Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Възвишението на българското кино

Автор: Ина Зарева

Когато дъщеря ми започна да чете „Под игото“ сериозно се затрудни. Тя, която прочита почти всичко за една нощ, се препъна във времето, в думите и буквално в прага на онази вече така далечна за нея България. В продължение на седмица, питайки за значението на този или онзи израз я беше преполовила, когато случайно или не, се озовахме на почивка край Батак и още първия ден се запътихме към църквата и музея. Имах смътни спомени от първото си посещение като ученичка и не очаквах кой знае какъв ефект, по-скоро се почувствах длъжна да не пропусна подобно съвпадение.

Децата реагираха толкова силно емоционално на видяното и чутото, че започнах да се обвинявам, че съм им го причинила. Изведнъж техният удобен, технологично улеснен и защитен свят бе изгубил очертанията си, бе приел щрихите от едно време, в което най-големият лукс не е да имаш айфон, а да останеш жив.

Дъщеря ми прочете останалата половина от „Под игото“ до сутринта и ме помоли повече никога да не ходим в Батак, защото не би го понесла отново.

Тогава се убедих за пореден път, че историята трябва да се пази и да се разказва непрекъснато, независимо от разнопосочните мнения за нея или всъщност именно заради тях.

Днес отново причиних подобно изпитание на децата си с „Възвишение“. Разбира се, те вече значително по-големи, бяха изкушени освен от темата и от участието на любимите си актьори.

А аз бях скептична. Не съм пропускала български филм през последните години и усещането ми след всеки от тях беше като след мач на Григор Димитров – едно дълго сдържано въодушевление, една напираща гордост и радост, но накрая все нещо се обърква и не можеш да избухнеш като през 94-та например.

Българското кино, съвсем закономерно с всичко останало, изживя своите падения, кризи, катарзиси и също толкова бавно започва да идва на себе си. Колкото и търпение да проявявахме, предубедеността все още ликуваше от малките си победи, след всяка следваща прожекция.

Филмът разгроми моята предубеденост още от първите минути. Той я сграбчи и я разби толкова естествено, колкото и Александър Алексиев изгражда образа на героя си Гичо. Волният перчем, искрящият поглед, автентичният израз, тембърът, люлеещ се между хлапашкото и мъжкото – тази хармонична сплав с лекота спечелва доверието ти и се оставяш да те води без никакво съпротивление. Стоян Дойчев – Асенчо, дори прави пътуването толкова трагикомично, че заливайки се от смях, забравяш в кои точно страшни времена си попаднал.

Докато все още очите ти се смеят, сърцето ти започва да плаче. И не спира до края на самия филм. Типично българската способност - да разплачеш смеещия се и да усмихнеш плачещия – прави и от книгата, и от филма не просто някакви опити за разказ, а ги превръща във въглени, грабнати от едно живо българско огнище.

Хуморът и мъката са еднакво достъпни за съпреживяване, съдейки от реакциите на възрастните и от тези на децата ни. Ювелирно изградените образи от всички прекрасни актьори, величествените гледки, автентичният изказ, великолепната музика правят близостта една от най-силните страни на този филм – близостта на времето, на героите, на личните им и общи битки. Това не е филм, който размахва пръст, който подрежда добрите от едната страна, а враговете – от другата, който буди неизменни политически и исторически спорове.

Това е филм за близостта. Близостта до сърцето, до идеала, до Бога, до архетипите и изначалията ни.

Това е филм, който не разтърсва заспали патриотични патоси, но и не ги погребва.

Това е филм, който показва на децата ти защо си останал да ги родиш точно в тая държава, след като вече си им се извинил за това.

Той е филм – просветление за нещата, които отдавна знаеш.

Това е филм, изпълнен с мъка като стара костница.

Това е филм, който няма да се хареса на мнозина, защото прояснява огледалото и фокусира биноклите.

Това е филм, който не мрази, а обича.

Той е филм, който възпитава по-добре от теб и кара сина ти да каже :

- Разбрах какво имаше предвид, когато ми говореше за мъжете – охлюви, от които остава само лигава слуз и нищо повече. Аз никога няма да бъда такъв! И когато се ядосам за нещо в училище вече ще си повтарям – „любя, любиш, любим.“


Това е филм – възвишение.


Снимка: podmosta.bg


Препоръчваме ви още:

Тийн филми
Живот като на кино
La La Land - концертът

Последно променена в Понеделник, 13 Ноември 2017 14:24
Прочетена 3376 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Мамо, не ми крещи!

Мамо, не ми крещи!

19 Окт, 2017 Възпитание

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Моят приятел сополът

Моят приятел сополът

20 Окт, 2017 Здраве

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Не слушайте чужди съвети

Не слушайте чужди съвети

17 Ное, 2017 Възпитание

550 грама живот

550 грама живот

17 Ное, 2017 Актуално

Слънчице или Кралят Слънце

Слънчице или Кралят Слънце

17 Ное, 2017 Възпитание

Таванска стая

Таванска стая

17 Ное, 2017 Истории

Работилничка за мечти

Работилничка за мечти

17 Ное, 2017 Кариера

Толерантност

Толерантност

16 Ное, 2017 Истории

Facebook