Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Кръщението на Коко

Автор: Валентина Вълчева

Още с появата на Престолонаследник №1 на дневен ред някак неусетно застана въпросът за църковното му кръщение.

Моето отношение към религията е... да кажем, неутрално. Когато ме попитат вярвам ли в Бог, някак първосигнално все се сещам за баща ми, който на Великден, ако го поздравят с „Христос воскресе!”, отговаря напълно чистосърдечно „Не знам, не съм го видял.” Аз, като един съмняващ се във всичко и всеки скептик, допускам и двете вероятности. Затова и не бях против детето все пак да мине по реда си през купела, пък ако не е от полза, поне няма да му навреди, нали?

Таткото на кръщелника от своя страна е на 50 % от Влашко, но явно това са му доминиращите проценти, защото е искрено вярващ, макар и категорично не религиозен. Което обяснява защо държеше кръщението да се направи, да е на именния ден на детето, в църква с неговото име. Слава Богу, покрихме изискванията! Допълнително ни улесни фактът, че го бяхме кръстили Константин, защото нямам представа къде бих търсила храм на името на Габриел например, което си бях харесала първоначално. А може би е трябвало... на фона на последвалите събития...

Ако знаех само какво ме чака!...

След около година и половина умуване и планове (представям си колко време ще отнеме, когато след двайсетина-трийсет години рече да се зажени!) решихме къде и кога да се случи. Подготвихме си нещата, запазихме час и в уречения ден натоварихме семейната лудница плюс бъдещата кръстница в две коли, та в църквата.

В църквата най-общо казано нещата минаха почти добре, докато отчето не топна кръщелника в купела. Няма такъв вой! Все едно във вряща тенджера го пусна. Маймунчето се извъртя, докопа го за брадата и увисна там, набирайки се с ръце и крака. Наложи се да го смъкваме със сила.

„Личи си, че баба ти е била партиен секретар навремето!”, мина ми по някое време през ума.

След това до края на ритуала свещеникът майсторски избягваше прекалената близост, дори и когато трябваше да отреже къдрица от главата на виещото, гърчещо се като в крематориум новоизлюпено християнче.

А то не млъкна, докато не излязохме. Какво пя и говори през това време свещеника, така и не разбрах, ама по погледа му се досетих, че даже неговото търпение не е божествено безкрайно и започва да му писва. Ами, човече... рисковете на професията. Макар че за заплатите, които чувам, че вземат, май не си струва. Аз затова навремето, когато мама се опита да ми намекне нещо за начална педагогика в университета, директно я отрязах: „Не и в този или следващите два живота!” Имала съм просветление някакво явно.

Браво на свещеника! Издържа докрай без да се опита да удави врескалото в купела. Чудесен самоконтрол! Сигурно минават някаква школовка в Семинарията.

Спирка втора, както си му е реда, беше ресторантът. Докато стигнем до него, вече ми трябваха тапи за уши и някава дрога. Най-вече дрога. Нещо, от което да оглушея поне. Сетих се за строителните слушалки за шумоизолация на мъжа ми, ама късно. Трябва да ги потърся спешно като се приберем и да си ги държа в дамската чанта. За всеки случай.

В ресторанта се оказвам изправена пред нов набор проблеми и те не включват менюто.

Проблем 1: Забравила съм биберона-залъгалка вкъщи, а сме в друг град на около 40 километра.

Проблем 2: Малкият е силно пристрастен към него, особено когато му се спи.

Проблем 3: Спи му се!!!

Резултатът: Час и четиридесет минути зверско дране в колата, в бебешката количка, в ресторанта, около ресторанта, по улиците, покрай близката ЖП-гара... Майка ми към пет пъти дойде да ме пита „това дете още ли реве” (все едно не ни чуваше половината Северозапад) и „толкова ли не можеш да го успокоиш”. Връчих ѝ го да опита тя – нали все пак за това е учила, че и 40 години стаж в детска градина има!. Може да се каже, че почти я замерих с него всъщност. Той така и не млъкна, разбира се, дори вдигна децибелите, което дотогава ми се струваше невъзможно, но тя отиде да си търси хапчетата и да пуши, щото „много ми е жал като реве така”. Хубаво! На мен спря да ми е жал някъде към началото на втория час писъци. Спрях и да чувам добре, а последните ми оцелели нерви геройски издъхнаха. От след това ми се губят моменти и слава на Бога за което! Някои спомени са прекалено травмиращи, за да остават. Добре, че по онова време кърмех, та поради тази причина не можех да си позволя алкохол. Иначе като нищо щяхме да приключим кръщението с погребение. Моето. От тежко алкохолно натравяне.

Вече обмислях самоубийство с волтова дъга, вдъхновена от нашумелите напоследък истории покрай пишман-селфитата, когато брат ми с рицарска всеотдайност спаси положението като намери отворена аптека и купи биберон. Не знам дали някога ще мога да му върна жеста, но съм в готовност. Почти същото е като да ми е спасил живота.

Малкият само погледна биберона и откърти като посечен преди дори да съм го разопаковала. Направо се задъхвах от злоба! Идваше ми да го събудя на свой ред с кански рев, да го тероризирам час и нещо и после да го питам: „Така добре ли ти е?! М?!”

Боже! Къде ми е майчинският инстинкт?!...

Което ме подсеща за онзи анонимен гений, изрекъл крилатата фраза: „Обичайте внуците си! Те ще отмъстят на децата ви.” В този ред на мисли, обожавам внуците си още от сега. Нищо, че потенциалният им баща все още е в детската градина.

Не го събудих, разбира се. Задоволих се само с една дума, дето хич не става за пред хората. Може и да съм откачена, но не съм чак такова камикадзе. Още час и половина рев би бил директният ми път към психодиспансера, при това за много дълъг престой. Като се замислиш, може и да не е чак толкова зле – там би трябвало да се уредя с мечтаната дрога, при това легално.

На връщане мъжът ми по някое време доби кураж да каже:

- Е, можеше и по-зле да е, нали?

Изгледах го гадно. Не го ударих, само защото той караше. И си замълчах. Един от малкото подобни случаи.

Така и не си признах после, но тогава откарах пътя обратно към къщи в опити да си представя дали наистина може и по-зле. Не ми се получи.

Сега ми предстои кръщене на Престолонаследник №2. Понастоящем ме спасява единствено фактът, че наблизо няма църква с името „Александър”.

 

Препоръчваме ви и "Моето голямо лудо гръцко кръщене".

 

Последно променена в Неделя, 21 Май 2017 18:54
Прочетена 3984 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Обидно

Обидно

12 Ное, 2017 Възпитание

Майка на 50

Майка на 50

25 Окт, 2017 Мама

Докога така

Докога така

10 Ное, 2017 Истории

Тъмни сили

Тъмни сили

20 Ное, 2017 Забавно

Завистта с приятелско лице

Завистта с приятелско лице

08 Ное, 2017 Отношения

Двадесет минути разлика

Двадесет минути разлика

28 Окт, 2017 Истории

Facebook