреждение. Нощите станаха студени, черни и самотни. А аз вече не бях същият.

След време я видях на същото сепаре, в същия бар. Беше с мъж. От бармана разбрах, че това е бившият ѝ съпруг. Била се върнала при него.

На следващият ден отсякох нара. Не можех да понеса да видя как отново се разлиства напролет.

***

klisurova

За автора и книгата

Олга Клисурова е родена и твори в Стара Загора. Като председател на Сдружението „Пътуващите книги на Стара Загора“ популяризира творчеството на български автори. По образование е философ. Сборникът „Цвят от глухарче“ е дебютната й книга.

gluharche2

Сборникът съдържа 16 разказа, посветени на живота, любовта, болката, разочарованията и надеждата. Официалната премиера на книгата е на 29 юни (петък) от 18,30 часа в софийския Dada Cultural bar (ул. „Георги Бенковски” 10). Олга Клисурова и водещият (онлайн предприемач и автор на романа „Летящата планета” и сборника с разкази „Да мечтаеш отвъд”) Александър Ненов ще си говорят за това може ли добрият читател да стане автор, има ли с какво да ни изненада и дали наистина количествените натрупвания могат да доведат до качествени изменения.


Препоръчваме ви още:

Писмо до сестра ми

Кутия с шоколад

Тайна с дъх на парфюм

Последно променена в Четвъртък, 28 Юни 2018 01:43
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Възпитание според зодията

Възпитание според зодията

17 Сеп, 2018 Възпитание

Пред прага на училището

Пред прага на училището

17 Сеп, 2018 Образование

Расте, но не старее

Расте, но не старее

17 Сеп, 2018 Истории

Не искам да съм мечка

Не искам да съм мечка

16 Сеп, 2018 Възпитание

Чао, чао, какиии!

Чао, чао, какиии!

16 Сеп, 2018 Образование

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам