Квартален ресторант

Ще ви призная съвсем откровено, че с Пеев мразим да ходим на ресторант с хлапетата. От друга страна много обичаме да ходим двамата на ресторант и поради тази причина при всеки удобен случай (разбирай, веднъж-дваж месечно) ги зарязваме на батко им и забягваме двамката в някое романтично кътче да си играем на влюбени, да се държим за ръка под масата и да си говорим много тайни неща (така си мислят хлапетата, всъщност обикновено отиваме на кино и после сядаме някъде да хапнем на спокойствие и да се насладим заедно на тишината).

И ако някой е смръщил недоволно вежди, скоро ще ми прости. Ето как мина последния ни неделен обяд, само преди седмица. След продължителното гонене на покемони около НДК, всички сме в чудесно настроение и решаваме единодушно да хапнем навън. Сещам се за едно приятно квартално ресторантче, със сенчеста градинка и без да губим време, се понасяме натам. Сядаме на единствената свободна маса. На съседната – компания с дружелюбен ротвайлер, който веднага ни харесва. Ние кучета обичаме, така че не ни пречи, че Арес се разхожда под масата ни и пуска по някоя слюнка по голите ни кълки. Четем километричното меню с картинки (някой беше казал, че човек никога не трябва да сяда в ресторант, където менюто е с картинки и прав е бил, да знаете, но да не издребняваме). Всеки си набелязва салати, мезета, питиета, каквото ти душа иска, на всичкото отгоре с едни много приятни народни цени. След прилично кратко време усмихната сервитьорка започва да носи пълни чинии на масата. Тригодишният Алекс явно е уморен от разходката и видимо омърлушен, така че вместо да тича из ресторанта, кротко седи до татко си. С Пеев се споглеждаме и усещам как между нас прехвърча лека искра на споделена вина, че не водим тези добри и възпитани деца по-често на обществени места.

В този момент от небитието изскача невидим за нас покемон, който малкият Коко успява да улови, а батко му Косьо, кой знае защо, изпуска. Атмосферата видимо се нагнетява. Между двамата започва абсолютно непонятен за нас спор за покемони, видове и брой покемони, лов на покемони и правила на играта. Тонът се повишава и от съседната маса започват да се обръщат към нас. Баща им се опитва да ги сдобри, а аз се усмихвам извинително на съседите с надеждата, че ще ни приемат децата, след като ние приемаме олигавения Арес. Спорът приключва, едва когато Иван нарежда играта да бъде прекратена незабавно. Но над масата вече тегне облакът на народното недоволство и революцията е близо.

Храната е сервирана, всеки получава каквото си е избрал. Косьо с тийнейджърски апетит започва да боцка по всички чинии наред. Коко с присъщия си капризен аристократизъм рови из пилешките филенца и мърмори:

– Защо винаги слагат пилешко в пилешките филенца?
– Защото са пилешки, разбира се. Много си тъп. – отговаря му Косьо, който още не може да му прости за покемона.
– Мамо, Косьо ме обижда!
– Косьо, извини се.
– Няма да му се извиня! Колко трябва да си тъп, да си поръчаш пилешки филенца, като не искаш пилешко? Я да ги пробвам. – И си набожда едно от чинията му.
– Мамо, Косьо ми яде филенцата!
– Нали каза, че не ги искаш? – изригва Косьо.
– Не съм казал, че не ги искам! Просто питах има ли пилешки филенца без пилешко?
Сервитьорката е до масата в този момент и му предлага хапки със сирене и боровинков сос. Поръчваме хапките, които пристигат доста бързичко. Коко ги опитва и отново гледа тъжно.
– Защо хапките не са с гумено сирене? Аз съм ял хапки с гумено сирене и са много по-хубави.
Тук вече съм в шах.
– На кое казваш гумено сирене?
– На това, което Косьо има в салатата.
– Това е моцарела. Косьо, подай на Коко едно парченце моцарела.
– Нищо няма да му дам! Той как не ми даде пилешко филенце!
– Всъщност ти даде всичките си филенца.
– Да, ама не искаше! Ти го накара!
И преди да успея да се намеся, Косьо набожда всички парченца моцарела от салатата с бясна скорост и си ги натъпква в устата, след което се задавя жестоко и започва да кашля и да плюе огромни парчета моцарела по пода. Арес е във възторг и оценява щедрия жест, а Коко извива глас в кресчендо!
– Виж го, мамо, СЕГА ЩЕ УМРЕ, само за да не ми даде от гуменото сирене!
Косьо скача от масата, видимо ужасен, че ще умре, кокори очи и се удря с всички сили по гърдите, баща му го тупа по гърба, аз крещя на Коко, че никой няма да умре, поне не днес, и не от задавяне, а цялото заведение ни наблюдава с интерес и вероятно се чуди дали сме част от програмата или случайни луди.

Алекс, който до този момент, е бил необичайно кротък и почти нищо не е сложил в уста освен чаша вода, изведнъж решава, че е време да напомни за себе си и повръща огромно количество лигава каша с парченца мекици от закуската върху масата. Винаги се изумявам от явното несъответствие на количеството повърната храна спрямо количеството поета. Съотношението е поне пет към едно и това не е единичен феномен, а явление, което от двайсетина и повече години насам наблюдавам при децата си. Със светкавична реакция грабвам чинията на баща му и успявам да уловя част от нееднородната кремообразна смес в нея. Алекс обаче ме щурмува за втори път, като този път залива пода, собствените си дрешки и сандалите ми, както и пренебрежима част от роклята ми. Ротвайлерът Арес услужливо се втурва да почисти. Аз се суетя и се чудя дали да бърша Алекс, себе си, масата или пода. Косьо е толкова погнусен, че спира да се дави и зяпва, а от съседната маса се втурват да прибират ротвайлера, преди да е изял всичко повърнато. С периферно зрение и изострени сетива долавям надигналото се всеобщо неодобрение, разнообразено на места от искрици съчувствие. С Пеев се споглеждаме без думи, набързичко плащаме на сервитьорката, довтасала отнякъде с кофа и парцал, и си тръгваме. Арес ни изпраща със скимтене. Мисля, че е влюбен завинаги в нашето семейство.

По пътя Коко отбелязва съжалително:
– Поне да си бях изял хапките. Или филенцата. Косьо пак изяде всичко, а аз останах гладен.

Прибираме се вкъщи и му правя сандвич. С гумено сирене и домат.

Вечерта една приятелка ми се обажда:
– Днес ви мярнах от терасата в кварталния ресторант. Много бяхте сладки, такова прекрасно семейство, всички облечени в тон. Другия път непременно да се обадите, ако идвате насам.
– Непременно. – отговарям. – Ако не са ни сложили в черния списък.

Последно променена в Понеделник, 06 Февруари 2017 11:12
Прочетена 15300 пъти
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.

Facebook

My totally cool grandson :) #grandson #babybobby #mamaninja

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на