Една стара, стара история

Автор: Ина Зарева

Онази част от утрото, когато слънцето вече се е родило, а луната все още не е заспала. Горещият юнски ден, през който хребетът на планината все още е сгушил преспа сняг. Дъждът над топлата, морска вода.

Това бяха те - прекалено различни, за да са заедно.

История, стара като света. Тя е разглезеното единствено дете в снобско семейство. Той е момче, което животът безпощадно е стъргал с остри нокти.

Тя беше денят, а той – нощта. Никой не познаваше вселената на другия и не подозираше за съществуването ѝ.

Тя беше надменна, властна и обидно щедра към останалите. Той живееше като сянка. Не искаше нищо, не очакваше нищо, не обещаваше нищо.

- Никой не ти е длъжен, малката! – смееше се той.

- Мога да имам всичко, което поискам! – тропваше с крак тя и си тръгваше, сред облак от парфюм и грим.

Случи се като земетресение в морето. Вълната се издигна, завъртя ги в лоното си и ги остави един до друг – съвсем сами и съвсем прозрачни.

Влюбиха се толкова силно, че луната и слънцето оставаха все по-често заедно, за да ги погледат.

За първи път тя не мислеше само за себе си, а той не се страхуваше от ноктите на живота. Бяха се вкопчили един в друг като пътници, изоставили багажа си на перона и хукнали след дълъг влак.

Тя гледаше в очите му и виждаше какво означава да се бориш. Той гледаше в нейните и разбираше какво означава някой да ти вярва.

Първата роза. Ключът за апартамента му. Обещанието.

И после родителите ѝ. Обиждаха я, удряха, нараняваха, заплашваха. Тя беше непреклонна.

После и него. Обиди и заплахи. Солидна сума пари, с която да напусне страната. Той се смееше с добрите си очи и беше непреклонен.

Изпратиха я в друг град. Да учи, да живее там и да го забрави.

Слънцето спря да изгрява. Луната ридаеше под облаците. Дъждът не свършваше и не свършваше. Дълги, траурни месеци. Сянката ѝ се носеше из града, вече не плачеше, но не се и усмихваше. Живееше ден за ден и само един смътен, ужасен страх за него я държеше жива. Само да е добре. Само да е добре.

Изправяше се отново и отново пред кладата, наречена родителска любов. Защо едната любов трябва да убие другата? Защо едната да е истинска, а другата не?

Един ден отвори вратата и небето лумна в очите му. Слънцето наостри копията си, за да ги защити, а луната спря времето.

- Тук съм. Оставам.

Любов, огън, планове и мечти. Но и безумен страх. И вина. Отровени залези. Мъртви изгреви. Не искаше да ги лъже и да ги наранява. Обичаше ги. Нима не знаят, нима не разбират?

Дълги, горчиви години. Най-хубавите им години, жигосани от най-близките ѝ хора. Във всяка радост – тъга. Във всяка любов – вина. Във всяка усмивка – гилотина. Само защото обича.

Разкриха ги. Нови порои обиди и рани. Нови страхове и палачи. Нови обвинения и клетви.

А той все така се усмихваше с добрите си очи и шепнеше: „Не им се сърди. И те те обичат.“

Не разбираше така любовта. Любовта не може да ранява и убива. Любовта не съсипва най-хубавото от младостта. Любовта разбира, прощава и подкрепя. Не, това не беше любов, беше нещо друго, на което не искаше да подчинява.

Истинският

eb33629b54975df1cfb48d524a4adb80 L

Ожениха се тайно. С най-близките си приятели. Съобщи им го. И те я обявиха за мъртва.

Не дойдоха да видят детето им. Майка ѝ дори не попита как е оцеляла от тежкото раждане. Не се обади нито веднъж през 9-те месеца и след това. Нищо. Студ и празнота. Когато тя се роди като майка, нейната сякаш замръзна в душата ѝ.

Сами. Тримата. Сами.

После родителите ѝ започнаха да остаряват. Потърсиха внучето си. То стана най-голямата им слабост.

Към нея – нищо. Към него – още по-малко.

Той все така се усмихваше с добрите си очи и шепнеше: „Не им се сърди.“

За да се роди слънцето в целия си блясък, луната трябва да си отиде. За да освети тя нощния небосклон, то трябва да заспи. За да дойде юли, планината трябва да отпусне снежния си хълбок. За да заблести морето, дъждът трябва да се поклони и да сгъне мокрото наметало. За да има мечтаното си семейство, тя трябваше да се откаже от предишното си. За да бъде с нея, той трябваше да остави достойнството си за пореден път в острите нокти на живота.

Днес никой не би предположил за бездната от лед около това щастливо детенце с любящи родители и глезещи го баба и дядо. Никой не би предположил, че някой някого е ранявал така смъртоносно.

История, стара като света. Любовта на двама души, от която по-голяма е само майчината. Или поне би трябвало.


Препоръчваме ви още:

Любовта няма религия

Фейсбук любовна история

Не се лъжи, животът е майтапчия

 

Последно променена в Неделя, 05 Август 2018 20:45
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам