Безизходица

Автор: Ина Зарева

Бях на 19, когато я срещнах. Започнахме заедно работа в един магазин. Аз между лекциите, за да имам за цигари, тя – между малките си смърти, за да живее. Никога дотогава не бях виждала толкова красива жена с толкова тъжни очи. Някога се беше усмихвала – лицето ѝ пазеше следите от трапчинките, докато не се беше вкаменило. Изглеждаше точно като статуя на самата себе си – твърда, съсредоточена в безчувствието си и... мъртва. Работеше бързо и пъргаво, нищо не успяваше да отклони вниманието ѝ и да я извади от тази нейна категорична вцепененост.

До един следобед, когато видях как статуята се разпада пред очите ми и твърдостта се срива до шепа пясък. Тогава се запознах с Мая.

Бил първата ѝ любов и първият ѝ мъж. Била толкова щастлива, когато забременяла. Докато не започнали юмруците. По цялото ѝ тяло, но повечето попадали в корема. Не само я биел, но ѝ не позволял да се храни добре, а когато много го „ядосала“, я изхвърлял на снега по нощница. Тя лежала с часове в студа, прегръщала утробата си и се молела детенцето да се роди живо. То се родило живо, но не и здраво. Списъкът с уврежданията му изпълвали цялата страница от документа, който ѝ връчили, за да се откаже от него. Отказала се. От документите, от малката болница в малкия град, от малкия мъж с големите юмруци, който изхвърлил нещата ѝ и я изгонил, когато видял детето. Взела си голямото щастие, погледнала в големите, пъстри като лехите в дворчето им очи, и го кръстила Цвета. Тръгнала към големия град, където са големите болници, с големите възможности и няма как да не помогнат на нейната Цвета. Продала родната си къща – последното, което останало от починалите ѝ родители, и хукнала по всякакви лекари, санаториуми и процедури. Но Цвета растяла, а нищо по нея не оздравявало. Даже се разболявала все повече и повече. Парите от бащината къща свършили и Мая започнала работата в магазина, а за Цвета се грижела хазайката. До днес. Обадила се, да се изнесат до вечерта. Не можело повече така! И какво като ѝ дава допълнително пари към наема, за часовете, които прекарва с детето?! И какво като детето не прави нищо?! Не може тя с изроди да живее!

Майчица

bez izhod

Този следобед Мая и Цвета се нанесоха вкъщи. Живеех под наем в гарсониера в много краен квартал. Пренесох нещата си в кухнята, а те заеха единствената стая. Когато видях Цвета, разбрах къде беше отишла цялата усмивка на майка ѝ – върху нейното личице. Тя цялата сияеше, смееше се, а пъстрите ѝ като градина очи бяха вперени някъде извън тази стая и този свят. Малкото, нежно телце лежеше, болезнено извито, върху вехтото одеяло, което Мая беше постлала на леглото. Накъсаните, конвулсивни движения я караха да изглежда така, сякаш се бори с нещо невидимо, но много страшно. Цвета приличаше на много красиво и много специално цвете, което някой бе напъхал в грозна и болезнена шушулка, от която тя непрекъснато се опитваше да се отскубне.

Гледах я и бях истински ужасена. За първи път виждах това, което само някога бях чувала, че се случва на някого. То беше реално. Беше пред мен, в малката, тъмна квартира, на края на града. Виждах откъде Мая има толкова пъргавина и ловкост – дори най-дребните грижи за Цвета изискваха невероятна концентрация и бързина. Обличане, тоалет, хранене, масаж, упражнения – всичко беше битка, която изпъваше Мая като пружина – мускулите по тялото ѝ се напрягаха до скъсване, емоциите угасваха в бездънните ѝ тъжни очи, за да може да издържи и този път на натежалото вече телце, което лежеше безпомощно в ръцете ѝ.

Този следобед пораснах. И разбрах какво означава да си в безизходица. Колкото повече се опитвах да помогна, толкова по-безпомощна се чувствах. Но безизходицата не те кара да пораснеш, а да остарееш. Тя сбръчква гънките на душата ти, парализира вените, побелява кръвта, осакатява мислите. Преди да стана на 20, щях вече да съм старица, но все още не го знаех. А пред очите ми, Мая се вкаменяваше и грохваше все повече и повече. Не ежедневието я смазваше толкова, колкото кризите, в които изпадаше Цвета. Всяка една беше малка смърт и за двете. Те така и живееха - вкопчени една в друга и в живота си, между тези техни, малки, страшни смърти.

Мая и Цвета живяха няколко месеца при мен, докато изтече договорът за квартирата ми. Обикаляхме всякакви институции, за да намерим изход. Но те всички звучаха еднакво монотонно като запис:

- Остави го това дете! Има си домове, там ще се грижат за нея. Млада си, ще имаш още деца, защо ти е да се заробваш. Притрябвало ти е!

Мая стискаше устни, а очите ѝ страшно потъмняваха - превръщаха се в огромни, черни дупки, прибираше си документите и си тръгваше. После взимаше Цвета на ръце и я прегръщаше толкова силно, че двете ставаха една сплав.

- Има лечение в чужбина - каза Мая - Всичко съм измислила. Ще работя на още едно място нощем – ще гледам възрастна жена. Така няма да плащам за квартира, ще спестя всичко и ще заминем. Само три месеца ми трябват за първите дни там. После има социални програми, в които можем да се включим двете, и ще ни помогнат. Проучих един дом наблизо. Ще се грижат за нея през седмицата, а в събота и неделя ще пътувам и ще сме заедно. Само три месеца ще е така. И после заминаваме.

Майки, за които няма празници

bez izhod2

Мая говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. Нямаше си никого. Никого, освен Цвета. Очите ѝ горяха, тя гледаше някъде напред, лицето ѝ ставаше все по-вкаменено, гласът – все по-изстинал, а единствената дума, която остана да кърви върху устните ѝ беше – безизходица.

Цвета умряла още през първия месец. Задавила се и издъхнала в креватчето си. Така казали на Мая, когато ѝ връчили малкото, сковано телце, увито във вехтото одеяло. Няма достатъчно персонал. Как да гледаме всички?! Вие какво искате повече?!

Мая погреба Цвета при майка си. Цял ден садила цветя, докато гробчето не заприлича на дъга. Сълзите ѝ поливали насадените стръкове, а тялото ѝ се сривало минута след минута. За първи път усетила колко изтощено и отслабнало е то. Нямало място, което да не я боли. Умората, събирана във всяка нейна клетка през последните години, яростно я връхлетяла, и тя се облегнала върху цветното гробче, смазана под тежестта ѝ. Сигурно е искала да си отиде още тогава при нейната Цвета.

След няколко месеца изпратихме и нея.

 

Прочетохте ли

Писмо до майката на Раличка
и доцент Петкова

Последно променена в Неделя, 07 Октомври 2018 02:18
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Система, зачената в грях

Система, зачената в грях

19 Окт, 2018 Истории

Майка на деветокласник

Майка на деветокласник

22 Сеп, 2018 Образование

Безизходица

Безизходица

07 Окт, 2018 Истории

Ами аз изкарвам парите…

Ами аз изкарвам парите…

05 Окт, 2018 Забавно

Обичам сина си повече

Обичам сина си повече

06 Окт, 2018 Отношения

Теб те е страх от мен

Теб те е страх от мен

22 Окт, 2018 Истории

За Валери и Креслите

За Валери и Креслите

22 Окт, 2018 Истории

Този етап

Този етап

21 Окт, 2018 Добра форма

Душа не се трансплантира

Душа не се трансплантира

20 Окт, 2018 Истории

Не ме гони!

Не ме гони!

19 Окт, 2018 Истории

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам