Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Първи май - носталгия и равносметки

Автор: Валентина Вълчева

На прага отново почука първи май и аз като дъщеря на бивш партиен секретар, пък било то и в малка селска община, няма как да не изпадна в нещо средно между носталгия и равносметки. Отсега да уточним – няма как да храня умиление към бившия режим поради простата причина, че бях едва на дванадесет, когато митичният 10 ноември ни връхлетя подобно на хуните на Атила и почти толкова опустошителен. Но няма да влизам в полемика подобно на една популярна дама от политическия елит какво ни е отнела демокрацията – за Денят на Труда ми е думата.

 

Все още се чудя как един и същи народ е в състояние с такова маниакално постоянство да чества година след година Международният Ден На Труда, при това с направо стяскаща помпозност и показност, и в същото време да следва също толкова упорито максимата „Учи, мама, да не работиш!”. Народът, превърнал в изкуство скатавката, някога конкурираше братушките по манифестации и монументалност в отбелязването на 1 май. А всъщност май никой от нас не беше наясно с основната идея на въпросния празник. Стигаше ни да знаем, че денят е неработен, съответно неучебен. Едната манифестация все някак се преживяваше. Един вид необходимо зло.

 

В този ред на мисли... И досега ми се струва леко тъпо да отбелязваш Денят на Труда с почивен ден, но това си е мое мнение. Освен това с ръка на сърцето си признавам, нямам нищо против един ден, в който да не излизам от пижамата вкъщи. И ако поводът ще е 1 май... защо пък не?!

 

Но все пак да отбележиш някак деня, в който едни отдавна забравени 300 000 души някъде там в обетованата Америка (в частност Чикаго) са излезли на стачка, за да извоюват повече права и свободи за обикновените работници, всъщност не е никак лошо нещо. Нали? Защото именно от демократичния Запад тръгва традицията на 1 май. Все още ли твърдите, че е комунистически, болшевишки, социалистически, ляв и не знам още какъв? Ами не, не е. Това, че режимът си го беше присвоил и припознал за свой, е съвсем друга тема, а ние сме навикнали да го приемаме за такъв. Точно както сме свикнали да гледаме и на братя Грим като на автори на приказки за лека нощ и съответно голяма част от нас останаха силно шокирани от скорошното издание на оригиналните им „приказки”. Добре дошли в света на реалните факти!

 

По отношение на празника и съответно на труда народът ни открай време е имал крайно противоположни позиции. От „трудът краси човека” до „от труд не се богатее, а се гърбавее”. От „няма срамна работа” до „шамар да е – аванта да е”. И други подобни проблясъци с изгубено във времето авторство. Няма да питам вие от кои сте. Аз лично – признавам си – съм някъде по средата. Някак си все ми се иска да намеря мекото (предполагам – остатък от преддемократичното ми възпитание), но накрая все пак по-доброто ми Аз взема нещата в свои ръце, изритва ме където трябва и ме принуждава да си свърша работата като хората. Освен това от мама (да, бившият партиен секретар) знам едно – не съм чак толкова тъпа, че да разчитам на връзки. Разбира се, понякога желанието е по-голямо от възможностите. Пробвала съм се като актриса в любителски театрален колектив – не е моето амплоа и туйто! Виж, като библиотекарка бях направо недостижима. Казвам „бях”, защото след шест години работа в сферата на културата реших, че все пак ми се живее, а за целта трябва и да ям поне от време на време, та напуснах библиотеката, колкото и да не ми се искаше. Преориентирах се към частния сектор след като в инцидентен разговор с една приятелка и колежка, тя чистосърдечно си призна: „Висше образование? Трънки и таратанци! Като шивачка вземах два пъти повече.” Беше си откровение с вселенски мащаби. Поне за мен де. Или просто е бил момент на върховен идиотизъм, който погрешно съм схванала като знак свише. Каквото и да е било, резултатът беше молба за напускане, един малък, но съдържателен скандал с колега, на когото отдавна копнеех да споделя чувствата си, и ето ме в неизвестността, наречена „трудов пазар”.

 

Но за 1 май ми беше мисълта. Някъде между оня първи 1 май през 1886 година и познатия ни 1 май от времето на бесния социализъм денят е изгубил оригиналната си идея – няма спор. От тристахилядна стачка, завършила с над 200 ранени и четирима убити, се е превърнал в многохилядна манифестация под зоркия взор на партийни деятели, великодушно махащи ни от балкона на несъществуващия вече Мавзолей. Но колкото и да е пропит с леви идеи днес, 1 май си остава ден, в който е редно да си припомним на кого дължим днешните си права като трудещи се и равноправни хора. Мое мнение! А аз имам и друга причина да го помня и харесвам.

В един от детските си албуми още пазя една снимка от някаква първомайска манифестация. Трябва да съм била около 6-7 годишна. С бели джуфки, знаменце в ръка, плисенце... Нямам никакъв спомен от събитието. Но въпреки това ми липсва. Липсва ми, защото е част от детството ми, а е нормално и естествено детството да ти липсва. Или поне така би трябвало да бъде. Затова и всъщност харесвам 1 май в качеството му на празник – не като празник на труда, а като възможност да си спомня едно друго време, един друг свят, една друга себе си. Не съм си го избирала. Имам десетки други снимки от детството си, разбира се, но като че ли нито една не е успяла да хване спонтанността по-добре от тази – първомайската.

И така... Честит 1 май!

 

Последно променена в Понеделник, 01 Май 2017 10:33
Прочетена 2903 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook