Дневникът на един връзкар в българската армия

Автор: Николай Стоянов

Покрай модната тема за казармата, реших да се впиша и аз.

Някои казват, че за две години ги направила истински мъже.  Глупости! Една съученичка направи това с мен за един час!

За твое съжаление читателю, няма да започна оттам.

Ще се върна 17 години назад, когато съм женен, имам дъщеря на 3 години и работя в пресцентъра на правителството. Разбирай - вече съм  мъж и няма нужда да обувам зелени чорапи и да тичам по плаца, за да го доказвам.

За родната казарма обаче нещата стоят различно. Тя решава, че трябва да ме прибере, за да ме възпита как се пази Родина с кубинки, каска, автомат и четка за зъби, с която трябва да търкам фугите на плочките.

И тъй като три неща са неизбежни – данъците, смъртта и казармата, примирен взимам повиквателната и един хубав слънчев ден се оказвам в града Плевен, където трябва да постъпя в Школата за запасни офицери.

За тези, които помнят с тъга старшината, нарядите, автоматите и всяка друга военна простотия, съм длъжен да кажа, че аз не ги помня. Защото бях твърдо убеден, че аз на казармата няма да се дам. Ще бъда връзкар, скатавка и всяка обидна дума, която някой мъж може да се сети.

И тъй като всеки интелигентен човек трябва да подходи към проблема с план, пристъпих портала с изготвена стратегия.

На първо място трябва да знаете, че родната казарма е бедна. Не че няма пари, но се крадат и затова спонсорите са на мода като в родния футбол.

Затова точка първа в моя план беше да се запозная с някой авторитетен офицер. Точка втора – да се опитам да го подкупя.

Открих го в стола.

- Господин майор, явявам ви се по каквото там трябва! - изтърсвам аз, леко потърквайки току що обръснатия си врат.

- Висшист, а?

- Висшист - съгласявам се.

- Не козирувате.

- Не козирувам - кимвам.

- Защо?

- Защото искам да помогна на родната казарма - казвам дяволито.

Естествено на въпросния майор му светват очите и пита как. От дума на дума разбирам, че ротата няма телевизор и аз жертвоготовно решавам да купя. В резултат на сделката на 15-тата минута съм качен на една „Лада“ и пътуваме към магазина за техника в Плевен. Изтърсвам се близо 600 лева, а за майора остава гордостта, че притежава най-големия китайски телевизор в българската армия.

В резултат на тази недотам смела постъпка, започна моята почивка в казармата.

На третия ден, посвикнал с нелепата съдба, разбирам, че животът за едни е майка, за други – мащеха. Идва нова порция новобранци и аз като връзкар, а и висшист, разбирай грамотен, трябва да попълвам военните им книжки.

В редичката от малограмотни цигани и някой друг земеделец виждам едър мъж, горе-долу на моите години, накипрен с нещо като фрак и папийонка като Гого Лозанов.

Идва неговия ред и застава пред старшината:  

- Да знаете, че аз не съм за тук.

- Знам, ама ще се наложи да останете - казва хитричко старшината.

Оказва се, че човекът бил солист на Музикалния театър. И след три дни имал премиера. Да, ама казармата го прибрала преди това.

- Само ви моля, не ме постригвайте, ще играя Риголето - казва басово новоизпеченият редник.

Да, ама българската казарма Риголето не търпи. В резултат на неговата молба след 20 минути е остриган нула номер и е назначен за главен солист на рота от 25 малограмотни цигани. И за да му е още по-хубаво, всяка сутрин започваше деня си с революционна песен на Веселин Маринов. На моя въпрос защо се пее Веселин Маринов, ми бе отговорено, че тогавашният шеф на Генералния щаб много го харесвал и затова го включил в официалната песнопойка.

Измъкнаха певеца след четири дни. Дали е пял Риголето не знам, но със сигурност вече мрази Веско Маринов.

Два месеца в Плевен изтичат като сън. Човек и добре да живее обаче, трябва да смени поделението. Като връзкар, аз съм насочен към столицата, а конкретното място за отбрана на Родината, е някакво поделение, разположено стратегически след последните блокове в Овча Купел.

Първото, което установявам е, че тук не знаят, че съм връзкар. Не им пука и ми се налага да оправя 90 легла.

Решавам, че тази роля на многострадална Пепеляшка не ми приляга.

Значи е време за втора фаза на плевенския план.

Изигравам същото театро пред командира на поделението:

- Искам да помогна - казвам пърхайки с мигли.

- То, всъщност, не е прието - гъне се някакъв полковник. - Ама нали имаме нужди…

- Ние връзкарите сме за това, да покриваме нужди - отзовавам се на молбата.

- Помолиха ме от Генералния щаб да им нарисуваме фоайето - казва полковника. Започвам да се стряскам да не ме накара да го рисувам. Оказва се доста по-прозаично – трябвало да купя бои на някакъв художник. Идва художникът, и той на моя възраст.  
- Значи, вие сте умни момчета, ето концепцията за фоайето -разказва полковника.

- Първо трябва да нарисувате един танк, ама голям. После около купола на танка да нарисувате звезди, защото сме в Евросъюза. До танка трябва да изпишете една жена с дете. И до нея един войник. А тя да се усмихва.

- Защо да се усмихва - питам наивно аз.

- Защото е спокойна, че войникът я пази - ми отговарят с олимпийско спокойствие.

Художникът е потресен - няма избор.

Казано, сторено – отиваме в СБХ да купуваме бои.

Аз и полковникът пием водка, художникът си търси боите и въглените, с които да рисува.

Пристига човекът с оферта – канадски въглени за 26 лева кутийката. На мен ми става лошо, може би от водката, а може би от цената. На полковника му става лошо – от водката.

- Как бе, момче за 26 лева въглени?

- Канадски - отговаря художникът.

- Има и по-евтин вариант - проговаря военният. - Имаме стари акумулатори, ще извадим малко графит, ще рисуваш.

Тук обаче творецът се запъва, че няма да рисува с акумулатори и ако иска жената с детето да бъде тъжна, защото войникът ще гледа на другата страна, да си носи отговорността полковникът.

Купуваме канадските въглени, малко бои за основата и моите планирани средства за подпомагане на родната казарма свършват.

Срещу това получавам 20 дни домашен отпуск. За следващите 20 купувам мушама за стола. За още 20 – блажна боя за боядисване на тротоари.

Тротоарите в казармата са важна тема за всеки военен. За незнаещите – те трябва да са в черно и бяло. Попитайте ги защо трябва да са в черно и бяло. Ще ви отговорят: "Защото така е красиво."

Казано честно, сагата мина. В края на втория месец успях да се преместя в Министерство на отбраната, където всяка вечер преспивах в къщи и за ужас на офицерите имах дълга коса.

Иначе сега, 17 години по-късно, не смятам казармата за толкова лоша идея. Поне на фона на нежните мъже, които всеки ден срещам на улицата. Не че имам нещо против тесните дънки, оскубаните вежди или пудрата преди дискотека. Не смятам, че има нещо лошо да носиш и прашки, които продават в мъжките магазини за бельо. И държа да подчертая – подкрепям ровенето във Фейсбук денонощно, ежечасно, ежесекундно, особено когато девойка се опитва да те свали и да открие секса, благодарение на теб.

Просто мисля, че няколко месеца с вежди, широки гащи, нередовно къпане и строева подготовка ще върнат онези мъже, които очевидно са се загубили някъде по пътя.

Затова момичета – искайте, настоявайте, протестирайте за връщането на казармата. И връзкари да се върнат, пак ще са повече мъже от тези, които имате сега.

Снимка: www.lifebites.bg


От същия автор ви препоръчваме Нощем в святата гора и Децата - тези малки цветя на злото

Последно променена в Четвъртък, 18 Май 2017 09:13
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Искам пли плоститулката!

Искам пли плоститулката!

20 Сеп, 2018 Татко Калоян

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Безизходица

Безизходица

07 Окт, 2018 Истории

Ами аз изкарвам парите…

Ами аз изкарвам парите…

05 Окт, 2018 Забавно

Не ме гони!

Не ме гони!

19 Окт, 2018 Истории

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Ти можеш всичко

Ти можеш всичко

18 Окт, 2018 Възпитание

Кога е вкусен бонбонът?

Кога е вкусен бонбонът?

18 Окт, 2018 Истории

Красиви хора

Красиви хора

17 Окт, 2018 Истории

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам