Посоката, братче, посоката...

Кадър от филма "Посоки" Кадър от филма "Посоки"

 

Автор: Златина Тодорова

От седмица не мога да отида да гледам „Посоки“. 
Или нещо друго ми изниква, или на другите нещо друго им изниква, или ме мързи зверски, или.... Абе, не става и това е.

Неделя, когато не знаеш какво ти се прави, но искаш да правиш нещо различно от купищата задачи, за които отдавна си закъснял и просто ще те натоварят, ако се захванеш с тях, автоматично става ден за кино.

Уж щях да го гледам по обяд, после следобеда, после - айде да е вечерта.

Правилно казват във филма, че в България сме останали мързеливите. 

Та - отивам аз, ей сега - преди 2 часа и нещо, в МОЛА (гответе се за турбо продуктово позициониране). Чела разни неща тук-там, без много очаквания (рядко ми се случва), с ясната представа, че филмът е тегав и вероятно ще ме смачка доволно.

Тежък. Още по-тежък. Най-тежък.

Когато имам възможност, пътувам с таксита.
Обичам да говоря за глупости с шофьорите, да ги провокирам с въпроси и да ги изслушвам.
Харесва ми да се возя с непознат човек, който ми става познат в рамките на 3-4-5-10-20-30 минути.

Да, често съм попадала на „филантроп съм за хората, мизантроп съм за българите“, случвало ми се е да не мога да дишам от всякаквовкусовите миризми, изпълващи въздуха, показвали са ми поезията, която пращат на жена си (искам секс и ще те пръсна, като се прибера (в рими), завоалирано с няколко, да речем, метафори), слушала съм как сръбското е най-великата музика и „по-добро нема, от мен да знаеш“, крещяли са ми, че младите сме причината България да е на тоя хал, разказвали са ми за суинг партита със смяна на партньора - „ама от онея - другите, знаеш кои“, и какво ли още не.

Преди пет дена ми се случи обаче и да пътувам с изключително интелигентен и приятен за общуване човек, който говори 5 езика, учил е в моето училище и не каза нищо негативно през целия път.

How cool is that! (бел.ред. Жестоко, нали!)

Качвала съм се на таксита пияна. 
Качвала съм се на таксита пияна с други пияни. 
Качвала съм се на таксита влюбена. 
С хора, в които съм влюбена.
В по-добрите варианти - и те в мен. 
Качвала съм се на таксита с разбито сърце. 
Плакала съм през целия път.
Или не съм. Но съм искала.
Качвала съм се и съм казвала да карат нанякъде за 12 лв.
Предлагала съм пиене на шофьора.
Чела съм от стиховете си на друг.
Спала съм в такси.
Прибирала съм заспали.
Говорила съм за (хубави) книги и музика.
Заминавала съм.
Връщала съм се.

Филмът „Посоки“ не е филм за шофьорите на такси.

Филм е за хората, пътуващи в таксито на живота - и като негови шофьори, и като пътници. За тези, които страдат - от глад, от несбъднати мечти, от загубено дете, от несъвпадането на реалността с представата за нея, от сърце, от нещо.

От липса на посока.
Или от много посоки, в които, по една или друга причина, е невъзможно да се поеме.

България не е само мизерия, сивота, убийства и тежка драма. Но е и това.

И този филм не преувеличава, като ни го показва. Той просто говори чрез тази страна на нещата. Сочи мизерията на улицата и има предвид мизерията в душата.

Душата, която ежедневно преживява трансплантации, които обаче не ѝ помагат да живее по-добре.
Душата, която чезне с всеки изминал ден. 
И - аха да оздравее, пада повалена.

Не ни е нужна подмяна на сърцето. 
Нужно ни е да го обичаме такова, каквото е. Пък било и болно.
Да го разбираме, да го изслушваме, да го съветваме. Пък било и грешно. За да му дадем един ден правилния съвет.

Сърцето на България е сърцето на всеки един, родил се в нея.
Сърцето на всеки един, родил се тук, има нужда от индивидуална грижа. Не от специалисти, не от кардиолози, не от седмично най-скъпо лечение.

Просто от топлина. От добро. И от малко надежда.
От подкрепа, че лошото ще мине. А и да не мине, е можело да е още по-лошо.

Да, грозното съществува и няма как да му обърнем гръб, като просто сложим розовите си очила.
То е навсякъде около нас. И ние не избираме дали да го виждаме, или не.

Избираме как да се отнесем към него. Как да постъпим, какво да кажем, как да помогнем. Ако можем. Или ако не можем, поне да помислим как бихме могли.

Хората са бедни и нещастни. Едни - от безпаричие, други - от друга самота. И двата варианта са болезнени.

Но понеже в България сме останали (отново цитирам филма) оптимистите, вярвам, че пътят към по-доброто живеене тръгва от нас.

Посоката е навътре. Към сърцата. През тях.
Нека си поръчаме такси до себе си за навън.
Да си позволим да караме без посока. Да си поговорим с шофьора. Да го разберем и изслушаме. Да не го съдим.

България е прекрасно място с много щастливи, но и много тъжни хора. Нека, ако сме от едните, бъдем за ден и от другите. Нека, ако сме от първите, помогнем на вторите да бъдат поне за ден първи. Да им отстъпим мястото си. Да покарат. Без да им искаме пари.

Нека, ако сме от вторите, позволим на първите да ни отстъпят мястото си. Да сме силни. Сплотени. Вярващи.

В какъв смисъл ли? Във всеки, както ни съветва във филма попът-шофьор. Но не в чуждия смисъл. В нашия - във всеки, който ни държи и ни дава надежда. Който ни съживява.

Като за финал (запазила съм си най-силните козове за последните изречения) искам да кажа, че това, което избираме да сме, да правим, да виждаме и да отстояваме, е светът, който ще създадем около себе си - за нас, но и за другите.

Аз избирам да кажа, че не сме загубени.

Че познавам човешки трагедии, които изправят хората и ги правят силни. Да, сломяват ги и дълго време не им позволяват да станат, но винаги учат на нещо.

Невинаги животът е справедлив, но винаги е живот. И винаги сме част от него. Нищо, че невинаги искаме.

Имаме някаква мисия обаче. А посоката, в която ще си изберем да пътуваме, е първата крачка към нея.

ПП: Героят на Асен Блатечки във филма е #goals. (бел.ред. - непостижимо готин). Не пуши, има кола, учител е и е чувствителен. 

Та - ако аз бях на задната му седалка и ми беше предложил да се поцелуваме, веднага се пусках. Ама това - по принцип, а иначе - пускам сълза като него и си поръчвам такси от някой мост. :D

______________________

И понеже, както ви споменах в началото на поста, НЯМА случайности, след филма решавам да се прибера (ма, разбирасе) с такси. Пред киното обаче само някакви шанаджии за по 1.30/км. Бегай, видях кво стана във филма, ако не се качиш на Yellow.

Та - качвам се при един млад пичага от Yellow - единственият измежду другите с окей и радио такси (които също са нелоши фирми, но за да ми е филмово на макс, ще се кача при него, щото нали, във филма, знаете - Златина е луда и всичко трябва да следва някакви нейни безумни логики)...

До нас ще бъде 5 минути. Не знам как да започна разговора. А знам, че много искам да кажа нещо (пак филмарщините ми).

Дали това, че е студено. Че е празно по улиците. Че снощи всички са били пияни и днес никой не излиза навън. Кое е радиото... А, то си пише - това отпада.

Вече сме минали половината път, а не съм питала нищо.
Решавам да пробвам с въпрос за филма (какво клише). Притеснявам се дали няма да се обиди, защото животът на шофьора във филма направо не си е живот. Ама интуицията ми казва давай. И давам.

- Аааа, мммм, филмът „Посоки“ май е сниман във вашите коли.
- Да, да. Ние партнираме.
- Много готино. Вие дали го гледахте?
- Не съм, да ти кажа честно. Имах покана за 24-ти на премиерата, ама не успях да отида.
- Ааааа, жестоко. Цялата ви фирма е била поканена ли? (Златина отново пръска с интелект и съобразителност)
- Не, не. Аз - понеже мойта кола е една от тия, дето я снимаха във филма, имах двойна покана. Ама изникна нещо друго, и така и не отидох.
- МОЛЯ?!?! (Златина не верва какво се случва)
- Е, да. Тая на Зуека. Умрях от студ, докато им я карах насам-натам по обекти и терени.
- МОЛЯ?! МА НАИСТИНА ЛИ (Златина още не вярва какво се случва)?!?!?!?
- Да, бе.... И изрежда местата, на които наистина е сниман филмът. Разправя ми истории, все едно е нищо.
- Ама това е велико. И аз сега съм в тая кола??!?!
- Хахахаха. Е, аз всеки ден съм в нея. Не е чак толкова велико.
- Ама няма ли да ходите да гледате филма, аз на ваше място досега да съм отишла сто пъти.
- Е, ще го гледам, ама ще видим кога - и продължава да ми разправя.

Объркваме посоката, но аз си замълчавам. Не мога да осъзная какво ми се случва.

Малко по-натам се усеща и ми се извинява. Пита ме откъде да мине, за да обърне.

- Десен тук и ще ми е дори по-удобно, отколкото иначе. Направо ще ме спрете на метри от нас, благодаря - казвам му (още невярваща).

- Хахахах. Радвам се. Няма случайни неща.

„Посоката, братче, посоката“...

 

***********

Прочетете още: 

Живот като на кино

"Формата на водата" и невъзможните мечти

Възвишението на българското кино

Последно променена в Събота, 10 Март 2018 21:48
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Този етап

Този етап

21 Окт, 2018 Добра форма

Да не дава Господ!

Да не дава Господ!

23 Окт, 2018 Истории

Теб те е страх от мен

Теб те е страх от мен

22 Окт, 2018 Истории

И Европа изкрещя

И Европа изкрещя

24 Окт, 2018 Истории

Ти можеш всичко

Ти можеш всичко

18 Окт, 2018 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам