Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Квартален ресторант

Ще ви призная съвсем откровено, че с Пеев мразим да ходим на ресторант с хлапетата. От друга страна много обичаме да ходим двамата на ресторант и поради тази причина при всеки удобен случай (разбирай, веднъж-дваж месечно) ги зарязваме на батко им и забягваме двамката в някое романтично кътче да си играем на влюбени, да се държим за ръка под масата и да си говорим много тайни неща (така си мислят хлапетата, всъщност обикновено отиваме на кино и после сядаме някъде да хапнем на спокойствие и да се насладим заедно на тишината).

И ако някой е смръщил недоволно вежди, скоро ще ми прости. Ето как мина последния ни неделен обяд, само преди седмица. След продължителното гонене на покемони около НДК, всички сме в чудесно настроение и решаваме единодушно да хапнем навън. Сещам се за едно приятно квартално ресторантче, със сенчеста градинка и без да губим време, се понасяме натам. Сядаме на единствената свободна маса. На съседната – компания с дружелюбен ротвайлер, който веднага ни харесва. Ние кучета обичаме, така че не ни пречи, че Арес се разхожда под масата ни и пуска по някоя слюнка по голите ни кълки. Четем километричното меню с картинки (някой беше казал, че човек никога не трябва да сяда в ресторант, където менюто е с картинки и прав е бил, да знаете, но да не издребняваме). Всеки си набелязва салати, мезета, питиета, каквото ти душа иска, на всичкото отгоре с едни много приятни народни цени. След прилично кратко време усмихната сервитьорка започва да носи пълни чинии на масата. Тригодишният Алекс явно е уморен от разходката и видимо омърлушен, така че вместо да тича из ресторанта, кротко седи до татко си. С Пеев се споглеждаме и усещам как между нас прехвърча лека искра на споделена вина, че не водим тези добри и възпитани деца по-често на обществени места.

В този момент от небитието изскача невидим за нас покемон, който малкият Коко успява да улови, а батко му Косьо, кой знае защо, изпуска. Атмосферата видимо се нагнетява. Между двамата започва абсолютно непонятен за нас спор за покемони, видове и брой покемони, лов на покемони и правила на играта. Тонът се повишава и от съседната маса започват да се обръщат към нас. Баща им се опитва да ги сдобри, а аз се усмихвам извинително на съседите с надеждата, че ще ни приемат децата, след като ние приемаме олигавения Арес. Спорът приключва, едва когато Иван нарежда играта да бъде прекратена незабавно. Но над масата вече тегне облакът на народното недоволство и революцията е близо.

Храната е сервирана, всеки получава каквото си е избрал. Косьо с тийнейджърски апетит започва да боцка по всички чинии наред. Коко с присъщия си капризен аристократизъм рови из пилешките филенца и мърмори:

– Защо винаги слагат пилешко в пилешките филенца?
– Защото са пилешки, разбира се. Много си тъп. – отговаря му Косьо, който още не може да му прости за покемона.
– Мамо, Косьо ме обижда!
– Косьо, извини се.
– Няма да му се извиня! Колко трябва да си тъп, да си поръчаш пилешки филенца, като не искаш пилешко? Я да ги пробвам. – И си набожда едно от чинията му.
– Мамо, Косьо ми яде филенцата!
– Нали каза, че не ги искаш? – изригва Косьо.
– Не съм казал, че не ги искам! Просто питах има ли пилешки филенца без пилешко?
Сервитьорката е до масата в този момент и му предлага хапки със сирене и боровинков сос. Поръчваме хапките, които пристигат доста бързичко. Коко ги опитва и отново гледа тъжно.
– Защо хапките не са с гумено сирене? Аз съм ял хапки с гумено сирене и са много по-хубави.
Тук вече съм в шах.
– На кое казваш гумено сирене?
– На това, което Косьо има в салатата.
– Това е моцарела. Косьо, подай на Коко едно парченце моцарела.
– Нищо няма да му дам! Той как не ми даде пилешко филенце!
– Всъщност ти даде всичките си филенца.
– Да, ама не искаше! Ти го накара!
И преди да успея да се намеся, Косьо набожда всички парченца моцарела от салатата с бясна скорост и си ги натъпква в устата, след което се задавя жестоко и започва да кашля и да плюе огромни парчета моцарела по пода. Арес е във възторг и оценява щедрия жест, а Коко извива глас в кресчендо!
– Виж го, мамо, СЕГА ЩЕ УМРЕ, само за да не ми даде от гуменото сирене!
Косьо скача от масата, видимо ужасен, че ще умре, кокори очи и се удря с всички сили по гърдите, баща му го тупа по гърба, аз крещя на Коко, че никой няма да умре, поне не днес, и не от задавяне, а цялото заведение ни наблюдава с интерес и вероятно се чуди дали сме част от програмата или случайни луди.

Алекс, който до този момент, е бил необичайно кротък и почти нищо не е сложил в уста освен чаша вода, изведнъж решава, че е време да напомни за себе си и повръща огромно количество лигава каша с парченца мекици от закуската върху масата. Винаги се изумявам от явното несъответствие на количеството повърната храна спрямо количеството поета. Съотношението е поне пет към едно и това не е единичен феномен, а явление, което от двайсетина и повече години насам наблюдавам при децата си. Със светкавична реакция грабвам чинията на баща му и успявам да уловя част от нееднородната кремообразна смес в нея. Алекс обаче ме щурмува за втори път, като този път залива пода, собствените си дрешки и сандалите ми, както и пренебрежима част от роклята ми. Ротвайлерът Арес услужливо се втурва да почисти. Аз се суетя и се чудя дали да бърша Алекс, себе си, масата или пода. Косьо е толкова погнусен, че спира да се дави и зяпва, а от съседната маса се втурват да прибират ротвайлера, преди да е изял всичко повърнато. С периферно зрение и изострени сетива долавям надигналото се всеобщо неодобрение, разнообразено на места от искрици съчувствие. С Пеев се споглеждаме без думи, набързичко плащаме на сервитьорката, довтасала отнякъде с кофа и парцал, и си тръгваме. Арес ни изпраща със скимтене. Мисля, че е влюбен завинаги в нашето семейство.

По пътя Коко отбелязва съжалително:
– Поне да си бях изял хапките. Или филенцата. Косьо пак изяде всичко, а аз останах гладен.

Прибираме се вкъщи и му правя сандвич. С гумено сирене и домат.

Вечерта една приятелка ми се обажда:
– Днес ви мярнах от терасата в кварталния ресторант. Много бяхте сладки, такова прекрасно семейство, всички облечени в тон. Другия път непременно да се обадите, ако идвате насам.
– Непременно. – отговарям. – Ако не са ни сложили в черния списък.

Последно променена в Понеделник, 06 Февруари 2017 11:12
Прочетена 13893 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Отговорът на една учителка

Отговорът на една учителка

05 Дек, 2017 Образование

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Майко, разбери ме

Майко, разбери ме

16 Дек, 2017 Отношения

Обаждам се от бъдещето

Обаждам се от бъдещето

17 Дек, 2017 Забавно

Майко, разбери ме

Майко, разбери ме

16 Дек, 2017 Отношения

Гушкащо време

Гушкащо време

16 Дек, 2017 Истории

Големият Коко

Големият Коко

16 Дек, 2017 Отношения

Ти все нямаш време за мен

Ти все нямаш време за мен

15 Дек, 2017 Възпитание

Facebook