(Пред)училищни премеждия

Автор: Дарина Димитрова

Лятото свърши, с него и войната вкъщи. Така се чувствам, като генерал, връщащ се от бойното поле, ранен, но не и победен.

Училището е свещена институция за всяка майка, откъдето ѝ да го погледнеш. Вече са минали първите седем години, които не само са най-важни (за възпитанието на детето), но и най-тежки (за търпението и нервната система на всяка майка), с други думи може да се каже, че малко сме се калили. Днес ми става ясно защо около първия учебен ден социалните мрежи блокират от наплива на снимки, които майките качват от съдбовния ден. Ами радват се жениците, сега ги разбирам какво им е. Да си призная след 29 години живот разбрах колко много обичам училището и осъзнах, че лятото вече не ми е любимият сезон.

През дългата ваканция се наложи малкият Безнадежден случай да посещава частно детско заведение, демек – занималня. В последния ден, когато се явих да прибера звяра в клетката, т.е. да си взема детето у дома, го заварих в неприемлив, дори леко плашещ вид. Цялата му глава беше в брокат, а ноктите на едната ръка намацани стабилно с червен лак. Не било лак, маркер било, ама няма значение, защото няма измиване.

- Защо ти беше да се мацаш така? Приличаш на момиченце – се скарвам аз през зъби и сбръчквам вежди, като продължително се вглеждам в така невинното му изражение.

Какво да ми отговори детето – не знае – само ме гледа с големите си маслени очи, хванало блузката с двете си ръчички и я навива на ролце, ами забавлявало се е, явно за сметка на госпожата, която изглеждаше като последния мохикан. Видът ѝ беше леко изнервен, всъщност май ми беше сърдита, абе направо ѝ се искаше да ми плесне два бързи шамара и да ме напръска с Райд, че да не се множа повече. Досетих се аз, че това не е всичко и днес ПАК е имало изпълнения. Със свито сърце се опитах да разбера какво ново днес, но подсъзнанието ми ме блъскаше навън и настояваше мигом да избягам с двеста, даже с триста км/ч. и да намеря някоя заешка дупка, в която да се приютя за вечни времена, че да не чувам как продължението на моята свята личност през целия ден е бягало непрекъснато, говорило е без разрешение, спречкало се е с друго хлапе, набутало му е цяло кебапче в устата, смяло се е продължително, пипало е разни вещи без да пита, разляло си е боба с кюфтета и пр. И всичко това въпреки забележките на госпожата. Нахално дете ви казвам, но все пак разумът ми промъква плахо надеждата, че някое друго зверче я е ядосало толкова много, а моето е седяло в ъгъла свито на кълбо, та чак са забравили за съществуването му. Всъщност има ли такива деца? Има – прошепва вътрешния ми глас – но не твоето.

- Днес пак щуря. Явно е на моменти, защото предните дни беше толкова спокоен – опитва се да ми се усмихне, но очите ѝ пламтят, тембърът ѝ не е на фалцет, а тялото ѝ все още е в бойна готовност.

Че съжалявам се опитах да обясня, а тя ме прекъсна:

- Спокойно, ще го израсте.

Това ми прозвуча толкова обнадеждаващо, че ми идеше да подскоча от радост и да направя задно салто и веднага след това свещ и мост. Все пак не всеки вижда потенциал на бъдещ гений в моето дете, което ще спаси света от заразното зло или Трета световна война, нещо между Шрек, Супермен, Гъмбол, Хитлер и Пиночет. Пък и трябва да знаете, че госпожата е със солиден трудов стаж и опит като педагог, което ми вдъхва доверие, т.е. надежда, че тя е добрата орисница и веднага да се уверя дали не ме заблуждава, за да ни разкара по-бързо и никога повече да не ни види, питам:

- Наистина ли? – задавам глуповатия си въпрос едновременно недоверчиво, смутено, неуверено, с надежда, и бързам да разбера дали правилно чух.

- Да, да ще го израсте, не се притеснявайте, просто е малко по-буен.

Някак си не ѝ вярвам и тръгвам навъсена от детското бойно поле, продължавайки да хвърлям страшни погледи към малкия Безнадежден случай с невинно изражение.

Как да подготвим детето за първия учебен ден

pyrvi den2

Освен всичко останало, нашето училище си има и униформи. Нямах търпение да нагиздя бъдещият ученик-отличник и най-послушен в класа (тук дори и аз не си повярвах, но все пак имам право да мечтая). С тенденция за по-дълго износване на униформата и по съвет на шивачката, понеже щели да се свият при прането, предвидливо поръчах по-големия размер и в крайна сметка не се свиха. Сега освен всичко друго ще прилича и на Торбалан, но той е смело момче, вярвам, че ще го преживее. С радост нахлузвам панталон, след това риза, а накрая, сако и вратовръзка, като съвсем (не)очаквано чувам:

- Не ми е удобноооо!

- Трай малко, ще станеш красив, елегантен мъж – измърморвам и продължавам да закопчавам копчетата.

- Неее, не ми е удобнооооо.

- Имай търпение, де – опитвам се да овладея ситуацията, но май безуспешно.

- Неее – прави опит да реве.

... Тъй го хващам с едната си ръка отзад за полузакопчаната риза и го мятам със задоволство и с всичка сила през прозореца, както Джери мята Том, но майчиният ми инстинкт заговори и след кратък спор с него, се смилих и отказах от таз идея – нека хората да знаят, че не съм лош родител, ни па лош човек, и аз душа нося...

Така де, мечтая си аз, докато все още закопчавам копчетата на ризата, а то се прави, че реве, защото не понася бялата риза с тесните маншети. Продължавам да дюздисвам младежа, а той не че не е носил ризи, но тази беше изключително неудобна. Натъпках го в тез големи одежди, като вегетариански дюнер в арабска питка и, поглеждайки го вече в завършен вид, изпадам в истеричен смях. Гледката е покъртителна. Сякаш няма да пращам детето си на училище, а на някоя космическа експедиция. Е, нищо де, ще порасте, голяма работа, като ризата е мой размер, нали мъж ще става? Какво да се прави – съдба, докато детето навърши пълнолетие е в плен на своите родители – к‘вото кажат – това става, пък и още е твърде неориентирано, за да прецени колко зле изглежда всъщност. И именно това придава на изражението му хладнокръвност и самоувереност, каквато никой друг човек не би могъл да изрази в такъв момент.

Кой как изпраща детето си на училище - 6 типа майки

pyrvi den

Днес е първият учебен ден, затова подобаващо съм се нагиздила като за карнавал на плодородието, и напомням за плевел, случайно попаднал в градината пред баба ти с мотиката. Изпитвам смесени чувства, но най-вече радост и вътрешно подскачам, защото изпращам своя Пашкул на дълга (учебна) експедиция. Това означава, че аз вече ще оползотворявам малкото свободно време както си поискам, без да е нужно цял ден да вися на припек на някоя полусчупена, ръбеста пейка в някоя пренаселена площадка от диви, ревящи мистични създания и техните изнемощели майки.

На излизане от къщи решавам да спазя традицията с плисването на вода пред вратата… да му върви на детето и на шестици, и на знания, но най-вече на послушание. Плисвам водата, а то, излизайки, я заобикаля. Обяснявам аз какво и защо трябва да се случи, и че трябва да мине през водата на излизане, а той решава да мине на обратно. Както ѝ да е, да не ставам твърде скептична. Излизаме навън – превалява ситен дъжд. Трябваше да се върна да взема чадъри – не искам да съм суеверна, но умни хора са го казали..

Потегляме към новото начало. Чувствам се, сякаш аз съм първолак и си спомням как от малка мразех тълпите от хора. Нищо не се е променило. След като минах като танк през двама-трима нещастници най-накрая намерихме нашия прекрасен клас. Всички деца с раници, за да си приберат букварите, а нашата къде е – вкъщиииии. Няма нищо, нали чадъри имаме. В класната стая всички дадохме клетва пред госпожите да слушаме – и родители, и деца. Трябваше да кажем „обещавам“, ама какво обещах не чух, вероятно така става и с депутатите, давайки клетва да служат на народа. В крайна сметка се оказа, че и чадърът остана самотен и забравен в класната стая до утрешния ден.

А къде са бащите в цялата тази история ще попитате? Бащите, те са също толкова мистични, колкото и техните наследници. Затова друг път ще отделим заслужено внимание на техните особи. А засега се прекръствам и изричам на глас „Отче Наш… Смили се над нас.“, с надежда, че учебната година ще ни даде ново начало, нови знания, успехи, поводи за гордост и старт в живота без излишен стрес за нас – невръстните майки.

На добър час!


Препоръчваме ви още:

Нека полетят

Пред прага на училището

Какво имат нашите за домашно?

Последно променена в Петък, 21 Септември 2018 09:39
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам