Авторката на тази история пожела да остане анонимна. Ако вие или ваш близък се припознае в този разказ, незабавно предприемете мерки. Не се оставяйте на мрака. 

Прозорците на междуетажните площадки светнаха в сумрака и се превърнаха в бляскава броеница. Протягаше се нагоре и нагоре, от първия до последния - 23-ти етаж. Водеше отвесно право към небето. После изведнъж секваше, сякаш прерязана. Ако се взираше в нея продължително, очите й се замъгляваха, светлинките почваха да трепкат, броеницата заприличваше на гърчеща се гъсеница, който някой беше разсякъл. Л. седеше свита в тревата между блоковете, опряла гръб на една крива вишна. Кората на дървото беше топла, напечена от слънцето, което за първи път това лято се беше задържало през целия ден. Не беше успяло обаче да изсуши земята и изпод тревата наоколо се излъчваше миризма на влага, пръст и мокри листа. Наоколо започваха да се чуват вечерните шумове на семействата, прибрали се вкъщи след работа.

От отворените прозорци долитаха детски караници, мъжко боботене, женски смях, всичко това на фона на работещите телевизори и тракане на чинии. Из въздуха се носеха летни ухания - на пържени чушки, на печена риба, на препечен хляб и мастика. Някъде отдалеч се долавяше аромата на цъфналата липа. Знаеше къде е дървото - всички от блока се оплакваха, че колите им се покривали от липов прах и трябвало да ги чистят по-старателно. Всички тези миризми дразнеха носа й, предизвикваха позиви за повръщане. Проблемът беше, че или не ги забелязваше, или я караха да й се повръща. Имаше време, в което обичаше до опиянение точно тези минути на късния следобед и ранната вечер - когато въздухът имаше цвят, когато усещаш всичко около теб с кристална детайлност - цветове, звуци, картини, хора. Усещаше се жива, сетивата й бяха отпушени и поглъщаха  света около нея с истинска наслада. Тогава носеше и цветни летни рокли, които се въртяха около глезените й, галеха коленете, носеха прохлада на раменете й. Обичаше да вижда как лакираните нокти се подаваха и бързо се скриваха изпод роклята, докато крачеше, не! - докато почти летеше нанякъде, а също и да усеща с носа си аромата на цветния си парфюм, който ненатрапчиво се носеше около нея. 

Всичко това беше. Имаше го, обичаше го. Липсваше й. Сега миризмите я дразнеха. Ноктите й отдавна бяха с олющен лак, който нямаше желание да изчисти и смени. Намъкваше дънки и тениска, която дори не беше изгладена, отдолу слагаше кой да е сутиен и то само защото без сутиен не можеше да си позволи да излезе. Ако изобщо излезеше, защото не беше изключено да остане цял ден в леглото и да гледа безразлично петната от размазани комари по тавана. Навън крачеше вяло и дори не усещаше дали е топло или студено, сякаш кожата й не реагираше на температурата. 

Гъсеницата умря. Броеницата пръсна зърната си. Светлините на площадките угаснаха, но наоколо се появяваха все повече светещи прозорци. Л. седеше в същата поза, и се чудеше след колко време ще светне пак пътечката към небето. Знаеше със сигурност колко дълго време ще свети - точно 316 секунди. Беше я наблюдавала години и години наред. Не можеше да си обясни кой беше изчислил това абсурдно времетраене на осветлението в блока, но явно толкова беше необходимо, за да стигнеш от първия до последния етаж с асансьора, без мракът да те сграбчи за краката и гърлото. Тя нямаше против мракът да я обгърне. Даже него чакаше. Чакаше да се стъмни напълно и гъсеницата да светва по-рядко. Познаваше навиците на голяма част от обитателите на околните блокове - кой кога се прибира, кой обича да кани гости, кой държи коледната си украса до април. Имаше обаче една голяма група хора, зад чиито прозорци тя не знаеше какво се случва. Те й бяха интересни и често прекарваше вечерите си точно така - седейки с гръб, опрян на вишната и представяйки си живота им зад прозорците. Измисляше различни истории. Дори може би трябваше да ги записва, понякога й звучаха интересно. Това се случваше по някое време всяка година - да не е в състояние да облече роклите, да носи косата си овъртяна в първия попаднал й ластик, да мрази миризмите. И да зяпа безучастно блоковете наоколо. Обикновено това състояние преминаваше за 2-3 седмици, помагаше й много сън, а понякога и малко вълшебни таблетки. Тази година беше различно. Беше така вече от няколко месеца. Нищо не помогна. Нито хапчетата, нито няколкото опита да започне да спортува, нито по-дългата почивка. Ставаше все по-зле и по-зле. Не виждаше решение от никъде. Първо не можеше да го намери, после вече нямаше желание и да го търси. 

Когато депресията седи до теб

289, 290, 291...още малко и светлините ще загаснат пак. Реши да изчака още 3 пъти да светне и угасне. Още трима ще се приберат до вкъщи. Три врати ще се отворят, три врати ще хлопнат. Нейната също. 

Веднъж се беше разхождала дълго около входа на блока, докато най-сетне се появи един мъж, който отключи и влезе във входа. Тя се възползва от отворената врата и влезе след него. Имаше си задача - да разбере как се стига до покрива. Също и да помисли как може да влезе и друг път в блока. 

300, 301, 302....още малко до 316. Като угасне и този път, ще остане само още един. Ако трябваше да е честна със себе си, отдавна трябваше да го направи. Ясно беше, че няма как да се живее дълго в такова неразбирателство със себе си и със света. Всъщност тя изпитваше неописуем страх от високото. А беше толкова естествено за нея да избере точно оттам да сложи точката. Нейният блок беше твърде нисък. Но този отсреща - 23-етажният беше идеален. Най-сетне щеше да прояви смелост в нещо в този живот. 

162, 163, 164.... Последният път. После тръгва. Когато угасне, става и тръгва. Влиза в блока, ако има късмет, качва се до последния етаж. Ако осветлението не е изгаснало, го изчаква да угасне. Иска да е тъмно. Не иска да освети последните мигове. Нека е тъмно, както е в главата ѝ напоследък. 

242, 243, 244.... Топъл летен вятър повя откъм липата. Някъде изскърцаха спирачки. В далечината небето се озари от фойерверки...е, да, все някой някъде имаше повод да празнува. Някъде от терасите над нея закапа вода - някоя съседка поливаше мушкатите. Още повече усети миризмата на влажната пръст наоколо. 

300, 301, 302...още малко. После? После какво? Можеше ли да се отлепи от топлата кора на дървото? Можеше ли да прекоси това пространство между блоковете? А дали вкъщи остави всичко подредено и надписано, така че да улесни домашните си? 

311,312, 313.... Спомни си, че веднъж когато беше малка, вървеше зад един дядо с бастун. И той бръкна в джоба си, за да извади носната си кърпа, а после уж отново я пъхна в джоба, но тя всъщност падна на земята. Л. видя много добре това, помисли си, че вероятно дядото у дома ще разбере, че е изгубил кърпата си. Може би дори бабата, с която живее, ще му се сърди и ще го гълчи, че все губи нещо. Всичко това се стрелкаше в главата на Л., докато наблюдаваше носната кърпа на земята, кацнала като самотно птиче до ръба на тротоара. И въпреки че знаеше, че трябва да вдигне кърпата и да догони дядото, за да му я даде, нещо я спираше да го направи. Така си и остана - безучастен свидетел на тази дребна загуба. После у дома плака - за дядото, за кърпата, за бабата, заради това, че нищо не направи. 

320, 321, 322....нещо й се сви в сърцето...Дали някой съсед не я наблюдава и не подозира какво е намислила? Както седи в мрака, в тишината, потънала в собственото си самосъжаление? И да си мисли, как трябва да изтича и да й каже нещо топло, човешко, нещо...абе нещо ей такова нищо незначещо, но дошло от света на истински живите хора? Дали не я гледа като паднала от джоба кърпа, чието място обаче не е на земята, а скътана в някой джоб, в нечии шепи, до нечие сърце?

400, 401, 402... ама какво става тук? Гъсеницата свети ли, свети...Твърде дълго остана, никога не е светила толкова секунди. Дали пък не е знак, че всяко нещо може да бъде по-кратко или по-дълго от обикновено? 

Л. се надигна от земята, разтъпка на място схванатите си крака и потегли към блока отсреща. Докато вървеше натам, гъсеницата угасна. Секна светлата пътечка към небето. Сега само оставаше да успее да се вмъкне след някого във входа на блока...

Прочетохте ли:

Депресията не е дупка, а връх