Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

Из "Роман(с) за емиграцията"

Александрина Делова

Из Романс за емиграцията

 

Молитва Първа

 

Първата ми работа беше да наглеждам няколко монитора.

Те бяха прикрепени към възрастна жена, която се луташе между живота и смъртта,

а нейните деца се лутаха между нея и баща си, който упорито настояваше да си живее у дома.

Затова за майка си те бяха наели две медицински сестрички от новодошлите,

с единствената цел до нея да има непрекъснато някой, който да следи

дали официалният медицински персонал се отнася с подобаващо уважение и компетентност.

Заплащането беше минимално, но и работа нямаше никаква, освен през няколко минути да се

проверяват цифрите на зелените екранчета. Изчетох една библиотека преди да светне правата

зелена линия и всичките деца на възраст около шейсетте да се изредят да ми стиснат ръка и да ми

благодарят. До ден днешен споменавам в молитвите си тези мили хора, за всеки родител е

похвално да има такива деца, дори когато вече не може да го усети. Или може би точно тогава е

най-важно.

 

Радистката Кет, или за знанието на майчин език

 

Децата, тези цветя на живота, които като кукувича прежда са ни хванали здраво и не ни дават да

дишаме – те са такъв лесен начин да се преодолее изначалната изолация на емиграцията. Седи си

човечето мрачно на прозореца и гледа как съседчетата щастливо се плацикат в нещо, което в

други страни и народи би минало за средно голямо корито. В очите на малката самота коритото

расте, пластмасовите му риби са почти истински китове в естествен размер, водният басейн е

горе-долу колкото Средиземно море, макар в него тримата момци и по-голямата сестра на двама

от тях да се побират само на смени. Лято е, по местните понятия е направо жега (там, откъде идва

наблюдателката, това е зимна температура). На хоризонта се появява торта! Със свещи! Има и

шапки, триъгълни шапки-идиотки, които вървят в комплект с едни шумни свирки! А девицата седи

на прозореца на първия етаж насреща! Не забелязва някакво шушукане между съседите на

пожарната стълба, не чува как някой звъни на входната врата и нещо се обяснява с родителите й

на език, който тя още не знае. Но мама глади най-хубавата й рокля, макар че какво ще прави в

тази рокля в басейна, утре ще ходи за бански костюм, а сега може и по шорти, и тортата е

гарантирано кашерна, халална, няма фъстъци, няма орехи, няма глутен, какво всъщност има в тази

торта, та й се струва най-вкусния сладкиш досега? На мама преводът нещо куца, и как няма да

куца, другите мами също си общуват главно с жестове, тъй като общ език всъщност нямат. Добре,

че се явява един татко и на испано-франко-английски радва групата, че пакистанската леля от

третия етаж е била уговорена от истинския квебекуа от втория етаж да не пречи на децата да се

забавляват.

Такива приятелства са най-сигурни. Когато месец по-късно младата дама тръгва на училище, тя

няма никакви проблеми с ескорта – двама кавалери са готови да се бият до кръв с всеки, който

посегне на мълчаливката. Няколко пъти се налага. Совите не са това, което са били, и също така не

са същите емигрантските училища. По-малкото отроче получава първата си тълмаческа работа на

шест свежонавършени лазарника. Единствено нашето от трите българчета в училището всъщност

говорело български така, че новопристигналото нашенче да го разбере и да спре да реве.

Минало е време. Мълчаливката от отсрещния прозорец си е останала мълчаливка, но идеално се

разбира с непрекъснато приказващия ми наследник. Те двамката на връщане от парка вървят

пред мен и майката на мълчаливката. Ние двенките влачим кофички, лопатки и камиончета, и си

разменяме женски клюки на нейния абсолютно прекрасен и моя абсолютно ужасен френски.

Изведнъж двете малки създания драсват, държейки се за ръце. Родителките им стартираме от

висок старт, защото зад ъгъла има булевард, а дребните не се виждат зад паркираните коли.

Двамата беглеци чинно спират до пешеходната пътека да изчакат останалите без дъх мами и

гледат невинно и донякъде неразбиращо. Всъщност, правилно не разбират донякъде. Едната

мама вика на чист български, другата на чист арабски, напълно забравили всичкия френски

политес. А онези двамката, все още държейки се за ръце, свиват еднакво раменца и се

споглеждат, после прихват. Още го правят!

Едно дете не е дете. Особено ако детето е емигрантче и си няма никакви други роднини наблизо.

Затова амбициозните планове за покоряване на страната се отлагат и аз съм на задължителната

инспекция на местната болница месец преди появата на втория наследник. Единични родилни

зали, дежурни екипи, надписи „На раждането могат да присъстват не повече от четирима

възрастни придружители, като за децата е необходимо да имат отделен възрастен придружител!”

Неподправен ужас се изписва на лицето ми при перспективата акушерката да разбутва с лакти

четиримата възрастни и неограничения брой деца, които могат да правят компания на родилката.

Милата медицинска сестричка регистрира това като недоволство от видяното и започва да се

извинява: „О, вие в Европа вероятно сте свикнала на къде по-голям комфорт, разбирам ви, но

нашата болница по план догодина ще я ремонтират, ще бъде страхотно, следващото като дойдете

да го раждате при нас, ще ви хвръкне шапката!” Стискам здраво зъби и само кимам, защото съм

преброила шест различни вида ръкавици – по една кутия от всеки, а пред очите ми е

Пловдивската Държавна Болница, където мила медицинска сестричка завива еднократни

ръкавички в марля за стерилизация. Разбира се, ние в Европа на какво ли не сме свикнали, дете

мило, само не ме карай да ти разказвам, че вероятно ще започнеш да заекваш. Няма да ти трябва

много, само цитати от писмото на завеждащия гинекологията, който пише на началника на

снабдяването защо офталмологичните конци, които са били изпратени, не стават. Нищо, че са

били откъснати от сърцето на офталмолога, на гинеколога му трябват откъснати от червата на

котка. А нетравматичните игли само на тази сервитьорска масичка биха предизвикали буен

възторг на цяло отделение. Разбира се, всичко това е защото пак е август и аз просто нямам

шапка, която да хвръкне.

Минало е много време. В семейството на мълчаливката се очаква попълнение. Ние сме още

пресни от опита и отговаряме на всякакви въпроси. Обаче. Винаги има едно обаче. Мълчаливката

е също едно дете на родители, които нямат никакви други роднини наблизо. Баща й е начетен,

интелигентен човек, който прекрасно оценява възможностите си да прекара със съпругата си

часовете непосредствено преди и по време на раждането. Просто няма да стане. Добре, казвам,

аз ще отида с нея, нашият татко ще пази двете наши и едното ваше у дома, ти пред вратата на

родилната зала за всеки случай, ние двечките вътре. Става. Две фалшиви тревоги, вече дори

директорът ми е нащрек и знае, че ако звънят за мен лично, вероятно имам около три минути да

сдам поста. За късмет майката природа решава, че тайнствата е добре да са през нощта и ние се

явяваме в болницата по късна доба. Докторката я няма. Тя е на поклонение, защото по непонятна

причина тези неща се правят също късно вечерта. Пристига както си е в жалейните дрехи и

протяга на дружката ми ябълка, донесена направо от почерпушката за покойника. Да се подкрепи

жената, нали ще ражда! Седмица и нещо преди това тази същата жена е отказала да обсъжда

сделка за покупка на къща, защото къщата, да, правилно, гледа към гробището. А тук гробищна

ябълчица и се тика в лицето! Правя лъвски скок иззад леглото и грабвам запретния плод, ето, ще

го сложа тук, на нощното шкафче, може би за след малко, тя току-що яде, да не й стане тежко.

Дружката ми внимателно проследява отиващата си докторка, аз се измъквам по следите й и

метвам ябълката в кофата отвън. Връщам се, бърша шкафчето.

Работата върви към раждане, докторката все още спи на долния етаж. Аз съм минала от вежливо

настояване към преки заплахи спрямо дежурния стажант на етажа. Пести си силите, сладка моя, и

дишай, аз мога да пустосвам за двете ни на двата местни езика. Пръстите ми са вече сини и не ги

чувствам, но със сигурност чувствам как докторката я очакват неприятности. Най-накрая

ескулапката идва и тъкмо навреме да поеме малката красавица. Искате ли да отрежете пъпната

връв? Не, госпожо, благодаря ви, това е ваша работа. Докторката завива младата дама в една

пелена и ми я връчва, вероятно е някакъв инстинкт за самосъхранение, но краткотраен. Дайте ми

човечето! Няма да ви я дам, вие се занимавайте с майка й! У докторката вторично сработва

инстинктът за самосъхранение, все пак аз съм с една глава по-висока. Боже, каква прелест, точно

копие на баща си, защо се мъчи толкова с нея, подкачам майка й, докато нагласяваме малкото

човече да започне да закусва. Докторката приключва и се изнася. Аз излизам, за да влезе таткото

при двете си прелести. Слагам си сакото и търгвам за вкъщи пеша малко да ми се изветри всичко

от главата. Нашият татко ми отваря сънен и се вторачва в мен.

- Ти така ли ходи през града?

- Защо? - проследявам погледа му. Стерилната ми бяла блуза е на петна от кръв и слуз.

Нищо чудно, че ранните минувачи се стряскаха по пътя.

Вече е светло, събуждаме новоизпечената какичка и отивам да я водя да види сестра си. Малката

е още по-прекрасна, отколкото си я спомням. Баща им клати глава и казва, не можеш да си

представиш какво изживях: отвън чувах само как жена ми се моли на Аллаха, а ти се разправяш да

доведат доктор и нещо казваш на български. Имаш късмет, казвам му, че не знаеш какво казвах

на български. И докторката има късмет, че жена ти ме държеше за ръка.

- А как се казва сестра ми?

Този въпрос вече сме го отработили, мила моя, вашите родители бяха избрали за нея едно

прекрасно име, изпълнено с множество значения и благословии, а освен това съдържащо поне

три звука, несъществуващи нито в английския, нито във френския, и изписващо се с около един

пълен ред букви. Сестра ти нямаше да може да го напише сама до трети клас, а вероятността

учителките й да го запомнят и да го произнесат беше някъде около температурата на замръзване

на водата. Ако твоите родители бяха християни, аз щях да й бъда кръстница на малката сладурана,

а така дълго и усърдно пледирах за нещо кратичко, простичко, ясничко и на трите езика, с които

ще започне живота си. Сега тази прелест носи име от три букви и три звука, също изпълнено с

множество значения и благословии, и една повече – всеки пък когато попълва формуляр, ще се

сеща за мен и колко много я е обичала дори преди да я познава жената, която първа я е носила на

ръце. А на галено на сладураната може пак да си й викаме онова дългото име, особено ако играе

на жмичка, може да дотича от четвъртия етаж, да мине през училищния двор и да се заплюе

преди този, който търси, да може да го каже! Хайде сега да вървим на училище, да оставим

родителите ти да дремнат на смени, нощта беше дълга.

Минали са още много години. Сестрата на мълчаливката е училищен шампион по правопис.

Вероятно онова дългото име ще може да ми го издиктува отзад напред по букви. Мълчаливката

усвоява професия. Говорителка. В телевизията. Ще се наложи да си купя телевизор.

 

Откъса от "Романс за емиграцията" публикуваме със съгласието на Александрина Делова. Снимката е от интернет. Александрина открих съвсем случайно, покрай историята за Норвежката Мария и българската Мария. Не знам как не съм попаднала на нейните текстове преди. Моя загуба и ваша! Ще наваксаме.

 

Последно променена в Сряда, 15 Март 2017 22:12
Прочетена 1870 пъти

Оставете коментар

Уверете се, че сте въвели цялата необходима информация, означени със звездичка (*). Не се допуска HTML код.

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Женени с деца

Женени с деца

26 Юни, 2017 Отношения

Да погалиш тигъра

Да погалиш тигъра

25 Юни, 2017 Любимци

Майките не правят така

Майките не правят така

24 Юни, 2017 Забавно

Татко е машина

Татко е машина

24 Юни, 2017 Отношения

Еньовден е

Еньовден е

24 Юни, 2017 Истории

Facebook