История, която не е за разказване

Автор: Ина Зарева

- Тази история не е за разказване - каза Веси. - Не искам да ме афишираш и да ме знаят хората. И нищо кой знае какво не съм направила. Около празниците е пълно с такива случки.

- Тази история е като другите, но не съвсем. Тя е прозаична и необикновена. Тя събира злочестието с красотата. Нека я напиша, а хората после ще решат дали е трябвало или не – убеждавам със сетни сили Веси и тя накрая вдига ръце.

Виждаме ги, но ни е трудно да задържим погледа си. Заобикаляме с погнуса картонените им легла. Внимаваме да не докоснем дрипите и да не доближим пещерните им лица. 

Всеки ден ги срещаме на едни и същи места. Свикнали сме с присъствието им, както свикваме със стара сграда или незнаен паметник. Понякога крещят несвързано. Друг път се карат помежду си. Могат и да са така застинали в мълчанието си, като че ли са мъртви. И много често са. Едно нещо е винаги неизменно с тях – гнетящата, непосилна за сетивата, миризма. Миризма на липса, на обреченост, на нямане. Миризма на падение, празнота и провал. Или миризмата на свобода, както самите те често казват.

Бездомници, клошари, скитници, номади. Имат много имена, различни лица, разни истории и общ дом – улицата. 

Някои са сираци, които никога нищичко не са имали. Други са загубили всичко след развод, уволнение, болести, жилищни измами, непогасени кредити. Възрастни хора, изоставени от близките си или бивши затворници, неуспели да се интегрират след излежаването на присъдите си. Има и малка част, отказали да работят и решили да се впуснат в кратка авантюра. Но авантюрата се е превърнала в целия им живот. 

Веднъж останал на улицата, човек веднага попада в Параграф 22. Липсата на постоянен адрес прави невъзможен достъпа до социални и медицински услуги. Търсенето на работа пък е немислимо при липсата на баня и чисти дрехи. 

Труден, студен, мизерен, гладен, твърд, мръсен, болен, обречен, кратък. Такъв е животът на улицата. Подминаваме го вечер, докато бързаме към топлите си домове. Докато пазаруваме по списък, купуваме подаръци, поръчваме мебели, украсяваме с гирлянди, плащаме ипотеки, работим до тъмно, те са все там. 

Непоискано добро

photo 1507047954138 77408768b3c3

Лицата им са картонени, леглата им са от плът, дрехите им - по спомен. Тътрят покритите си с язви крака, мокрите им крачоли се втвърдяват върху им, нищетата се сплъстява в косите им, а беззъбите им челюсти са стиснати в мъчително усилие. Но не грозотата на бедността е това, което най-силно се излъчва от тях, а гордостта. Една смътно уловима, нелепа гордост държи на разстояние всеки, понечил се отнесе презрително към тези хора. Вероятно, защото бедността, както казва Майка Тереза има много лица: 

„Смятаме, че бедността понякога е само да бъдем гладни, голи, бездомни. Бедността е да бъдеш нежелан, необичан, никой да не се грижи за теб – това е най-голямата бедност. Ние трябва да започнем от собствените си домове, за да ограничим този, много по-страшен вид бедност.“

Дали обезцветяването на един човек до бледото копие на личността му, скупчена върху студения тротоар е личен избор или поредица от несгоди? Дали тези хора биха върнали живота си, ако имат шанс? Застраховани ли сме срещу преобръщане на живота му? 

„Въпроси не задавай, отговорът е случаен“ – пише Стефан Цанев в едно свое тъжно стихотворение.

Но аз ви разказвах за Веси. За да добиете представа за Веси, си представете цунами, напъхано в ефирно, крехко тяло. Докато прецизира всеки детайл от работата си, всичко е спокойно. Докато през ръцете ѝ минават сделки за огромни суми – също. Но има ли човек в беда или каквато и да била кауза за подкрепяне – цунамито се отприщва и помита всичко около себе си. Колкото и да си коравосърдечен, колкото и да си се уморил от даване и помагане в този живот, се втурваш и правиш всичко по силите си.

Веси помага на всички и за всичко. Но най-много помага на бездомните хора. Дарява им храна, дрехи и работи в социалните кухни. Тя, разбира се, прави това анонимно и дискретно, за да не се афишира. Дотук нищо необичайно. Избрала е кауза и се е посветила на нея. Ежедневие станало да помага и подкрепя всички възможни акции.

Но се задали празници. Не било достатъчно само да нахрани, облече и стопли тези клети хора. Искала да усетят празника, така все едно са в домовете си.

Цунамито се завихрило, приобщило приятели и заедно направили най-разкошните сладки, които изобщо можете да си представите. Те били толкова изящни, че не бивало да се вкусят и толкова вкусни, че не бивало да се гледат. Украсата им била така прецизна, че приличали на бижута от Фаберже. Ароматът им разплаквал като тъжна песен, а вкусът им стоплял като прегръдка на любим човек. 

Веси и приятелите ѝ опаковали не по-малко красиво ювелирните си произведения и те наистина заприличали на вкусни и сладки скъпоценности. После ги разнесли дискретно до купчините дрипи върху кашоните и си тръгнали бързо, защото контрастът бил болезнено заслепяващ.

Според някои психологически теории, правенето на добро всъщност е задоволяването на собствените потребности и начин за постигане на лично благополучие. Сигурно така ще кажат някои – нямала си работа да им прави изваяни десерти. С тези ресурси от средства и време колко други неща е можела да стори за тях. Питала ли ги е от какво имат нужда изобщо? Искат ли, не искат ли? За себе си го е направила повече, отколкото за тях.

Признавам, че това би било последното нещо, за което и аз бих се сетила, ако искам да подаря празник на бездомен човек. 

Но станалото, станало.

25 добрини, които можете да сторите не само по Коледа

photo 1512911325838 de9e0bc5d464Минали празниците - бързи, както винаги. Хората се завърнали към работните си места. Веси също се устремила към първия си работен ден от годината. Пред офиса обаче я чакала изненада.

Дрипави хора с пещерни лица, пристъпвали бавно от крак на крак. Опитвали се да пригладят косите си и да поизправят скованите си тела. Стояли мълчаливо и избягвали погледите си. Не било присъщо за единаци като тях да се събират в такава голяма компания. Ако не били толкова мръсни и обрасли лицата им, сигурно щяла да се забележи и руменина по тях. Като видели Веси, провлачили думи и прокашляли поздрави. Обяснили, че открили къде работи и дошли само за да благодарят, защото: 

 „Никога не са имали нещо по-красиво в живота си от нейните сладки.“

Препоръчваме ви още:

Обещайте си

Учим децата на благотворителност

Последно променена в Неделя, 06 Януари 2019 11:39
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

8 часа насаме със себе си

8 часа насаме със себе си

28 Дек, 2018 Възпитание

Пожелайте им лош късмет

Пожелайте им лош късмет

04 Ян, 2019 Образование

Обещайте си

Обещайте си

31 Дек, 2018 Истории

Зодиак 2019

Зодиак 2019

03 Ян, 2019 Забавно

Как свалих 15 килограма

Как свалих 15 килограма

11 Ян, 2019 Добра форма

Параноята от сопола

Параноята от сопола

23 Ян, 2019 Здраве

На лов за Пловдив

На лов за Пловдив

23 Ян, 2019 Нашите деца

Двайсет въпроса

Двайсет въпроса

21 Ян, 2019 Забавно

Кажи ми каква е майка ти…

Кажи ми каква е майка ти…

21 Ян, 2019 Възпитание

Винаги казвай „да“

Винаги казвай „да“

20 Ян, 2019 Отношения

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам