Автор: Мария Пеева

Намрази я от пръв поглед, още като я видя, облечена с жълтата рокля, седнала на предната редица, възможно най-близо до лектора.

Намрази и роклята, толкова очаквана, желана месеци наред. Същата тази жълта рокля, която я закова на витрината на марковия бутик на Главната. Вися отпред поне 10 минути, докато се осмели да погледне цената. А после всеки ден минаваше оттам и се спираше отново и отново, ей така да я погледа, почти без надежда. Онова лято Дора не си купи нито един парцал, нито дори нови джапанки за пет лева от пазара. Само за тази рокля мечтаеше и заделяше стотинките за кафе. Един ден събра смелост и влезе да я премери. Роклята легна по стройната й фигура като излята, подчерта талията, сякаш наля малкия й бюст, разкроените поли се полюшваха и галеха гладките й бели бедра, докато се въртеше пред високото огледало и търсеше отчаяно причина да не се хареса, да се откаже от тази пуста рокля.

Нямаше сили да я свали, но го направи, а после отиде до касата и попита за цената. Не че не я знаеше, но кой знае, може да са я намалили.

Момичето, на нейната възраст, надменно и отракано както подобава на продавач-консултант в скъп магазин, й отговори с половин уста. Преценило беше вече, че не й е по джоба скъпата рокля или която и да е стока в магазина.

Тя обаче извади портмонето и я капарира.

- Ще мина утре да я взема. - каза важно и изведнъж се изпълни с радостна увереност, че щом го е казала, роклята ще е нейна, вече няма връщане назад.

Само че въпросът откъде ще намери парите остана.

Не посмя да поиска от майка си, която къташе всеки лев и готвеше по две манджи от пакетче кайма. Отиде до баба си, тази високомерна кукувица, на която беше кръстена, макар че както майка й казваше, не я имаше за бройка. Отключи си вратата и влезе без да звъни. Баба й вече недочуваше и всички роднини имаха ключ. Свари я да подрежда бюфета с продуктите. По масата бяха наизвадени пакети брашно, захар, ориз и боб, а възрастната жена бършеше с кърпа лакираното дърво.

- Здрасти, бабче. - опита се да прозвучи жизнерадостно Дора. Баба й се стресна и изпусна цял пакет пудра захар, който се разкъса и изпълни стаята със сладък, лепкав бял прашец.

- Ох, Доре! - изпъшка старицата. - За беля си ми дошла, ми хич да не беше идвала. Къде сега ще се навеждам да бърша и чистя!

На Дора й се дощя да се врътне и да си тръгне, но все пак беше дошла да моли за пари, затова стисна зъби и се усмихна насилено.

- Сега ще ти помогна, бабче! Ти как си, добре ли си? Дай да ти помогна.

След 10 минути подът блестеше отново, а Дора и баба й подреждаха заедно стария бюфет.

- Този бюфет ми е наследство от баща ми. - каза баба й, умилено. - Когато комунистите взеха всичко, тук в тоя скрин, в един тайник баща ми скри златото, с което после оцеляхме и брат ми избяга в Щатите благодарение на него. И аз щях да избягам, ама пуста любов… Както и да е. Сега, казват, че всичко щели да ни върнат, което взеха тогава, и имотите, и земите, но вяра на никого нямам вече. Да видим.

- Дано ти върнат всичко! - въздъхна Дора и намерила сгоден момент, се осмели да попита. - Бабче, събрала съм си половината пари за една рокля, но няма да ми стигнат. Можеш ли да ми заемеш останалите? Ще ти ги върна от джобните или като направя някой превод, или ако си намеря ученик за частни уроци.

- Аз пари за рокли нямам. - изведнъж охладня старата жена. - То пък да не каже нещо човек. - измърмори под носа си.

- Капарирала съм я! - почти изплака Дора. - Дадох всичко, което бях събрала, за да ми я запазят!

- А роклята от абитуриентската ти? - просъска старицата. - За нея малко ли пари дадох! Майка ти все няма! Само за пари ме търсите! Пак вдигнах кръвно заради теб!

Дора млъкна с насълзени очи. Хиляди думи напираха на устата й, хиляди обвинения към стиснатата възрастна жена, която майка й неслучайно наричаше “вещицата”. Искаше й се да изкрещи как не е сляпа, как вижда, че за другите внуци от втората жена на баща й всичко има, а за нея - не. И може би щеше да събере смелост, но бабата се затътри към тоалетната в коридора. Дора прехапа устни и със злоба тръшна чекмеджето, ей така да го счупи дано, проклетият стар бюфет. Но вместо това чекмеджето се изстреля напред като на пружина и за малко да падне на крака й, но добре че успя да го задържи с ръка. Ама че крив ден. На всичкото отгоре, когато се опита да го върне на релсите, нещо заяде. Дора се наведе да огледа и забеляза малката вратичка зад него. 

- Тайникът… - прошепна Дора и мушна ръка в процепа.

Вратичката се отвори лесно, но тайникът беше почти празен, като изключим три кадифени кутийки, в които вероятно бяха златните пръстени на баба й и един плик. Момичето се ослуша. Бабата още тропаше в тоалетната, но се чу сифонът и вероятно всеки миг щеше да се довлече. Нямаше време за губене.

Дора грабна плика и го отвори. Отвътре й се усмихна стегната, неголяма пачка нови банкноти по 20 лв. Достатъчно не за една, а поне за десет рокли. Дора бързо грабна няколко, а останалите върна в плика, натъпка го в тайника и припряно върна чекмеджето на мястото му. Главата й бучеше от възбуда и срамна радост. Грабна чантата си, натъпка парите в нея и хукна към изхода. Пред вратата на тоалетната се спря за миг.

- Ще тръгвам, че става късно, бабо! Заключи си! - извика Дора и избяга, уплашена от себе си. Нямаше сили в този момент да погледне баба си в очите, но повече се боеше не от това, което старицата би казала, ако разбере, че е обрана, колкото от собствената си реакция.

След половин час беше в магазина и плащаше роклята, потна и смутена от щастие. Радостта й не се помрачи дори когато на следващия ден мина покрай витрината отново и видя, че са обявили сезонно намаление.

- В крайна сметка - си каза - и аз платих половин цена. Другите пари дори не бяха мои.

Възрастната жена не повдигна въпрос за парите и може би така и не разбра, а и все повече се говореше за реституция, така че угризенията на Дора, ако изобщо е имала такива, скоро затихнаха. Майка й забеляза новата дреха, която сякаш огряваше целия гардероб на Дора, и повдигна вежди, но не попита откъде е.

- Страхува се да не й поискам пари. - помисли си Дора и се подсмихна наум.

После дойде първия учебен ден, 1 октомври, и студентите се събраха около Алма Матер, изпълвайки с глъчка и смях старите улици със захабени тротоари и кафетата с масички под сенките на кестените. За щастие на Дора беше достатъчно топло и слънчево за любимата й жълта рокля. Красива и със самочувствие тя се отправи пеш към университета. Подрани за първата лекция, затова се помота около кафето и потърси някое познато лице. Но тъй като не видя такова, се отправи към залата, с високо вдигната глава. 

- Сякаш вече не съм аз, а някой топ-модел влиза в тялото ми, като облека тази рокля. - помисли си момичето. - И всички го знаят, и всички ме гледат.

После отвори вратата на аулата и първото, което видя, беше непознатото лице и толкова познатата жълта рокля, съвсем същата като нейната. Новата състудентка…

Да, намрази я от пръв поглед.

А непознатата шумно се засмя, сякаш искрено зарадвана, че още някой има рокля като нейната, и на всичкото отгоре я посочи. И всички, цялата зала вкупом, дори лекторът, забелязаха еднаквите рокли и прихнаха. Непознатата се смееше, и залата се смееше, пък Дора се спъхваше все повече и повече и й се искаше да изчезне, да избяга далеч оттам, но нямаше как, това щеше да е още по-конфузно и затова тя се насили също да се засмее, а после се шмугна по пътеката нагоре и седна сама най-отзад.

Не чу нищо от първата лекция и побърза да се измъкне навън след нея. Но момичето вече беше излязло и пушеше отпред, като шумно бърбореше и очевидно на бърза ръка се беше сприятелило с останалите колежки.

- Хей, ти, с роклята! - махна й тя весело - Ела при нас!

- Кога пък станахте “нас”. Аз уча с тези хора от една година и все още ги приемам за “тях”. - помисли си Дора, но послушно, макар и против волята си, тръгна натам.

- Ама не е ли страхотно! - възкликна новата. - И двете сме с еднакви рокли, почти като престилките в училище, само където са много по-хубави! 

Дора се опита да смотолеви някаква шега, но никой не я чу.

- Аз съм Лора. - каза момичето и протегна ръка.

- Дора.

- Моля?

- Дора се казвам. - пое ръката й и преглътна сухо.

- Дора! Ех, че хубаво, Дора и Лора, с жълтите рокли! На теб ти седи по-добре, защото си по-висока. Ще станем най-добри приятелки, ще видиш! — великодушно заяви новата и Дора я намрази още повече.

Въпреки това те наистина станаха най-добри приятелки. С Лора не беше трудно да си приятелка. Винаги усмихната, винаги щастлива, готова да се пошегува, да направи комплимент, да помогне, да отстъпи. Дора се изпълваше с гняв дори само като я видеше такава, светла и жизнерадостна, обожавана от всички. И все пак като нощна пеперуда, привлечена от ярката светлина, кръжеше неспирно около нея и търсеше начин да се вкопчи в нея и да почерпи от енергията й. Но в крайна сметка отново се отдръпваше като опарена и това приятелство, уж обещаващо да я зареди и вдъхнови, да й донесе радост, накрая я оставяше изпълнена с болезнена завист и тиха, смазваща омраза.

За околните обаче те изглеждаха неразделни. Заедно отидоха и на среща с двамата най-готини състуденти, после заедно избягаха от квартирата им, когато онези се напиха и почнаха да стават нагли. Заедно започнаха работа в новооткритата частна школа. Почти по едно време се ожениха, Лора за колега- учител по математика, Дора за богатия, наскоро разведен баща на една ученичка. В онзи период за кратко омразата на Дора сякаш позаглъхна, удавена в скъпи подаръци и екзотични ваканции, докато Лора забременя, роди момченце и стана двойна. Странното е, че заедно с омразата затихна и приятелството им. Дора вече не изпитваше нужда да търси старата си дружка, затънала в майчински грижи и постоянен недоимък. Пътищата им вероятно щяха да се разделят завинаги, ако мъжът на Дора не беше почнал да й посяга. След като го търпя известно време, Дора не издържа и се обади на Лора в един мрачен неделен ден.

- Дора! - гласът на приятелката й прозвуча все така звънливо като в студентските години - Къде се изгуби бе, момиче? Животът те пое и съвсем ме забрави! Нас, майките, кучета ни яли!

Дора не издържа и се разхлипа по телефона.

- Смееш ли се? Хей, какво става? Ти да не плачеш? - гласът на Лора изведнъж стана сериозен. Малко по-късно двете пиеха кафе на малката тераса на Лора и Дора изплакваше душата си. Същата нощ остана да спи у приятелката си, а на другия ден двете отидоха, събраха багажа й и я преместиха обратно при майка й. Дора обичаше да казва, че без нейната подкрепа, никога не би направила тази стъпка. Но с времето споменът за шамарите някак започна да избледнява и репликата за подкрепата започна да звучи все по-обвинително. Но Лора не забелязваше това. Не забелязваше и завистливите погледи, неуместните забележки за килограми и тромавите, хапещи “комплименти”, които Дора щедро сипеше при всяка възможност. А тази нейна неуязвима невинност, тази увереност, че никой няма да й навреди, че всички я харесват, караше приятелката й все повече да й се гневи и в същото време все повече да залепва за нея.

Можеше и да остареят така, рамо до рамо, вплетени в странна зависимост на омраза и обич, ако не беше жълтата рокля.

Почти двайсет години по-късно модните тенденции направиха един 360-градусов цикъл и Лора се сдоби отнякъде с жълта рокля, която много наподобяваше онази, която ги запозна в студентските времена. Бяха заедно на море, както често през последните години - Лора с мъжа си и детето, Дора сама, прибрана по милост, неизменен придатък на малкото, сплотено семейство.

Дора излезе малко по-рано, изпълнена с надежда, след като на плажа се беше запознала с англичанин, който я покани на вечеря. Лора, детето и мъжът й седнаха в панорамен ресторант, кацнал на скала, издадена над морето. Лора беше облякла въпросната нова жълта рокля, която за жалост не й стоеше като в младежките години.

- Поне усмивката ми си е същата. - помисли си тя, когато се огледа преди да излезе. - Ех, като се върне Дора, ще й напомня как се запознахме. Дано си изкара добре тази вечер.

Дора обаче не си изкара добре, англичанинът се оказа простак като всички останали и дори не предложи да плати сметката й. Разочарованата жена установи, че на всичкото отгоре няма ключ за вилата, която беше наело щастливото семейство и се обади по телефона на приятелката си.

- Какво стана? Не ме лъжи! По тона ти разбрах, че има нещо. - възкликна Лора.

- Нищо, зарежи. Не ми се говори. Ще се прибирате ли скоро, че съм си забравила ключа?

- Виж какво. - отсече Лора. - Няма да те оставя така. Ела при нас, седнали сме в “Гларуса”. Ще пием вино, ще се посмеем, ще ми разкажеш и ще ти мине.

Дора, както винаги поддаде на чара на дружката си и тръгна послушно, макар и с леко клатушкане към ресторанта. Беше пийнала няколко питиета, за да преглътне поредната обида. Лора тактично излезе да я посрещне отпред, готова да изслуша поредната й драма и да я утеши, по навика отработен неведнъж през последните години.

Така, с цигара в уста, приседнала на парапета като момиченце, я намери Дора. Жълтата й рокля блестеше отдалеч под светлината на лампата.

- Боже! - възкликна Дора и хлъцна. - Тази рокля е същата като… онази!

- Знаех си, че ще се сетиш! - засмя се Лора. - Страхотна е, нали? Ама на теб наистина ти седеше по-хубаво!

- И сега би ми седяла. - захапа я Дора, рязко набрала смелост от онези коктейли, които в крайна сметка сама си плати.

- Може би ще ти я подаря! - изведнъж заяви Лора. - Да, ще ти я подаря, само да не ти е голяма. На мен за какво ми е, имам си толкова рокли, а ти поне…

Усети се, че може да я засегне и се опита да смени темата.

- Ама хубави времена бяха тогава, макар и бедни.

- Те и сега не са богати. Не на всички мъжете ни са програмисти. - изсъска Дора.

- Ама тогава беше тежко, Доре. Ти знаеш ли колко съм копняла по онази рокля, колко съм въздишала по нея.

- И аз, даже… - Дора си спомни за баба си, проклетницата, която всичко остави на природените й братя.

- И познай какво стана накрая! Тази безумно скъпа рокля я купих на половин цена! Пуснаха намаление и беше останала само една! Който си е с късмет, си е с късмет.

Лора отметна глава назад и се разсмя с обичайния си звънък, свеж глас, който проехтя надалеч в тишината. А Дора протегна ръка и я блъсна. Леко, почти неволно, донякъде неосъзнато, но достатъчно, за да полети назад, в синята бездна на нощта и морето, с жълтата си рокля и нелепата си усмивка, и необяснимото самочувствие и тази толкова дразнеща радост от живота, сякаш има нещо хубаво в него изобщо. 

На погребението най-много плака Дора. 

И беше искрена.

Препоръчваме ви още: 

Женските тайни