Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Въртележката

Автор: Десислава Стоева

2 юни, 12 часа. По традиция отвън зазвучават сирени. В офис тип „open space” в широки редици тип „шивашки цех“, заобиколени от купчини папки, калкулатори и лепящи листчета, сме наредени 80 млади, кой повече, кой по-малко, и амбициозни индивиди тип „знам Microsoft Office, а английския съм го учил още в прогимназията“ - служители на голяма и перспективна компания „социално отговорна, но и фокусирана върху оптимизиране на работния процес и увеличаване на ревенюто“ (печалба звучи твърде просташко). Типично. При звука на сирените плахо се споглеждаме с изражение на лицата, което издава мисли - „Аз ли ще съм единственият, който ще стане? Дали ще изглеждам много смотан?“ и някак колебливо един подир друг се изправяме на крака – кой с наведена глава, кой с лека досада.

 

За късмет, моето бюро е точно до прозореца, та мога да прикрия неудобството си, като гледам навън. Разбира се, колите на булеварда не спират, ама то нормално – все пак е в ремонт, има само по една лента в посока, пък някой може да бърза за летището, не е редно да го бавим, ще вземе да си изтърве самолета човечецът! Измежду пешеходците има спрели. Има и такива, които си продължиха по пътя, забързани и целеустремени, някак недокоснати от туй трогателно-патриотично а ла соц мероприятие.

 

Не, не ме разбирайте погрешно! Изобщо не възнамерявам да словоблудствам в стил „KLETA MAJKA BALGARIQ” или да питам патетично – „Къде отиде националното самосъзнание и уважението към загиналите герои???“. За тая работа си има Фейсбук. Моето питане тук е много по-простичко, прозаично, съвсем не толкова възвишено и чисто човешко – къде отидохме ние?

 

Все бързаме нанякъде, все не ни свърта, все гоним срокове и правим шест неща едновременно. Добре, де, мъжете – по едно, най-много по две, и то само ако са метросексуални. Сега да не ме зачекнете за мъжемразство и сексизъм, шегувам се, разбира се! Та кой ще губи време и ще се занимава с такива сантиментални неща като да отдаваш почит - да стоиш изправен… на едно място… цяла минута…и да не правиш НИЩО?! Не знам за вас, но аз докато вървя, си ровя в телефона. Разхождам си кучето - наоколо пеят птички, грее слънце, влюбени тийнейджъри се държат за ръчица, той се чуди кога ще се приберат „дъртите“ и дали ще има време да се понатискат на дивана у тях, а тя вече танцува в рокля като на Дисни принцеса на бъдещата им сватба, докато аз… съм забила нос в телефона. Резултатът е шипове във врата и едно доста секси падане по лице на улицата. Между другото, докато още лежах разкекерена на паважа, любезен съсед ме попита, наблюдавайки гимнастическото ми изпълнение от разстояние:

- Ударихте ли се?

А, нищо подобно, аз така обичам да си целувам земята - обменяме вселенска енергия.

 

Но да не се разсейвам. Мъдрата ми мисъл беше, че масово сме се превърнали в хамстери на въртележка – тичаме бясно, а никъде не стигаме. Пази боже, да спрем за момент и да останем на едно място с мислите си! Онзи ден колежка ми разказваше как не може да спи без телевизор. Първо заспивала на дивана, докато гледа някой сериал, после през нощта се местела в спалнята и пак си пускала телевизора – за да не е тихо, да има нещо да говори… И аз, докато съм сама вкъщи, винаги пускам нещо да бърбори – музика, филм…каквото и да е. В краен случай и аспираторът ще свърши работа. Когато излизам за работа сутрин, нагласям телевизора да се изключи след време и го оставям да работи – ей тъй, за да ме изпрати и да ми пожелае хубав ден.

 

Търсим шума, само и само да не е тихо. Защото когато си сам, тишината е някак… оглушителна.

 

Толкова много ли ни е страх от самотата? Или се страхуваме, че ако накараме света около нас поне за мъничко да спре и да млъкне, ще сме принудени да се вслушаме в собствените си мисли, в тревогите и проблемите си, в неосъществените си мечти и несподелените си любови? Може би затова намираме бягство в шумните офиси, в шарените телефони и скоростното ежедневие.

Големият въпрос тук е – как се слиза от въртележката?

 

Препоръчваме ви и За хората, които се счупват и другите, които го допускаме.

 

Последно променена в Събота, 03 Юни 2017 12:55
Прочетена 2857 пъти

LIVING DINOSAURS SOFIA 300x250

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Из групите на майките

Из групите на майките

18 Окт, 2017 Истории

Мамо, ние бедни ли сме?

Мамо, ние бедни ли сме?

17 Окт, 2017 Възпитание

Гамени в метрото

Гамени в метрото

21 Сеп, 2017 Истории

Мамо, не ми крещи!

Мамо, не ми крещи!

19 Окт, 2017 Възпитание

Утрешен

Утрешен

03 Окт, 2017 Блог

Нашите заблуди

21 Окт, 2017 Блог

Синдромът "Мили мами"

Синдромът "Мили мами"

20 Окт, 2017 Мама

За мама... няма!

За мама... няма!

20 Окт, 2017 Забавно

Моят приятел сополът

Моят приятел сополът

20 Окт, 2017 Здраве

Как да сме приятни гости

Как да сме приятни гости

20 Окт, 2017 Развлечения

Колко боли да имаш крила

Колко боли да имаш крила

19 Окт, 2017 Истории

Осмели се да опиташ

Осмели се да опиташ

19 Окт, 2017 Кариера

Facebook