Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Спомняте ли си историята на Нина за неочаквания гостенин - играчката, която детската градина дава на детето за няколко дни, заедно с дневник, в който да опише приключенията им? Е, оказа се, че учителките от детската градина на моя Алекс са я прочели и много са я харесали, след което незабавно са я приложили на практика. И ето че точно преди морето у дома пристигнаха крокодилът Гена и Чебурашка - двойка, добре позната на нашето поколение от любимата ни руска анимационна поредица. Защо са избрали точно тези герои и откъде са ги намерили, нямам никаква идея, но ми стана много мило, че връщат и нас, родителите, в детството. И така, ето какво биха разказали в дневника, ако можеха да пишат Гена и Чебурашка, малките приятели на Алекс, които бяха наши гости за няколко дни на морето.

Най-после дойде ред да гостуваме у Алекс, който толкова отдавна ни очаква. Признаваме си, че малко се опасявахме от тази визита, защото у тях живеят двама хищни вълци, които се правят на кучета, но ние много добре знаем, че са рецидивисти-канибали на невинни плюшени играчки. Затова с облекчение въздъхнахме, когато разбрахме, че ще ни водят на море, а двамата гадове си остават в София. Забелязахме, че в дома на Алекс се подвизава и една оживяла плюшена котка, която наричат Фройд и която страда от тежко раздвоение на личността, защото се самоопределя като куче. Не разбрахме дали затова са я кръстили Фройд или името си върви с психични отклонения. Фройд се мушна в раницата ни и за малко да понесат и него към морето, но той се размърда и Алекс писна, защото помисли, че ние с Гена сме оживели и подскачаме в раницата.

35921778 10214808099849810 7844130550594928640 n

Погледнете как проклетият вълк ми се зъби и се опитва да ме изяде. Добре че Алекс ме спаси!

Така че Фройд беше разкрит своевременно и го върнаха у дома да усмирява двата вълка, а ние отпрашихме за северното гръцко крайбрежие в компанията на петнайсет куфара, два пакета памперси, три менти, три деца и четирима възрастни, които всички са в твърде сложни за нашия плюшен ум отношения, защото двама са хем баба и дядо на бебето, хем майка и татко на други четирима, а двама от четиримата са майка и татко на бебето, което изглежда толкова сладко, НО НЕ Е, защото то също искаше да ни изяде. 

36188909 10214808097689756 122768655153889280 n

Само вижте този поглед на невръстен хищник!

Алекс отново спаси живота ни, а после и не позволи да ни сложат в багажника и добре че се намеси, за да пътуваме в комфорт на седалката до него. Иначе най-вероятно можеше и да останем забравени в раницата дни наред, защото майка му е толкова разсеяна, че не взе плейстейшъна на горките момчета и се наложи да четат книги вечер и да ходят на плажа денем, вместо да се забавляват истински. Но те, майките, си имат бъгове, това всеки го знае, ама и без тях не може, така че момчетата бързо й простиха.

Пътуването беше много дълго. На Алекс по някое си време му омръзна и почна да пита през минута “Колко остава, колко остава”? Баща му каза: “След пет минути." "Ама колко е пет минути?" "Брой на глас до 300”. Алекс започна да брои като картечница - 1, 2, 3, 4, 5… Брат му Коко се намеси с мъдростта на десетгодишен философ.
- Алекс, не се броят така минути. Много бързаш. Трябва да казваш 1 Мисисипи, 2 Мисисипи, 3 Мисисипи, защото Мисисипи отнема точно една секунда. 

И Алекс започна:

- Едно, сипи, две, сипи, три, сипи…

При което всички големи се засмяха и казаха, че много ще прежаднеят от това броене. Ние не разбрахме шегата и за пореден път установихме, че възрастните имат неприятния навик да се смеят на някакви скучни и безсмислени неща.

Като цяло морската ни почивка с Алекс беше забавна. Водиха ни на плаж, където толкова искахме да влезем във водата, но никой не ни позволи. За сметка на това строихме замъци и правихме дупки в пясъка, в които Коко за малко да ни погребе живи, но нашият супер-герой Алекс ни спаси - за трети път.

36063519 10214808088049515 1064567279934504960 n

Най-забавната случка на плажа беше, когато се появи някой си Хабиб от Бангладеш, който направи на Коко татус от къна и ни разказа, че има четирима братя и сестри в Дака, които не е виждал от 10 години, но им праща парички, за да се издържат. На момчетата толкова им дожаля за него, че сега всеки ден искат да си правят по един татус при него и докрая на почивката сигурно ще са готови да спечелят рекорда на Гинес за най-татуиран човек. Вече имат татус на паяк, татус на вълк, татус на котва (Теодор предложи на Коко пет лева, ако си татуира под нея и ГИНКА 1967) и татус на странна фигурка, която никой не знае какво означава, но малко прилича на международния символ на токсичен отпадък.

Какво друго правихме освен да вилнеем по плажа? Нищо! Пълна скука! Водиха ни на ресторанти, където никой не ни нахрани, макар че е всеизвестен факт, че Гена е месоядно животно. Алекс отново ни спаси, като мушна в джоба си едно кюфте, което тайно си разделихме, докато големите играеха белот, след като се прибрахме.

35992925 10214808098249770 1380588916284850176 n

Обърнете внимание на хищното бебе отзад! Животът ни беше под постоянна угроза!

Освен това ни водиха на дълги разходки по крайбрежни ивици, където “благосклонно” ни возиха под количката на бебето, докато ние треперехме от страх малкият да не се протегне и да ни докопа отново. Слава богу, Алекс беше до нас да ни защитава и въпреки че големите го умоляваха да ни предаде на невръстния сериен убиец на плюшки, Алекс отказа категорично и храбро заплаши с кунфу, карате и воден пистолет батковците, баща си и всеки, който посмее да рискува живота ни.

36114114 10214808095449700 8169445637180358656 n

В неделя таткото на Алекс си замина сам за София, защото има работа. Ние подозираме, че просто му дойде до гуша от тази шумна компания, в която някой постоянно пищи, смее се, плаче или бърбори. Заедно с него се прибрахме и ние, за да отидем на гости при друго детенце. Не може да се отрече, че си изкарахме весело, макар лудницата у Пееви да е голяма дори за купонджии като нас. Но кой знае, някой ден, когато плюшеноядното бебе порасне и се очовечи, ще тръгне на градинка, и може би тогава ще им погостуваме отново. У тях кюфтетата свършват бързо, но адреналин винаги има в изобилие.

Прочетохте ли Как си починах на морето?

Автор: Дарина Рангелова/expatbgmum

Много хора не знаят за задълженията си като български граждани, объркват се от законодателството на държавата в която са или просто ги мързи да проверят. Допускат се масово едни и същи грешки поради неинформираност. Не е нужно да изчетете като мен Закона за българските лични документи, Закона за българското гражданство и Закона за чужденците, просто проверявайте информацията на сайта на Външно министерство - Консулски услуги и на сайта на Министерството на вътрешните работи -дирекция Гранична полиция. На тези две места има /почти/ цялата информация необходима на българите, живеещи в чужбина.

Най-честият срещан въпрос по групите е “Мога ли да вляза в България с изтекъл срок на паспорта?”

Да, можете, стига да имате друг валиден паспорт, с който да ви качат на самолета. Можете да влезете и с лична карта. Може валидноста и на паспорта и личната карта да са изтекли, може и въобще да не ги носите, пак ще влезете с чуждия си паспорт. На български гражданин не може да му откажат да влезе в страната си, щом веднъж се е довлякал до там.

Това, че можете да влезете, не ви освобождава от задължението да имате валидни български документи. Според закона, всеки български гражданин е длъжен да подновява българските си документи и да влиза в страната с български документ. Това, което може да се случи, влизайки в България с изтекли или без български документи е да ви направят протокол, евентуално да ви глобят или както се случва с мнозинството хора - абсолютно нищо. Длъжни сте и да напуснете държавата с български документ, но отново абсолютно нищо няма да се случи, ако нямате такъв и напуснете с чуждестранния си паспорт.

Аз все още успявам да поддържам валидни български документи на всички, но изобщо не виня хората, които не го правят и разбирам защо не им се занимава. Всички знаем колко е идиотска процедурата, особено ако си извън Европа, но трябва да имате наум някои неща, ако имате деца.

Да започнем от начало. Ражда ви се дете в чужбина. На сайта на Министерството на външните работи пише, че в 6 месечен срок сте ДЛЪЖНИ да предоставите/изпратите заверен препис на чуждестранния акт за раждане в Консулската ви служба и молба и тралала, за да регистрирате детето. Или сами да го направите в България. Първо, срокът е безумен. Второ, аз реших да спазя закона и се обадих в Консулската служба, за да питам какво точно да направя. Както би направил всеки разумен човек. Както са направили много преди мен и са получили същият отговор - отивате в България да го правите. Не знам за вас, но аз на нашата консулска служба вече не вярвам и на една дума. Неведнъж са ми давали заблуждаваща информация. Имам чувството, че го правят нарочно, за да върви търговията с декларации и пълномощни. За това проверявам на горните два сайта. Ще го напиша с големи букви:

ВСЯКА КОНСУЛСКА СЛУЖБА НАВСЯКЪДЕ ПО СВЕТА СА ДЛЪЖНИ да ви съдействат и изпратят необходимите документи до България за регистрация на детето и придобиване на българско гражданство.

Процедурата се казва “Пресъставяне на български акт за раждане.” Съветвам ви да си разпечатате информацията от сайта на Външно министерство - Консулски услуги-Гражданско състояние и да я размахвате. Или направо да пишете на Външно, ако ви откажат тази услуга. При мен реакцията беше светкавична от страна на Външно министерство и писмо от Консулска служба, че е станало недоразумение. Процедурата е седемте кръга на Ада, така че все пак препоръчвам да го направите в България, там са само пет. Но въпросът е принципен. Можете да го направите и след 5 години или никога. Няма санкции. И въобще никой не го интересува, че сте родили някъде там български гражданин.

Съвсем друг е въпросът, защо се пресъставя български акт за раждане. Да, сега дъщеря ми има и канадски и български акт за раждане с всичката информация за кг и см. като и в двата пише естествено, че е родена в Канада. На мен ми звучи абсурдно, можеше просто да е сертификат някакъв. Такъв е законът, просто е много странно. И като връх на всичко получих РОЗОВ акт за раждане. Много се смях. До този момент мислех, че всички актове за раждане са сини, защото имам двама сина със сини актове за раждане. Никога не би ми хрумнало,че са направили СИН за момченце и РОЗОВ за момиченце. Отплеснах се.

Така. Когато детето пътува с двамата родители, няма значение с колко и какви паспорти е. Но ако детето пътува само или с един родител има значение.

Тук е мега грешката, която правят много хора, изпускат самолети, буйстват в нета и тичат за декларации.

Много хора недоумяват, защо не пускат детето да напусне България и искат декларация от липсващия родител при положение, че то е с американски паспорт примерно. Ето защо.

чл.8 от ЗБГ

Български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин.

чл.3 от ЗБГ

Български гражданин, който е и гражданин на друга държава, се смята само за български гражданин при прилагането на българския закон, освен ако в закона не е предвидено друго.

Това означава, че детето независимо дали сте го регистрирали и извадили ЕГН или умишлено не сте, детето е български гражданин за българските власти.

От сайта на МВР/ отново препоръчвам да си разпечатате информацията и да я размахвате по летищата:

2.1 “Когато при напускане на Република  България детето притежава и представи на граничните полицаи валиден български паспорт или лична карта И валиден паспорт или лична карта на съответната друга държава, чиито гражданин е, декларация за съгласие от отсъстващия родител няма да бъде поискана.”

Това е изпробвано от мен и е така. Теди пътува САМ с български паспорт и канадска карта за постоянно пребиваване. Малките ми деца са с български и канадски паспорт, пътуващи само с мен. Никога не е поискана декларация от отсъстващия/отсъстващите родители. За живеещите в Канада ще вметна, че Канада не изисква декларация от липсващия родител при извеждане на децата от страната. Препоръчителна е, но не задължителна и не е необходимо да е нотариално заверена. Написана на хвърчащ лист в свободен текст е достатъчно. Ако се усъмнят нещо, може да се обадят на бащата/майката. На мен не ми е искана такава декларация като извеждах децата -канадски граждани.

От сайта на МВР 2.2 “Когато детето, притежаващо българско и друго гражданство, притежава и представи само валиден паспорт или лична карта на съответната друга държава, декларация за съгласие, издадена по реда, описан в т.1 ще бъде изисквана. Ако детето (респ. придружаващото го лице) не представи такава или същата не е заверена по начина, описан в т.1, то няма да бъде допуснато да излезе от България.”

Тук е спорно дали това важи и за децата, които не са регистрирани и нямат ЕГН и реално нямат българско гражданство. Има хора, които съобщават, че минават без декларация от липсващия родител с дете без ЕГН и такива, на които им е искана такава. Така че най-добре граничен служител да разясни тълкуванието на горните точки. Или да си напишат наредбите по-ясно или най-добре пишете на МВР,  ако имате този казус.

Така че вие може да си мислите, че детето може да напусне само с американския си паспорт и единия родител, но българските гранични служители не смятат така и напълно законно ще спрат детето да излезе, ако нямате нужната декларация.

Наскоро има една промяна, че ако липсващият родител е чужд гражданин, не се изисква декларация, което е съвсем логично. Например: майката е българка, а липсващият родител е чужденец. Декларация не се изисква. Ако обаче бащата чужденец извежда детето от България, а майката български гражданин липсва, декларация ще се изисква. Става дума отново за дете, пътуващо само с чужд паспорт.

Бъдете внимателни с декларациите, ако не искате да изпускате полети. Често се случва да искат декларация, когато не би трябвало, за това за стотен път препоръчвам да имате разпечатана наредбата. Не знам дали е добре или зле, но България е изключително стриктна относно напускането на деца, може и да има основание, не знам. Досадно е, но ние като български граждани сме длъжни да спазваме закона, а като първа крачка се информирайте.

Накрая нещо смешно да ви кажа, което аз едва днес разбрах. Министерството на външните работи предлага 3/три/ електронни услуги за български граждани в чужбина.

1.Подаване на заявление за паспорт

2.Подаваме на заявление за лична карта

3.Подаване на заявление за шофьорска книжка

Става дума за подмяната им и плащането също е по електронен път. Уау, тук зяпнах. Сега следва смешната част. По този начин ти спестяват едно ходене до Консулството, щото трябва да си ги вземеш лично.А за да можеш изобщо да го направиш, трябва да отидеш до България и да си извадиш електронен подпис /КЕВ/ лично. Ама, разбира се. Също, естествено за деца не може, трябва лично цялата фамилия да се занесе. Аз лично смятам този подпис за върховна глупост. Оставам с впечатлението, че България е с много висока сигурност на личните данни. Дали това е така наистина, не знам. Канада е на светлинни години от България в това отношение, 90% от административните услуги се случват по електронен път само с парола, никой не знае що е то електронен подпис. Нямам представа какво е нивото на злоупотреби обаче. А това, което ме озадачи е кой българин живеещ в чужбина си подновява българската шофьорска книжка?  Както и да е, има я услугата. Все пак препоръчвам, ако по някаква причина поддържате отношения с българската адмистрация, било то да плащате данъци или да правите справки, да си извадите електронен подпис. А може и да пуснат още една-две услуги идните години.

Препоръчваме ви още от Дарина:

Какво научих от майките на София

Как канадците отглеждат децата си

Българчетата в чужбина, които говорят български

Галя Дойчева сподели историята си в група срещу насилието в социалната мрежа. Многодетната майка е в безизходица и се обръща към медиите и институциите за помощ. Ясно ми е, че това е едната страна на историята, но считам, че е редно да й дадем гласност и да помолим заедно с нея за безпристрастна помощ и съдействие от страна на омбудсмана, прокуратурата, социалните служби, Закрила на детето и всички институции, които биха могли да помогнат. Ето какво написа Галя:

Искам да разкажа за нашия случай в контекста на темата с децата от Норвегия. В момента в България се случват още по-страшни неща, и то със съдействието на социалните ни служби и институциите.

Накратко, разведена съм с биологичния баща на двете ми деца от първия брак. Живели сме дълги години в условията на брутално домашно насилие и след развода аз и двете деца бяхме насочени от отдел Закрила на детето към психологическа подкрепа за справяне с травмите от домашното насилие.

Тормозът над мен и децата ми продължава и до днес, тъй като бившият ми съпруг за съжаление ползва непозволени практики в правосъдната система, като майка му и негов адвокат, е част от съдебната система повече от половин век. Мисля, че няма нужда от повече обяснения защо и как е възможно случващото се...

Бащата на двете ми деца спечели преди дни делото за родителски права, като във всичките инстанции извършваше системно законови нарушения, открадваше документи от делата, манипулираше експертизи, малтретираше свидетели, лиши от право да бъдат изслушвани моите свидетели, заплашваше, вкл. и със смърт децата ми и мен, фабрикуваше данни, прилагаше натиск над роднини и приятели...

Убедих се, че е страшно да живееш с нарцисист, но е още по-страшно да си разведена с такъв!

Но най-страшното е, че на последните срещи с децата ги заплашва, че няма да доживеят до следващия си рожден ден. А според съдебното решение децата трябва незабавно да заживеят в дома на насилника.

Не искам да описвам в какво психологическо състояние са сега децата ми, очаквайки социалните и полицията да дойдат и насилствено да ги предадат на насилника.

Не искам да се предавам в този тежък момент, не търся съжаление, търся подкрепа за спасяването на децата си!

По делото ни за родителски права има изслушване на свидетели психолози, които многократно сигнализират за нечовешкото отношение на бащата към децата и за сериозен риск за живота им. Но съдът игнорира всичките доказателства и прикрива насилието.

Само да вметна, нашият случай е познат на всички институции, на редица РПУ-та, децата са изслушвани и в синя стая, и в кризисен център сме настаняване за половин година, за да останем живи...Доказателства за насилието има безспорни, психолози от Комплекс за социарни услуги към Столична община са давали и гласни показания по делото за родителски права, като са сигнализирали за деца в риск, в съдебна зала са заявили своята позиция, разказвали са за насилието, което бащата упражнява над децата, но всичко това изчезва от досието, изчезват или не се допускат всичките наши докумени, доказващи насилието, игнорират се всичките ни доказателствата ни за насилието. Документи от полиция, от разследващи органи, от Прокуратура не се обсъждат изобщо.

Документ, доказващ патологията на бащата на децата, е откраднат от съда и тази кражба отново се прикрива.

В съдебна зала се малтретира наш свидетел от бащата на децата, социалните лично блъскат и дърпат сина ми в отдела им, и цялата система активно работи в полза на насилника и против децата.

Мога да изброявам стотици и хиляди нарушения, но основното е, че към момента децата ми са в сериозен риск. От седмица родителските права са предоставени на бащата. И съм оставена с вързани ръце да чакам най-страшното. Това, което ми каза в очите :"Ще убия децата и ще се наслаждавам да те гледам как страдаш! После ще обвиня теб и ще те натикам в затвора."
И вярвам ще го направи. А предвид връзките му в съда, престъплението ще остане отново скрито!

От седмица живеем в постоянен страх и като последен отчаян опит да спася децата си, пиша в групата. 
Защото вярвам даването на гласност по случая е последният шанс за семейството ми!

Разговарях с Галя и я попитах какво е основанието за отнемане на децата. Ето отговора й: 

Децата заради преживяното насилие отказват да преспиват у баща си, но по режим ги принуждавам редовно да се виждат. Нямам избор. Но съдът, по тази причина решава, че има начална форма на отчуждение от бащата и директно му ги присъжда. Прикрива се насилието, защото в контекста на домашно насилие изобщо не може да се говори за отчуждение.

Иначе съдът приема, че имам отличен родителски капацитет, много силна емоционална връзка с децата, но съм ги отчуждавала.

Което дори не е вярно, моят психологически профил категорично не е на отчуждаващ родител, експерти са го заявявали в съдебна зала. Но както казах, нашите доказателства са хванали паяжина и никой никога не ги е погледнал.

Възможна ли е наистина такава несправедливост и какво може да се направи? 

Още по темата:

Последната нощ в живота ми

Как да разпознаем токсичните връзки и да се пазим от тях

Автор: Мария Пеева

Майките…

Майките на деца с увреждания.

Майките, които протестират.

Майките, от чието мнение нищо не зависи, както каза г-н Симеонов. Може би от мнението им нищо не зависи, но от тях зависи животът на децата им. Осъзнавате ли какво означава това?

Няма по-голяма сила на този свят от майката, която се бори за детето си.

Опитайте се за миг да си представите какъв е техният живот.

Първо е било очакването, това божествено усещане, че в теб се развива живот, радостта, с която се посреща новия човек - това е сравнително лесно да си го представим, защото много от нас са го преживели.

После идва моментът, в който са разбрали, че нещо не е наред. Ужасът, неизвестността, вината - дали, Боже, аз не сбърках някъде, какво се случи?

После идва объркването, протестът, отхвърлянето - защо точно на моето дете, с какво съм го заслужила, може би е грешка, може би лекарите са се заблудили, ще потърсим друго мнение.

После идва сблъсъкът със системата. Безкрайното тичане по болници и специалисти, безкрайното чакане, безкрайните разходи, безкрайното търсене на пари от познати и непознати, безкрайните изблици на надежда и последващо ужасно разочарование. И безкрайната болка в сърцето, че детето ти страда, че е различно, че няма да има този пълноценен живот, който всяко дете заслужава, който си си представяла за него.

После идва моментът, когато някой доктор ти казва да го оставиш в дом, друго да си родиш, млада си още, и на теб ти идва да го убиеш тоя кретен, дето те гледа съжалително и си мисли, че ти прави услуга, като ти казва “истината”. 

Коя истина, бе човек? Единствената истина е, че аз съм майка и това е моето дете, и аз го обичам. Има ли друга истина изобщо?

Тогава идва осъзнаването и решимостта. Да, детето е болно, но животът продължава. И аз го обичам това дете, мамка му, и пет пари не давам, че не е като другите, и ще направя така, че да е щастливо и да живее добре, не просто да оцелява. 

И в този момент може би изглежда, че нещата малко по малко сякаш си намират мястото. Болно е детенцето, но това не значи, че е обречено. Има неща, които може да се направят, за да се подобри. Няма да стане лесно, но има шанс, медицината се развива, има рехабилитация, има помощни терапии. И животът си намира начин, отново придобива рутина, график, цел, откриваш големите радости от малките успехи на детето, подреждаш си мислите, чувствата, хората, които са до теб и те подкрепят, животът може би отново става хубав, отново има за какво да се усмихваш.

Но някъде по това време, когато най-после си мислиш, че виждаш светлина, когато почваш да се успокояваш, идва вторият сблъсък със системата, смразяващият, отрезвяващият, онзи, който ти отнема надеждата и от който ти идва да се гръмнеш, защото безизходицата е пълна. Да, сега съм до него, сега има някакви средства, с които мога да се грижа за него. Но това дете един ден ще стане на 18 и пак ще си остане дете. То няма изведнъж да оздравее и да тръгне на работа. Всичките грижи, рехабилитации, лекарства, всичко ще продължи, само че как ще ги плащам тогава, как ще се издържаме, как ще си покриваме разходите? Как ще оцеляваме?

А какво ще стане, когато си отида някой ден? Тогава… кой?

Децата с увреждания остават деца за цял живот.

Знаете ли кой е най-големият страх на майките им? Страхът, че ще си отидат от тоя свят преди детето. Това е ужасът на майките, от “чието мнение нищо не зависи”. Това е кошмарът, от който се будят нощем, треперещи и разплакани. Страхът, че някой ден няма да ги има вече и детето им ще умира дълго, бавно и мъчително, изоставено, необичано, необгрижено, може би дори гладно. Ето това не мога да си го представя. Само опитът да си го представя ме докарва до отчаяние, граничещо с лудост.

Защо позволявате това да се случва?

Има време за политически игри, сигурно са голяма тръпка, играйте си ги, по възможност не за наша сметка.

Сега обаче е друго време.

Сега е времето, когато трябва да си спомните, че сте хора, господа политици. 

deca uvrejdania

 

Какво всъщност искат майките. Ще допълня с пояснението на Аделина Банакиева

Протестът не е за ДЕЦА! Всъщност благодарение на предишни протести децата с над 90% увреждания получават 930 лв до 18 г. 

Тези над 18 г с над 90% увреждания, навършвайки пълнолетие минават на пенсия от 145 лв НЕЗНАЙНО ЗАЩО, защото те не хукват да бачкат, а по-скоро междувременно са се обзавели с още куп съпътстващи заболявания.

ДА - дават се помощни средства, но не според нуждите и диагнозите, а на кило! Според каквото има. А после, пак с пари по ЗК или фондове или дарения се правят зверски операции за решаване на здравословни проблеми от кофтито помощно средство (примерно затруднено дишане от изкривен гръбнак от кофти количка, изкривени крайници от кофти или липса на обувки). 

Оценката на процент увреждане се прави по таблици, които... този, който ги е правил искам да ми падне... Примерно дете с аутизъм, което доживотно само не може и до тоалетна да иде, е около 50% - съответно това го пиша , за да не си помислите, че тези 930 лв се дават мощно на всички. Всъщност повечето са с 50-70 % и вземат 350 лв.

България е ЕДИНСТВЕНАТА държава в ЕС, в която ВСЯКА ГОДИНА КАНДИДАТСТВАШ за личен асистент на детето си и СЕ МОЛИШ да бъдеш одобрен!

Има едно нещо, наречено НАЦИОНАЛНО ПРЕДСТАВИТЕЛНИ НПО, дето получават пари от бюджета и тези бюджетни организации участват в комисии - другите, които не са искали или не отговарят на условията (офиси, членска маса, дейности) са аут! Нямат думата! Не е нужно да обяснявам, че като получаваш заплата от бюджета, е логично да пазиш заплатата си и не е много важно да има реформи, които държавата, (която ти плаща заплата), не иска да ги има! ТА ЗАТОВА се говори, че не всички хора с увреждания искат реформи. Тези, дето са на бюджетна хранилка, са склонни на “отлагане", “обмисляне” и “трябва време“.

Законопроектът, който ще се внася другата седмица касае НАЙ-ТЕЖКИТЕ случаи ! 

Майките не искат чудеса и не ги очакват! МАЙКИТЕ на вечните бебета се борят тази зима да не умрат от студ и глад едни около 2 хиляди човека, живеещи с 210 лв за двама ! 

7000 са хората с право на личен асистент - извън институциите като Могилино!

 Още по темата: 

Системата ни убива - фланелката, която скара властта

 

 

Автор: Мария Пеева

Един приятел ми прати смешен виц. “Умрях от смях и нямаше как да не ти го споделя. Ти ще го оцениш.”

Вицът беше следният: 

На дело за изнасилване, съдията, за да установи тежестта на злодеянието пита потърпевшата: 

- В кой момент Ви беше най-тежко? 

- Най-тежко ми беше тогава, когато ми вдигна краката и всичката пръст от галошите ми се изсипа в очите!

Някак не успях да го оценя. Сигурно е много забавен, с неочакван край и всичко, но не мога дори да му се усмихна. Също толкова ми е гаден колкото вица за бременната проститутка или вица за абаносовата табуретка.

Момчета, крайно време е да разберете, че изнасилването не е тема, с която човек може да се шегува. Надали някоя от вашите колежки, приятелки, сестри, жени, майки и дъщери ще си признае, че някога е била заплашена от изнасилване. Или че го е преживяла. Защото да те изнасилят съвсем не е като да те ударят, оберат или измамят. Там не просто се чувстваш жертва. Там се чувстваш и унизена, и ужасно виновна. Все едно си го предизвикала по някакъв начин. Все едно си омърсена и обществото те заклеймява. Неслучайно по света все още има места, където за изнасилване убиват не само извършителя, но и жертвата.

Бях на 15-16 години на една бригада, когато в стаята ми влезе един симпатяга от по-големите, вечно нахилен, много общителен, русоляв, всички го познавахме. Попита имаме ли цигари. Съквартирантката ми я нямаше. Почнах да си ровя из сака, където криех кутията, бях му обърнала гръб. Изобщо не знам какво се случи и как за секунди се озовах на леглото, а той ми дърпаше дънките. Не се разпищях, все още не, срам ме беше, но почнах да се боричкам. 

- Абе, ти откачи ли? Я се разкарай! Имам си гадже! 

Той бръщолевеше нещо, не помня какво. Но помня разкривеното му лице и лигавата му уста. И помня, че не ме виждаше. Все едно ме няма, все едно някаква кукла е налегнал. Кълна се, че точно това почувствах. Сякаш аз не съм там и не съществувам. И каквото и да кажа, няма да има никакво значение и няма да мога да го спра. Не знам дали ви се е случвало вътрешностите ви да измръзнат, все едно сте погълнали цяла кофа лед. Ей такова беше усещането. Ужас в най-чистия му вид, който те смразява отвътре навън. Някаква примитивна частица от мен успя да реагира и писнах. Той ми натисна главата във възглавницата и продължи да дърпа пустите му дънки (спасиха ме тези тесни дънки, така беше модерно, впити като втора кожа, едва ги обличаш… и събличаш). Ухапах го с всички сили и се разпищях с цяло гърло. От съседната стая, слава богу, дотичаха две съученички. Едната - почти двуметрово, силно, спортно момиче. Буквално го изтеглиха от леглото. Той стана, ВЗЕ ЦИГАРИТЕ от пода и си тръгна все едно нищо не е станало. Гад долна.

Изтичах в банята и повърнах, и се наплаках, момичетата и те си пореваха с мен.

Вечерта излязох все едно нищо не е станало и дори не казах на гаджето ми. Ама и аз глупачка, срам ме беше. Щеше да го пребие, съвсем заслужено.

Това е моята история отпреди цели 30 години, размина ми се леко. Имам обаче приятелка, изнасилена като ученичка, влачена буквално по улицата от изрода, който я е замъкнал в дома си, неин съученик. Никой не го е спрял. Не че не е пищяла, ама всички си мислели, че се шегува, че се прави на интересна. Красива, успешна жена. По нищо няма да разберете какво е преживяла. И да, мачка мъжете и ги побърква. Има за какво да им отмъщава. Имам приятелка, изнасилена на бригада, не на същата, на друга. От двама непознати, местни момчета. Не са ги открили. Или са ги покрили, знам ли. Мрази мъжете до ден-днешен това момиче. Живее с котката си и не ще да помисли за семейство. А е добър човек, можеше да направи някого щастлив. И себе си също. 

Но това не е всичко. Имам позната, изнасилена от собствения си баща. На 14 години. Иначе е много успяла, красива жена. Не е казала дори на майка си. Опита се да създаде връзка с нелош човек, роди едно дете и се разведе. Мрази мъжете и не може да го преодолее. Сега и дъщеря си учи да ги мрази. Добре че не роди момче, щеше да му отмъщава цял живот.

Да, има такива истории и никой никога не чува за тях. Те се крият дълбоко и ни ядат отвътре.

Затова ви моля, момчета. Умната с вицовете за изнасилване.

Не знаете дали жената срещу вас, която им се усмихва с половин уста, не ги е преживяла.

Автор: Надя Колева

Повод да напиша тази статия е снимката на една прекрасна синеока баба и нейния прекрасен синеок внук. И по-точно един коментар под въпросната усмихната снимка.

Възникна въпросът трябва ли бабите да помагат от време на време с внуците, или „който има деца, да си ги гледа!“? 

Ще отговоря с това изречение:

Децата не са точка,  те са двоеточие!

Ако въпросната баба има желание и възможност, защо да не даде глътка въздух на младото семейство? От личен опит знам колко е натоварващо всичко около малкото вечно-ревящо-не-знам-си-защо човече. И колко хубаво е от време на време да има някой, който да ти „удари едно рамо“, да те отмени, макар и за час, в непрестанните денонощни грижи.

Може да ви прозвучи смешно, но когато се роди нашето дете, нямах търпение да дойде майка ми/сестра ми, въобще, който и да е, само ей така да идем да напазаруваме с мъжът ми в някой хипермаркет. Направо се чувствах като на екскурзия! След цял ден (и нощ) смяна на памперси, шишета с мляко и неотлъчно до ревящото бебе, буквално се чувствах като удавник на самотен остров, който само чака някой от някъде да се появи, за да излезе да глътне малко въздух, пък макар и за час.

Бебето не е рестарт, а ъпгрейд

41492559 m

И, за да бъда съвсем честна, трябва да си призная, че нещата не се промениха кой-знае колко с времето. Някак изобщо не ми пасна ролята на майка и домакиня, от тези, които си седят само вкъщи. Изобщо не се чувствах комфортно в тази роля, направо ще трябва да си призная, че изобщо не бях подготвена за цялото това обсебващо нещо, което ми се случи, след раждането на детето. Чувствах се така, сякаш само за една нощ някой е заличил целият ми предишен живот и ме е завързал неотлъчно до едно вечно недоволно бебе.

Не ме разбирайте погрешно  – това, че имам дете, е най-прекрасното нещо, което ми се е случило, но много ми се иска повече майки да разберат колко пагубно може да е за тях самите да ограничат всичките си мечти и очаквания и да ги вложат в едно малко, невинно същество, което впрочем съвсем не може да носи такава голяма отговорност – да бъде нечия единствена мечта!

Много се надявам да ме разберете правилно и за това ще кажа отново, че децата са без съмнение най-прекрасното нещо в нашия живот, но е хубаво да знаем, че когато се пови детето, това не означава автоматично, че целият ни предишен живот е зачеркнат завинаги.

Много е важно да помним, че преди децата да се появят, първо сме били самите ние като личност, после сме били двойка (аз и мъжът до мен) и след това вече се появяват и децата. Мислете за това като за една пирамида. Ако основата не е достатъчно стабилна, върхът ще се катурне. Ще го онагледя:

 Screen Shot 2018 06 09 at 10.31.30

Първата картинка е своеобразна пирамида на Маслоу и показва в най-общи линии моята идея, че преди двойката и преди детето стои личността, т.е., ако личността е силна и пирамидата ще бъде стабилна.

А какво се случва, когато обърнем пирамидата?

Screen Shot 2018 06 09 at 10.32.16

Случва се това, че децата няма да могат да понесат цялата тежест, която стоварваме върху тях, когато ги поставяме в основата на нашия живот.

Много ми се иска да бъда разбрана правилно, тъй като тази тема е изключително важна в нашето общество, в което от край време се счита, че след раждането на децата, ролята на майката се ограничава до отглеждане на потомството и домакинстване.

За да бъде силно едно семейство, много е важно отделните личности в него преди всичко да са силни личности, след това да е изградена стабилна връзка между двамата родителя и накрая – подчертавам – накрая – да се радваме на щастието, което ни носят децата!

Но е изключително пагубно да натоварваме децата си с отговорността на нашата връзка с другия родител, с отговорността на нашите собствени непостигнати цели и мечти. 

Нека децата са нашето двоеточие – нашето естествено продължение. Животът не свършва и не се ограничава до това да имаш деца. Нека не поставяме децата в центъра на нашия личен живот. В центъра трябва да сме само и единствено ние самите, колкото и егоистично да звучи това. Когато ние самите сме наясно какво искаме, когато сме в хармония със себе си и осъзнаваме, и не пренебрегвате своите собствени цели и желания, само тогава ще сме в състояние да дадем на децата си това, от което всъщност имат нужда те – сигурност и стабилност, обич и доверие.

Децата не са точка,те са двоеточие!

Прочетохте ли 

Трябваше да ми кажеш

Автор: Теодор Пеев

Ще започна този текст с няколко разяснения относно сайта “Мама Нинджа”.  Те са насочени основно към хората, които са силно убедени в идеята, че щом някой изразява мнението си, и то е различно от тяхното, значи получава пари за това. Честно казано не смятам, че дължим обяснение на когото и да било, но реших все пак да започна с това, за да може, дай боже, тази читателска група да спре да ни обвинява в платена пропаганда. Ако не се чувствате като част от тази, за щастие, пренебрежимо малка част от нашите читатели, спокойно можете да пропуснете този параграф. 

Бидейки както син на Мама Нинджа, така и основното техническо лице зад сайта, смятам, че съм доста добре запознат както с подбудите, поради които майка ми пише текстовете си, така и с бизнес делата на сайта. Майка ми не е човек, чието мнение може да бъде повлияно чрез финансови стимули. В нито един момент от живота ми не съм я виждал да прави нещо заради парите. Тя прави нещата, защото ги харесва. Когато видите някоя статия, дискутираща наболяла тема, може да сте сигурни не на 100, ами на 100 000 процента, че това е едно искрено мнение, за което нито една “ДЖЕНДЪРСКА” организация не е платила (по-нататък ще обсъдим и ДЖЕНДЪРИТЕ). Да, в сайта от време на време има реклами. Банери на играчки или дрешки, статия за даден продукт. Това е абсолютно нормално. Разходите по сайт с тези мащаби са солидни. В случая с нашия сайт, всяка реклама е винаги обявена като такава - няма да видите статии със скрита реклама, платени от НПО-та или политически партии. Освен това майка ми се съгласява да рекламира само и единствено продукти, които тя самата е използвала или би използвала. Идеологията й е, че както не би препоръчала нещо, което тя самата не харесва на приятелите си, така не би го препоръчала и на вас - читателите си. На вас, които я обвинявате във взимане на пари от всевъзможни организации, за да пробутва идеите им, целящи всевъзможни пагубни сценарии за клетото ни общество (унищожение на семейните ценности, превръщане на децата в ДЖЕНДЪРИ и тн. и тн.) В нашия сайт няма да видите реклами от Гугъл Адс (ако не се сещате за какво ви говоря - рекламите за кремове против гъбички и самотни жени търсещи сексуални забавления), каквито има в огромна част от “сигурните” ви източници на информация. Когато получим предложение за рекламна кампания, се съгласяваме само и единствено, ако одобряваме продукта. Следвайки тази политика определено няма да станем милионери от този сайт, но поне ще знаем, че не сме се продали. Сега може би ви става ясно защо подобен тип обвинения са много обидни за целия екип на сайта. Екип, който влага огромно количество енергия и време, за да може да предостави на читателите си качествени истински материали. Та, следващия път, преди да започнете да плюете в коментарите как ни плащат от фармацевтичните компании, рептилите, илюминатите, ГЕРБ, ДПС, Арнолд Шварценегер, тайната организация, целяща превръщането на българските деца в ДЖЕНДЪРИ или самият Радо Шишарката, замислете се, че може би някои хора могат да мислят извън стадото, и без да им се плаща за това. Мерси!

След тези разяснения нека минем на същинската част. Напоследък забелязвам много безумни, лишени от каквато и да е логика коментари, под различни публикации в социалните мрежи (конкретно в нашата страница, както и в една група за образование), та реших да нахвърлям мислите си за тях.

Нека започнем с ДЖЕНДЪРИТЕ. Ако се чудите защо пиша тази дума с главни букви, ами защото не разбирам, какво за бога, се има предвид с това. Думата ДЖЕНДЪР, предполагам от английски - gender = пол, много силно навлезе в речника на това, което аз наричам, нискоинтелигентен обитател на Фейсбук. Явно думата се използва като обидно название за хората с различна сексуална ориентация. Изключително силно ме натъжава фактът, че явно средното ниво на интелект на българина е достатъчно ниско, че започне масово да използва тази дума като обида. Нека ви обясня няколко неща за тези хора, така наречените от вас ДЖЕНДЪРИ. Сигурно сте ги чували и преди, ама не пречи да опитам. 

Сексуалната ориентация не е нещо, което човек си избира.

Има хиляди научни трудове, които потвърждават истиността на това понятие. Да спорите, че е възможно някой да превърне децата ви в хомосексуалисти, е все едно да спорите, че земята е плоска. Това не е възможно. Не се притеснявайте, че ако в училищата се засягат теми, свързани с различната сексуалност, това би могло да повлияe на вашето дете - не може. Единственото, което целят този тип, да ги наречем дискусии или занимания, е децата ви да бъдат по-информирани и по-толерантни от вас. Няма нищо лошо в това човек да има различна сексуална ориентация от общоприетата за стандартна. Също така няма никаква връзка между сексуалността на един човек и останалите черти от характера му или способностите му. Сред тези ДЖЕНДЪРИ, които вие тъй силно мразите, има всякакви хора и някои от тях са много по-образовани и полезни за обществото от онези, които ги заклеймяват. И моля ви, не се обиждайте от думите ми. 

Все пак вие правите избора дали да мразите или не, за разлика от тези хора, които нямат избор дали да бъдат “нормални” спрямо вашия калъп. 

34645115 10209830350555563 4139290579949322240 n

Имайте предвид, че това ви го казва един 100% хетеросексуален мъж. Просто смятам, че е меко казано МАЛОУМНО в 21-ви век все още да съдим за хората спрямо това с кого си лягат. Та накратко - джендърите няма да ви превърнат децата в изроди, няма да ви развалят ТРАДИЦИОННИТЕ БЪЛГАРСКИ СЕМЕЙНИ ЦЕННОСТИ (които НЕ СА да удариш половин шише ракия на вечеря, да шибнеш 2 шамара на жената и по 1 на децата, да си знаят, и да си легнеш щастлив и доволен). Силно се надявам това да е последното поколение българи с такова остаряло мислене. Ако за вас е толкова важно да мразите, мразете. Поне оставете децата ви сами да решат кое е правилно - да бъдат толерантни и да не съдят хората спрямо нещо, което дори не е техен избор, или да бъдат същите като вас - да мразят и всички да са им виновни.

Втората тема, която искам да подхвана, е наболялата тема с Норвегия. Тук ще съм доста по-кратък. Искам само и единствено да вмъкна една идейка, която явно убягва на всички. Когато, да кажем, човекът А решава да отида да живее в държавата Б, се очаква той да се запознае със законите на тази държава. Ако нещо в тях не му изнася, съвсем спокойно може просто да не ходи да живее там. В случай че все пак реши да отиде, то той е длъжен да се съобразява със законите на държавата Б. Явно в Норвегия законите за закрила на детето са доста по-строги от тези в България. Ако решите да живеете в Норвегия е силно препоръчително да ги спазвате. Ако това не ви изнася, мисля, че нещата са много прости - просто не отивайте да живеете там. Лично аз съм против възпитанието на дете с шамари, но пък всеки сам прави този избор.

За тези от вас, които са се почувствали засегнати от текста, не ми е това целта. Пиша го с надеждата да осъзнаете къде точно е грешката в ценностите и мисленето ви. 

Не може да очаквате, че като мразите и възпитавате децата си да мразят, нещо някога ще се промени. 

Докато образованието ни все още е в годините на Бай Тошо, няма как кадърните хора да остават да се развиват тук. Ще хванат пътя, както толкова много хора от предишните поколения. Нужни са множество промени, но те започват персонално за всеки човек - първо трябва народът ни да се промени, да се научи да мисли и разсъждава, и тогава ще можем да променим и държавата си. За родителите ни най-вероятно е късно да видят тази промяна, но дайте да я започнем, че да може поне децата ни да я видят, бе мама му стара!

Спорната статия, чиито коментари накараха Теодор да напише този текст, е Какво се случва в Норвегия.

Много добър анализ на обществената реакция може да прочетете тук.

Автор: Стамена Марашева-Петкова

На 2 юни отдаваме почит към Ботев и другите герои, загинали в борбата за освобождението на БЪЛГАРИЯ  (това е пояснение за тези, които се чудеха какво е това странно виене в 12 ч. на обед)! Когато се отдава почит, трябва за минута да сведем глави в благодарност към тези, които са се жертвали в името на СВОБОДАТА! Сигурна съм, че хората, които ще прочетат това, много добре знаят защо в 12 вият сирените и са дали своята почит към героите, но няма как да не споделя възмущението си от факта, че има и такива, на които не им е ясно или пък им е все тая.

Прочетохте ли

"Лески" е супермен?

Предполагам, че е имало и такива възмутени, че точно в 12 вият тия сирени, човек да не може да си си пийне ракийката със салатката на спокойствие, а те му заглушават телевизора даже! Тая глупост вече няма ли да я спрат, това е всяка година! Нека тия по улиците се правят на националисти, че може и от някоя телевизия да ги снимат, ама вкъщи да се става от масата, абсурд! То пък има и хора дето бързат, нямат време за тия щуротии, може ли да губят ценна минута в стоене на едно място? Даже най-добре е да се смеем на тези, които се правят на интересни и седят мирно, че да ги хване срам и догодина да не си и помислят да спират, пък дано вече тия, дето ги пускат тия сирени се откажат и да не губят ценната минута на хората всяка година! 

Аз обаче реших да направя напук на тези, които си ценят минутата и когато завиха сирените, спрях, сведох глава, обаче покрай мен си кипи животът. Наистина побеснях, вбесих се, идеше ми да се разкрещя от яд, и то не защото правя напук на безхаберните, а защото изпитвам дълбока почит към подвизите на националните ни герои. Още по-възмутително беше, че забелязах как двама старци си крачеха бодро, с ръце зад гърба и сякаш не чуваха сирените. Тогава вече се замислих колко пропаднала е нашата нация. Щом вече и възрастните не почитат героите и за минута не свеждат глави, тогава как ще научим децата що е СВОБОДА, ГЕРОИЗЪМ, САМОЖЕРТВА, БЛАГОДАРНОСТ и най-вече ПОЧИТ? Бих разбрала донякъде, ако видя деца да шават по време на сирените, бих разбрала дори мои връстници, но нали по-възрастното поколение претендира, че са по-възпитани, по-интелигентни и с по-голям морал! Оооо, нима?

Защо за децата е важно

да познават корените си

Между другото всички видяхме, че в социалните мрежи много хора изразяват почит, но дали това не е някаква „мода“? Не е ли по-важно в душата си да почетем Ботев и всички герои и да съзнаваме колко трябва да се гордеем и да бъдем благодарни за тяхната саможертва в името на РОДИНАТА? И дори да звучи като клише, аз съм сигурна, че ако Ботев беше наш съвременник, щеше да опише нацията ни като неблагодарна сган, която убива бавно и мъчително своята МАЙКА-РОДИНА!

Не претендирам да съм свръхнационалистически настроена, но много болно ми стана да гледам как не се отдава почит. Не мога дори да опиша чувството: почувствах някаква смесица между възмущение и гняв. Нима е толкова трудно да спрем за минута, нима е толкова трудно да замълчим, нима е толкова трудно да сведем глава? Някак си е парадоксално как 500 години българите са свеждали глава, а днес и за минута не го правят. Е да, различно е. Едно е 500 години да свеждаш глава пред поробителите, друго е минута пред героите! И все пак се съмнявам, че има някой, който да предпочита да бъде със сведена глава пред поробител дори и за минута, затова нека отдадем тази минута на героите!

Много въпроси си зададох, но все риторични! Не искам отговори, искам българите да уважават и почитат героите си, защото ако не бяха те, нямаше да ни има и нас!

Стамена е нашата будна съвест :) Струва си да помислим върху историите й, дори когато са откровени до болка, та чак обидни. Може да прочетете и други от нейните криворазбрани разкази: 

Криворазбраните правила на пътя

Криворазбраната социална мрежа

Криворазбраният Бай Ганьо

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

My totally cool grandson :) #grandson #babybobby #mamaninja

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на