Коридорите на властта и майките

Автор: Росица Букова - Движение на българските майки

Очевидците и преките участници в събитията, наречени „недоволството на майките“ през последните 11 г. могат да разкажат много. Някои от тях все още издържат и търпят наглостта на постоянно сменящите се управляващи в България. Да видим какво провокираха майките още през 2007 г. с протест по повод един уронващ престижа на България филм, който показа мизерията на хората, заложници на системата. Да видим и какво оттогава досега се промени. Убедена съм, че поне 20 жени ще кажат: “Да, така беше. Бяхме там, тук сме и сега 11 г. след Могилино и знаем, че през тези години поне сме били част от общността, която се опита да промени нещо в полза на хората с увреждания.“. Те ще се разпознаят в думите, описващи събитията.

През 2007-а год., заедно с други разгневени граждани организирахме протеста под прозорците на МТСП, който трябваше да изрази несъгласието ни с политиката на държавата и грижата, която дава на децата с увреждания в институции. Дойдоха много хора, много семейства, които не бяха изоставили децата си с увреждания на държавна грижа. Някаква малка светлинка се промъкваше в тъмнината, която не подозирахме колко е дълбока.

Системата сме самите ние

43009891 10215755950318997 4792115739106476032 o

След протеста се запознахме с много семейства и съдби, които бяха заключени между 4 стени. Тяхното Могилино мъждукаше в някоя инвалидна количка, която нямаше как да обикаля кварталните тротоари и въздухът беше лукс. Намираха ни много семейства и ние им помагахме. Както можем. Така до 2009 г. станахме част от една система. Паралелна - децата в домовете и децата в семействата. Ходехме в държавните институции и обсъждахме възможните промени с цел подобряване качеството на живот на децата с увреждания. Едни от нас знаеха как е в домовете, други как е в семействата. Изградихме един голям екип от доброволци, които тичаха по срещи, пишеха текстове, съгласуваха закони, ходеха в медиите да обясняват на обществото кое и как. Получавахме обещания всеки път и всеки път бяха лъжливи. Всеки път ходехме забързани по коридорите на това и онова министерство, за да сме там и на време, за да бъдем отговорни към ангажимента, който сме поели. Да помогнем на системата да запълни дупките с нашата експертност. Тази, която сме придобили покрай работата ни в домовете и покрай грижите за децата ни вкъщи.

2009-а. Януари. 19-и. Големите сурови и студени протести на майките, земеделците, студентите, пчеларите, млекопроизводителите… Пак така. Дни на срещи, писане, ходене по срещи, обещания. С малки стъпки пробивахме статуквото за равен старт и достойно съществане на хората с увреждания. Много жени изоставиха каквото правеха тогава, за да бъдат отговорни към поетите ангажименти за работа по закони, наредби и т.н. обещани текстове, които трябваше да гарантират донякъде исканията им. Тези искания не бяха просто някакъв каприз. Те бяха адекватните действия, които управляващите трябваше да предприемат, за да има наистина случваща се човешка политика за тези хора. А те са много. Вярвайте ми, тези хора са много. Само дето ние не ги виждаме. Не можем да ги видим, няма ги сред нас. Ние продължавахме да трамбоваме коридорите на министерствата с едната малка надежда за промяна.

В домовете нищо не се променяше. Децата порастваха и ги местеха в други домове - за възрастни. През тези няколко години около мен витаеха и хубави, и лоши моменти. Хубави, защото всеки следващ път виждах познатите лица на някои деца усмихнати, а лоши, защото други никога повече не видях. И знаех, че са в известното селско (градско) гробище, в известен парцел с плоча и име на починалия и… толкоз. За 11 години изпратих повече от 20 деца, а за колко не знам, дори не смея да мисля.

Майките, от които нищо не зависи

43006404 10215755938558703 3906376144164749312 o

Но ние не спирахме да говорим, пишем, казваме къде и какво куца, какво трябва да се промени. Пишехме, ходехме, пак пишехме и пак викахме. Неуморно. По коридорите и извън тях. Майките не мирясваха, защото не можеха. Виждаха „светлото“ бъдеще на децата и семействата си. А аз виждах онова на тези в институциите. Изходите и в двата случая бяха два - следващата институция или гробището.

Нещата след 2009-а като че ли позатихнаха откъм граждански публични прояви, а ние донякъде се поизморихме да ни лъжат и да въртим километраж в коридорите. Виждахме обаче, че в домовете нещо се случваше. Великата деинституционализация започна. Местеха децата от големите лоши и грозни домове в други. Малки, уютни, хубави „семейни“ такива. Същите болни деца в нови домове. Смяната на табелите доведе до още по-големи проблеми. Стресирани деца и възрастни, неподготвен персонал, лоши условия, текучество и липса на кадри, занижаване на грижата и купища неразбории, които бяха подхранени със стотици милиони левове.

С исканията ни за промени и нови закони за реформа нищо не се случваше.

Ние пак си обикаляхме домовете, поемахме ангажиментите на държавата, за да не ходим на гробищата, ръчкахме дарителите за какво ли не, молехме се някой да разбере, че има проблем. Голям. Не. Тишината бе като в онова място… Такъв бе пейзажът и в семействата. Там поне любовта на родителите лекуваше децата им.

Неуморните майки отстояваха исканията си и с право. Отстоявахме ги и ние, защото знаехме какво очаква децата в семействата, ако държавата не направи каквото е необходимо. Не искахме това да се случва.

Така преди 3 години майките избухнаха отново. Яростно, гневно и с ясното съзнание, че е време поредният управник да ги чуе и размърда подчинената му администрация, която е там, за да обслужва именно нас, гражданите. Тези хора са там точно за това - да решават проблемите на хората и да защитават правата им.

Вече 8 протеста за последните 3 години писнаха на всички ни. Да отстояваме правата си, да искаме полагащите ни се реформи, да желаем за децата си грижи, които се полагат по закон. Защото в тази държава законите са за всички, но някой трябва да ги отстоява. Коридорите на институциите вече знаем като десетте си пръста. Политиците са едни и същи за тези 11 години. Те знаят отлично какво се иска в задачата, но защо не я решават, отговор нямам.

Условията в много ЦНСТДМУ се влошават, семействата изнемогват, системата е в тотален блокаж. Никой не го е грижа за тези хора. Без значение дали са в семейство или в институция. Те са на един кантар. Говорим за едно и също нещо от 11 години поне. И вече сме изморени. Защото изход няма. Генерален няма и да има. 

Докато ние като общество не осъзнаем, че сме едно цяло, че сме тук и ни има, че политиците сме ги избрали, за да ни защитават и отстояват правата ни. 

Докато разрешаваме да ни разиграват, тези хора бъдеще нямат. Методично, бавно и без много усилия системата убива. С право са гневни майките. С право искат политиците да си свършат работата, защото, извинявайте, но майките не трябва и не могат да им я свършат. Помагат им 11 години да го направят. Пишат вместо тях, внасят вместо тях, висят в тъпите работни групи, понасят подигравки. Обвиниха ги в какво ли не. Нарекоха ги как ли не. А те търпят. Търпяха...

След осем протеста Системата блокира

43126128 10215755952239045 1320714576802611200 o

След 11 години съм уверена, че проблемът не е в нас, че не знаем как и не можем, че не сме компетентни и достатъчно упорити. Проблемът е, че решението е в ръцете на друг. А на онзи друг не му дреме, защото не мисли, че проблемът е негов. Затова наблюдаваме бавната смърт на много млади хора и техните родители. От Могилино до днес разлика няма. Никаква. 

Гневът на майките е разбираем, учудващо е търпението им.

Чудя се как издържаха изобщо на това системно подигравателно подмятане с годините… Как са живи, се чудя…  И вече не виждам мъждукаща светлинка. Защото обществото ни е обвито в черен облак. И ние всички сме част от него.

Последно променена в Петък, 19 Октомври 2018 13:44
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам