Ангела

Автор: Ина Зарева

Никой не знаеше на колко години е точно. С младите беше млада, със старите – стара. В дома ѝ винаги бе пълно с хора. Кой за раздумка, кой за помощ. От ръцете ѝ се раждаха най-живите хлябове и пити, които красяха трапезите и в добро, и в лошо. Ако е сватба – ще отчупи някой дъхавото, още пулсиращо парче хляб, ще го остави да се разтопи в устата си, пък ще погледне вече поизхабения, поизносения си любим и ще се влюби наново в него, по-силно и от младоженец.

Ако е за сбогуване – ще се изрони питата на трохи като сълзи в шепите, ще попие горчилката, ще обвие душата като топла пелена и ще я утеши.

Всички искаха нейните хлябове, а тя никому не отказваше. Ставаше по тъмно, покриваше буйната си коса с чиста кърпа, вадеше нощвите, затананикваше и под ангелски облак от брашно, замесваше поредното си чудодейство.

Едно чедо си имаше тя – Павел. Добро момче растеше. Здраво, силно, все с една глава над връстниците си стърчеше. Косата му миришеше на лято, шепите му все някоя момчешка беля криеха, но усмивката му обезоръжаваше всеки. Татко му почина рано и двамата останаха самички. Дружинка ѝ беше. Всички в града му помагаха - кой с каквото може. Пращаха армагани и за него, и за майка му, взимаха го на пътувания и го канеха на празници. Целият град семейство му стана.

Живите се броят през пролетта

5c524010f403cd1cd96d959f003473c7 XL

Уж него да видят, но все искаха при майка му да стигнат. Съвет да потърсят, болка да изплачат. Откъде имаше толкоз мъдрост тази жена, беше толкова чудно, колкото и чудни ставаха хлябовете ѝ. Всеки искаше да я срещне в деня си поне веднъж. Едно „Сполай ти!“ да чуят от нея, като че криле им никнеха и после всичко им спореше. С тъжните плачеше, с щастливите се смееше. Колко да беше голямо сърцето ѝ в слабичкото тяло, че да побираше всичкото. А за себе си не се оплакваше. Как се справяше сама и с женската, и с мъжката работа? Как се бореше с немотията, с бурите, със сушата, със самотата? Така и не продумваше. Като лечебен извор все за другите ромонеше, а за себе си – нищо. Само детето да е добре, отронваше и пак се захващаше за нейните работи.

Детето порасна и се измени. Да помага на майка си искаше първом, но после взеха да му се услаждат - и парите, и силата, и властта. Хващаше се все с някакви хора, дето не му бяха много по мяра. Губеше се с дни, връщаше се разпален, отнесен, оставаше шепа пари на майка си, а тя ги прибираше в едно чекмедже и никога повече не ги докосваше. Казваха ѝ хората – нещо не е наред с Павел. Там и там са го видели. Ще се затрие доброто момче.

Той махваше грубо с ръка и я отместваше от пътя си. Какво разбирала тя?! Нали за нея правел всичко.

Груб стана и с хората. Все ги ругаеше, прости и загубени били, какво ли разбирали. Умрял бил този град, някой трябва да го оправи. Реши кмет да става. Млад е още, душата му кипи, клатеха глави хората, но заради майка му, заради баща му, който беше лекувал семействата им години наред, гласуваха. Да му дадем шанс. Какво като е буен?! Ще раздвижи града, ще върне младите, ще се пооправят нещата.

Цяла нощ празнуваха. Къщата се изпълни с хора – да стиснат ръката на новия кмет, да прегърнат майка му. А тя притихнала като в птиче гнездо – очите ѝ се радват, но в душата ѝ смут някакъв, тревожност и страх я леденеят отвътре.

На сутринта се изправи пред него – до гърдите му едва стигаше вече – устните ѝ пресъхнали, безцветни едва отрониха:

- Само не ме посрамвай пред хората!

Коледата на Донка

416926cb371698fe960375edd64535dd L

Като че обратното му бе казала. Кмет ли е или какво? Никой не смееше да отиде и да говори с него – нито съгражданите му, нито служителите в общината. Крещеше и обиждаше още по-люто от преди. Уволняваше наред. Гонеше хората от кабинета си. Просяци били, какво го занимавали с глупости, той велики дела имал да върши, не някакви си помощи да осигурява.

- Горката! – чу веднъж след себе си на улицата – Каква добра жена, а какво зло роди!

Почти не излизаше от къщи. Не приемаше и никого. Обедняха сватбите без нейните чудни хлябове, оголиха се хората без раздумките и съветите ѝ. Съвсем студен стана целият град. И нейното сърце изстина една нощ. Намериха я на леглото ѝ – като че заспала в ангелски облак.

Видяха катафалката хората и заразпитваха кой си е тръгнал?

- На Павел Злото, бе, на кмета - майка му.

Така се разнесе мълвата наоколо. На Злото майка му си отишла. Не издържала, горката.

На гроба едно младо момиче не спираше да плаче. Като му пресъхнаха сълзите, обърна се към хората с треперещ глас и рече:

- „Човек умира два пъти, чедо. Веднъж като му спре сърцето и втори път, когато някой спомене името му за последен път“ – това ми каза тя веднъж. Ангелина. Така се казваше тя. Ангела ѝ викахме.


Прочетохте ли

Двадесет минути разлика

 

Последно променена в Четвъртък, 08 Ноември 2018 18:49
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам