Усойницата, която разваля семейството

Едно писмо, което пристигна в пощата на мама нинджа. Авторката помоли да остане анонимна.

Никога не съм се считала за конфликтна личност. Всъщност доскоро май никой не ме считаше за конфликтна личност, което само по себе си може да е проблем. Хората често се удивяват, че е възможно да уважаваш и зачиташ тяхната позиция, но и да си отстояваш своята. Но ето ме сега – усойницата, която разваля семейството... Свиквам с новата си позиция, сссс… сссс, поклащам опашка, плезя език и тръгвам, пардон, пропълзявам напред. Но все пак, за разлика от библейския си аналог, бих искала да ви покажа един плод и да помоля – по възможност, не яжте от него! Изкушаващо е, лесно е, привично е, но не си заслужава!

Никой не е застрахован

ae7d3bea3c07ccb94f647576b4b676d2 XL

Първоначално, родителите на мъжа ми ме приеха радушно, струваха ми се приветливи и открити, все още смятам, че са добри хора. Не бях свикнала. Моето собствено семейство е от особняци и вълци-единаци, сред които винаги съм имала умиротворяваща роля. Мислех си – ще е чудесно моето дете да расте в едно по-сплотено семейство. Още тогава мъжът ми ме предупреждаваше – не ги познаваш, дано никога не видиш другата им страна. Е да, но стъпих накриво. Родих „ТАКОВА“ дете (цитирам от „Наистина ли мислиш, че ще те окуражим да родиш още едно такова дете?“). Какво точно му е ТАКОВА-та на детето не ми е много ясно, но да – бързак с 3 месеца преднина и потенциал на киборг, заради имплант в главичката. Вече си го представям да раздава правосъдие и казва: „Внимавай, ще се върна!!!“. И сега много убедително ни командори.

Така е, моята философия е свързана с лимонадата от лимоните и „дефектите“, които стават ефекти.

Не е, защото не се отнасям реалистично и отговорно към възможните предизвикателства. Просто човек променя това, което може. Разбира се, изпитвам страх, дори ужас, че чак и параноя на моменти. Но с какво ще помогна на детето си, ако го отгледам с този страх, с чувство за малоценност и желание да бъде защитаван на всяка своя крачка? Разбира се, лесно се философства, трудно се преборва майчиния страх и желание да закриляш.

Но не за този страх исках да поговорим. А за онзи, който ни кара да сме агресивни към различното, и отчаяно да се опитваме да го върнем в рамките на „нормата“. Това е страхът, който ни заслепява, кара ни да търсим ВИНАТА, но не и РЕШЕНИЕТО. И дори да се заблуждаваме, че търсим решение, всъщност искаме на всяка цена то да е в рамките на познатото и комфортното. Което невинаги е възможно, да не кажем – рядко…

Да не кажем – никога.

Да не дава Господ!

e78b6e4955151aa3823cbab8d711db2b XL 1

Гледам обществените вълнения напоследък и си казвам – да, това го преживяхме в умален семеен вариант, но то оттам тръгва. Винаги тръгва от нас, от душите ни - оттам заразява семейството, а оттам и обществото. Отказване да се признае, че има проблем. Доказване, че всичко е спекулация и нечий зъл план да получи пари (в нашия конкретен случай родителите на мъжа ми обвиниха лекарите, които оперираха детето ни). Търсене на вина и отговорност в хората, които имат най-много нужда от помощ (Защо стана така? Ти си виновна, разбира се! Не си направила достатъчно, не си преценила нещата достатъчно добре. И сега не правиш достатъчно… (Втора скоба - момент, нали нямаше проблем, как така сега не правя достатъчно за проблем, който не съществува?! Хъх... ?). Обвинения в лъжи. Обвинения в безпричинна злонамереност към хората, които се опитват да намерят решение (което не е приложимо и служи само за успокоение на тях самите, не за нещо наистина ефективно). Липса на комуникация и чуваемост. И всичко това, за да имаме контрол над неконтролируемото. Но колкото повече неща държим да контролираме на всяка цена, толкова повече възможности има на много места този контрол да се пропука. И толкова по-недоволни и недоразбрани се чувстваме всички.

Страхът не прави хората лоши, но ги прави слепи и по-нещастни.

Сега сме в информационно затъмнение. Аз също се страхувам. Страхувам се и да не заразя детето си с този вирус – страха. Но ако има действие от другата страна, ако приемат поне някоя от поканите ни, ще заложа на доброто и на човешките отношения. Само че нямам сили за инициативност. Нужни са ми другаде. На семейно ниво мога да си позволя това бездействие, но за съжаление, на държавно, национално ниво нямаме този лукс...

Не е лесна позицията на майката, която от една страна се бори за здравето на детето си, а от друга се сражава със семейството, което не иска да приеме детето й, и се страхува от него, и я обвинява. И аналогът с обществото ни е много верен. Но майката няма да се предаде, защото я води най-силният инстинкт и най-великата любов. Детето няма да се предаде, защото има право на живот. А семейството/обществото ще трябва да намерят сили и да преборят страха от различното. И може би тогава ще видят, че различното не е чак толкова страшно.

Ще завърша с послеписа, който ми прати авторката на писмото: 

Сигурна съм, че на свекъра и свекървата им пука, иначе нямаше да реагират с такъв страх. Сигурна съм, че българите не сме лоши хора, но сме малко по-податливи на влиянието на страха.

Препоръчваме ви още:

Семейства с болни деца в безизходица? Наистина ли искаме това?

Майките искат промяна, а не преврат

Не ме гони!

 

Последно променена в Вторник, 30 Октомври 2018 10:18
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Този етап

Този етап

21 Окт, 2018 Добра форма

Да не дава Господ!

Да не дава Господ!

23 Окт, 2018 Истории

Теб те е страх от мен

Теб те е страх от мен

22 Окт, 2018 Истории

И Европа изкрещя

И Европа изкрещя

24 Окт, 2018 Истории

Съвети към бъдещата свекърва

Съвети към бъдещата свекърва

26 Окт, 2018 Отношения

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам