Майките също сънуват

Автор: Ина Зарева

Първо се докосваш до мама. После цял живот се бориш да се отскубнеш от прегръдката й. Накрая единственото, което искаш, е да се гушнеш в нея завинаги.

А тя тъкмо е пуснала бебешката лъжичка, с която те е хранила и хваща друга, за да нахрани собствената си майка. Тази щафета продължава в мъчителна, педантична последователност и хилядите психологически анализи, стотиците филми и книги по темата не стигат и не стигат, за да обяснят как, защо и какво да правим после...

Какъвто и да си, каквото и да постигаш, както и да живееш, животът ти неизменно балансира върху пъпната връв, а майка ти върти края й и пламенно дирижира. Редуваш благодарност с гняв, примирение с бунтарство, амбиция с отчаяние. Гордееш се, срамуваш се, доказваш се, отказваш се и при все това я обичаш все повече и повече.

Като се започне с "Трябва да поговорим за Кевин" и се проследят историите на маниакалните убийци в историята на човечеството, във всички тях майката е запушила с голям тромб тази пъпна връв и е нарушила нормалната циркулация майка – дете и дете - живот. Винаги е майката. Никой друг и нищо повече. Само майка и тромб.

В нормалната ситуация, самите ние образуваме тромба, за да „запушим” майките си, да ги отдалечим в пространството, изпънали ръце с трептящи от напрежение мускули. Защото така е по-добре за тях, за нас и за всички. Защото: „Майка е обратното на дъщеря. Майките са тревожни и уязвими, те нямат златен шлем, не се раждат от морските вълни. Майките са, за да са вездесъщи и обожавани, а после- преодолени и напуснати. Те са, за да прощават и да чакат завръщането на блудните си деца. Майките се смаляват. Бащите растат.“ (Василена Мирчева „Бащите не си отиват”)

Майката се смалява и животът все повече се дирижира откъм твоя край, но колкото повече тя се смалява, толкова повече нейното достойнство и твоят дълг растат. И ти пак си онова малко момиченце, което докато си играе на въже с поизсъхналата вече пъпна връв, гледа майка си в очите и чака нейното „Браво!”.

В „Мама и смисълът на живота”, психотерапевтът Ървин Ялом разказва за собствения си повтарящ се сън, в който непрекъснато пита починалата си майка: „Как се справих, мамо? Мамо, как се справих?” Веднъж в съня, тя му казва:

- „Ти смяташ, че аз съм в твоя сън. Само че този сън не е твой, синко. Сънят е мой. Майките също сънуват.“

Въпреки леко обезкуражаващата борба на психоаналитиците със собствените си майки, при тях е пълно с пациенти, опитващи се да отрежат най-накрая пъпната връв и да заживеят в пълна независимост и свобода. Майката на една млада жена, като разбрала колко пари дава дъщеря й за всеки сеанс на психоаналитика си, се хванала за сърцето и възкликнала:

- Що за разхищение! Давай ми ги на мен, ще ми разказваш и аз ще те слушам.

- Аз ходя, за да му говоря само за теб, мамо. – въздъхнала жената.

И докато с мама въртим пъпната връв, държейки я в двата й края, на нея като на игра на въже, подскачат мъже, деца, колеги, шефове, приятели и неприятели. Всичко в живота ни зависи от динамиката, посоката на въртене и силата на опъване. И никой не смее да пусне своя край. А краищата се множат – един на майка ти, друг на дъщеря ти, трети на сина ти... И ти държиш здраво, стискаш с все сили и въртиш, а докато въжетата се заплитат и разплитат пред очите ти, тихо шептиш:

„Сто катинара да сложа на устните си, мое дете, и да не те превръщам във възрастен.  Сто окови да вържат краката ми и да не те водя по мръсния свят.  Сто вериги да ме опашат и да не ти пазя сянка от слънцето.  Сто пъти да се спирам,

 да млъквам,

 да умирам,

 а не мога, защото съм нечие дете...”

Започваш да сънуваш свят, в който ти, твоята майка и твоите деца сте щастливи. Сънуваш, че се справяш идеално с всичко, майка ти е доволна, а децата ти са свободни. Няма никакви въжета и обвързаности.

И тъкмо си успял да отделиш стволовите клетки и да изхвърлиш ненужното, мама се превръща в малко дете, а цялото й достойнство, авторитет и влияние се сплитат в огромен ореол над главата й. Ти се блъскаш в него всеки път, когато трябва да се погрижиш за детето-майка, а пъпната връв вече напълно е стегнала врата ти. На никого не му се играе и дирижира повече. Искаш само всичко да се върне постарому – мама да порасне, а ти да се смалиш и да заспиш в скута й.

И не ти пука за въжетата и обесените на тях мечти.

Не търсиш отговори и обяснения.

Не бягаш и не стържеш оправдания.

Дори няма да питаш „Мамо, добре ли се справям?”

Искаш само да е жива.

И да сънувате заедно.

 

Ако тази статия ви е харесала, ви препоръчваме "Супербебетата не плачат" и "Мамо не прави така".

Снимката е от филма "Трябва да поговорим за Кевин" - We need to talk about Kevin. На края на статията може да видите трейлър, ако не сте го гледали. Тежка психологическа драма за отношенията между объркана майка и психопатичният й син с Тилда Суинтън и Езра Милър в главните роли. Книгата е също разтърсваща.

Последно променена в Понеделник, 22 Май 2017 02:38
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Колко точно са големи 9-годишните?

Колко точно са големи 9-годишните?

19 Сеп, 2018 Образование

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Етичните правила в училище

Етичните правила в училище

17 Сеп, 2018 Възпитание

Възпитание според зодията

Възпитание според зодията

17 Сеп, 2018 Възпитание

Пред прага на училището

Пред прага на училището

17 Сеп, 2018 Образование

Расте, но не старее

Расте, но не старее

17 Сеп, 2018 Истории

Не искам да съм мечка

Не искам да съм мечка

16 Сеп, 2018 Възпитание

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам