Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Мюнхен – правете фалафел, а не война


Автор: Мария Пеева

Апартаментът ни във Виена беше на еврейската улица, а мюнхенският се оказва в гъмжащ от араби квартал, където всяко второ заведение е дюнерджийница, всяка трета жена е забрадена и всеки четвърти мъж поглажда брадата си и оглежда одобрително всичко живо от женски пол, включая мен, благоверната матрона и почтена майка на четири деца, три от които я следват по петите. Отбелязвам си наум – никакви деколтета и разголени тоалети в Мюнхен. Макар че германките явно пет пари не дават и може би това е правилното отношение. По улиците са опънати сергии с всякакви екзотични плодове (за първи път в живота си опитвам пресни фурми – много сладки и леко хрупкави, харесват ми повече от лепкавия им сушен вариант), а по кафенетата на всяка маса пушат наргилета, от които ни облъхва сладникав аромат. Подземният паркинг, на който най-после успяваме да намерим място, също е пълен с коли с арабски номера. Чувстваме се сякаш сме попаднали в Близкия изток. Може би в бъдеще хората изобщо няма да пътуват на екскурзии до Близкия изток, защото Близкият изток вече е тук. Апартаментът не е лош, особено в сравнение с килера, който получихме в Залцбург, макар че бледнее пред виенския разкош. Когато излизаме да пушим във вътрешната градинка, забелязваме, че съседната сграда е населена само с араби, във въздуха се носят ухания на странни непознати подправки, а в двора й банда мургави хлапенца ритат топка и си подвикват нещо на много различен от немски език. Топката отхвърча в нашето дворче и кльощаво момченце с огромни очи идва да си я поиска и да се извини – този път на чист немски. Децата учат бързо. Арабите очевидно вече са трайно настанени и никъде не мислят да ходят, а след първия ден свикваме с тях, както впрочем са свикнали и германците, които изобщо не се впечатляват от присъствието им, за разлика от нас, туристите. Добре е да знаете все пак, че ако сте от хората, които се дразнят от шамии, черни роби и мургави брадати мъже, Мюнхен не е вашият град. Но ако преодолеете грижливо култивираната ни неприязън към бежанците, ще видите, че няма повод за притеснение и е безсмислено на всяка крачка да се оглеждаш за терористи. Явно хората са дошли тук да правят фалафел, а не война, както беше написано на един ресторант, покрай който минахме. Не успях да го снимам, но специално си направих труда да ви го издиря в интернет.

falafel


А иначе германците си държат на реда и закона, и ако някой не ги спазва, не се ослушват, ами бързичко взимат мерки.
По улицата ни има патрули (не знам дали е случайно, но всички бяха жени) през не повече от 50 метра и нищо не се оставя на случайността. Ако спазваш правилата, добре си дошъл. Ако не, довиждане. Може би по тази причина и цялото това стълпотворение от новодошли успява да си намери мястото и да се адаптира към новата култура – в крайна сметка редът означава сигурност, а тези хора бягат от война и определено търсят най-вече сигурност. На първата вечер излизаме на разходка и подминаваме няколко бардака. Страхотен избор на хотел съм направила, няма две мнения. Момчетата ме майтапят за това до края на престоя. Аз пък им отговарям, че малко по-нататък има и катедрала – всичко е на една ръка разстояние. А на Одеонплац, откъдето минаваме на път към Кауфингерщрасе, виждам от метрото да излизат три момичета, забрадени с черно, които пред изумените ни погледи свалят шамиите и разкопчават черните роби, под които се показват дънки и впити блузки. Израженията им – предизвикателно-уплашени – ми напомнят за онези времена, когато носехме униформи и на излизане от училище бързахме да смъкнем емблемите и да навием престилките нагоре, защото се дразнехме от ограниченията. Не знам как ще се развият събитията занапред, но може би поради вродения ми оптимизъм не се притеснявам за Европа. Нашият начин на живот им харесва и няма да се учудя, ако младото поколение някой ден захвърли старите порядки заедно с шамиите. На тези момичета и жени тепърва им предстои да откриват, че имат права, че могат да се образоват и да работят, че са равни с мъжете. И мъжете им ще направят някои открития, сред които ще има и приятни – например, че сексът е по-добър начин да разтовариш агресията отколкото омразата. Някои от тях вече са го разбрали, защото когато вечер се прибираме, пред бардаците виждаме предимно мургави физиономии. Какво ли ще каже ходжата, момчета? Не че някой го пита.

m1m2m3m4m5m6

Кауфингерщрасе, която води към Новото и Старото кметство на Мюнхен, гъмжи от туристи,  местни хора и отново араби. Навсякъде са накацали музиканти и свирят прекрасни мелодии. Квартет изпълнява „Аве Мария“ толкова нежно и прочувствено, че тълпата наоколо замира и в някакъв сюрреалистичен момент имам усещането, че се намирам в църква, а не на оживения и шумен център на Мюнхен. По пешеходната улица минават и десетки рикши, които развеждат напред-назад туристи, от тях също се носи музика, но те наблягат на веселите летни хитове. Вечеряме в стар баварски ресторант точно до Новото кметство, където попадаме на сервитьор българин. Толкова е приятно да ти обяснят менюто на родния ти език. Пробваме някакви специалитети от баварската кухня, на които не успявам да запомня имената. Моето лично мнение е, че в Австрия готвят по-вкусно (изключвам вкусните сарми от кълцано месо и зелев лист, увити с бекон, които откривам два дни по-късно и непременно трябва да се науча да готвя в България). Бирата обаче е великолепна и на двете места. И нещо интересно, което ми прави впечатление. Сутринта закусвам мюсли с йогурт и вкусът на йогурта страшно ми напомня нашето кисело мляко. Дали те са докарали вкуса на киселото мляко толкова добре или… нашето мляко вече е йогурт? Надявам се да е първото.

m34Квартетът с Аве Мария... разплакаха ме

m35Тези симпатяги свиреха някакъв уникален етно фюжън

На следващия ден сме планирали посещение на музея на
BMW. Пределно ясно ви е, че аз нямам никакъв интерес към BMW, но визитата в Мюнхен е изцяло посветена на момчетата – две поредни вечери ще гледат турнира за купата на Ауди и ще викат за Ливърпул. И сякаш това не им е достатъчно, ме замъкват в музея на BMW. Не отричам обаче, че инженерният гений ме изпълва с възхищение и ми е интересно да разгледам развитието на марката през годините, култовите им модели, двигателите им, които излъчват мощ и перфекционизъм дори за лаик като мен. Нещо, което ме впечатлява – в спираловидната галерия има изложени снимки с послания и мисли на техни служители – мениджъри, инженери, дизайнери. Накрая откривам и снимките на няколко усмихнати стажанти – надъхани, млади, щастливи. А последната рамка е празна и посланието е ясно – „Може би ти ще я запълниш, ако си се почувствал достатъчно вдъхновен от BMW, за да кандидатстваш за работа в екипа ни“. Е, кажете, дали не умеят да мотивират тези хора? След двучасова обиколка, по време на която Алекс се опитва да се вмъкне във всяка от изложените коли и почти успява, финишираме в ресторанта, както винаги. Момчетата си поръчват огромни и безсрамно вкусни бургери с картофки, а аз си взимам „дневното меню на BMW“, което се оказва… леща. Но пък много вкусна леща – гъста яхния със запържен бекон и кълнове, и цели резенчета целина, която изглежда тук добавят накрая, защото още хрупка. Ще опитам и аз да я приготвя по този начин у дома. На съседната маса японско семейство с фини движения си поделя миниатюрна купичка с пържени картофи и за миг се засрамвам от източноевропейската ни лакомия. Но момчетата ядат, не се шегуват, и хамбургерите изчезват за отрицателно време, дори и този на Алекс, от който успявам да опитам само едно залче. 

m7m8m9m10

m11m19m12m13m14m15m16m17m18m20m21m22Дневното меню на BMW

Прибираме се обратно в хотела с метро, защото наближава времето Иван и двамата батковци да се изнесат за мачовете тайно от Алекс. Няколко думи за метрото. Взели сме си фамилни билети, които са 16 евро на ден за цялата ни петчленна банда и няма ограничение колко пъти ще се возиш. Изобщо за всички музеи и атракции има такива фамилни билети, от които задължително се възползваме. Тук хората мислят за децата. Във веригата Пица Хът например децата се хранят безплатно. Има и други такива екстри, от каквито ние в България за жалост сме много далеч. Но ако българските компании започнат да правят такива промоции, сигурна съм, че ще е отлична дългосрочна инвестиция. Всъщност вместо държавата да мисли как да поощри раждането на трето дете, може да поощри по някакъв начин бизнеси, които правят сериозни отстъпки за деца, иначе казано са „
kid-friendly”. Може например да се намалят данъците на ресторанти, които предлагат безплатна храна на деца. Или на хотели, в които децата спят безплатно. На превозвачи, които не таксуват деца. Знам ли и аз. Със сигурност има много такива облекчения, които ще помогнат реално на родителите и ще повишат качеството ни на живот. Така ефектът ще се усети много по-бързо, защото от него ще се възползват всички деца, а не само третото. Но да се върнем на метрото в Мюнхен. Препоръчвам ви едно мобилно приложение, което много ни улесни тук. Задаваш му начална и крайна точка и то ти предлага варианти за маршрут. Нарича се Metro Munich. Ние го използваме през целия престой и не успяваме да се изгубим нито веднъж. Което за Пееви си е постижение.

Момчетата отиват на мач, ние с Алекс оставаме да си починем в хотела. Точно когато се приготвяме за вечеря, се излива кратък дъжд, но никой не може да спре гладния Алекс. Заемаме чадър от рецепцията, защото нашите, естествено, са останали в колата и тръгваме по мокрите улици в търсене на ресторант. Дюнери можем да си ядем и в София, както и фалафел, затова отново залагаме на местната кухня и попадаме на ресторант, целия окичен с еленски рога. Тайничко се надявам да са изкуствени, но снимките на доволните ловци по стените ми казват друго. Алекс обаче го харесва и прекарваме следващия час в задушевни приказки – майка и синче. Алекс, който иначе е трудно и своеволно дете, се държи много различно, когато сме само двамата, и се проявява като истинско ангелче и кавалер. Опитвам се да го науча на онази игра с букви, при която единият казва азбуката наум, другият го спира и после се редуват кой ще измисли повече думи с буквата, която се е паднала. В началото се бърка – пада се „Г“, аз казвам „Германия“, а той – „ваканция“. Обяснявам му правилата отново и пробваме пак с „Г“. Този път е схванал. Аз казвам „гърне“, а той - „гъзе“. Предавам се.

m26m27

Момчетата се прибират щастливи и превъзбудени от мача. Победили сме Байерн Мюнхен с три на нула. На следващата вечер Атлетико ще ни бият на дузпите, но след мача с Байерн настроението им е толкова заразително щастливо, че с Алекс малко съжаляваме, че сме пропуснали емоцията. „Алианц Арена“ е грандиозен стадион, който побира почти 70 000 души, и турнирът на Ауди Купата, макар и приятелски, го пълни целия. Атмосферата е уникална, очите на момчетата пламтят от щастие и един през друг ми разказват за мача, за гадния съдия, за любимите си играчи. Да, футболът наистина е зареждащ спорт. Особено когато феновете не се карат, бият, обиждат и замерват с бомбички. Момчетата ми се сърдят, че не им разреших да си облекат ливърпулските тениски. Ами, как да допусна, че в града на Байерн Мюнхен човек може свободно да обикаля с фланелка на Ливърпул, без никой да го пребие на улицата? Е, тук е така – спортът си е спорт, но законът се спазва и агитките си знаят мястото.

m23m24m25


На следващата сутрин доминантният мъжки пол ми отказва всички църкви и музеи, които им предлагам, затова обявявам деня за „дъждовен“ и се посвещаваме нa почивка
и шляене. Най-после успявам да се отдам на малко шопинг и да задоволя някои основни женски потребности като животоспасяващото якенце в тюркоазено синьо, без което не знам как съм оцеляла досега. Междувременно младежите гонят покемони и завързват краткотрайни, но за сметка на това силно емоционални познанства с хлапета от цял свят. Толкова са целеустремени и уверени в битките за джимове, че кръщавам групичката им Северноатлантическия съюз. Следобед Косьо и Иван потеглят за финала на Ауди купата, Коко решава да остане с нас и тримата заедно с Алекс отново сме в пешеходния център на Мюнхен. Първо се возим на рикша като весели туристи, после като любознателни пътешественици посещаваме великолепната Църква на Светия дух, (момчетата са изпълнени с благоговение може би най-вече заради мултимедийната инсталация Les Colombes – Гълъбите на Михаел Пендри, която заварваме в момента и ни оставя без дъх), а накрая сядаме в поредната автентична баварска кръчма и пием бира като натурализирани мюнхенчани. Тоест, бирата я пия аз, разбира се, докато те омитат поредната порция бургери. Прибираме се с пълни стомахчета, сърца и души през Мариенплац, по Кауфингер и Одеонплац към нашата арабска улица с публичните домове и дюнерите, на която впрочем се намира и Дойчес Театър, най-големият театър за гостуващи трупи не само в Мюнхен, а в цяла Германия. Другия път може да гледаме някой мюзикъл там. Записвам си и тази задачка за онзи ден, в който вятърът отново ще ни довее до Мюнхен – градът, в който правят фалафел, а не война.
m28m31m44

Предложих на Пеев да го снимам с фенове на Ливърпул, той ми се изсмя. Затова го снимах тайно с тези Свидетели на Йехова


m29m30


m32

m33

Кой полива тези цветя, боже мой?

m36В Мюнхен изглежда неуморно се вихрят фестивали

m37m38m40Църквата на Светия дух с инсталацията с гълъбите

m42m43

А на следващото утро потегляме към кулминацията на нашето пътешествие – Леголенд.



Вижте още:

Леголенд и красивата баварска провинция 
Залцбург и защо Моцарт ни прокле 
Виенски истории 
Пееви ще покоряват Европата 
Хотел за майки бегълки


Последно променена в Четвъртък, 10 Август 2017 11:41
Прочетена 5549 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

Facebook