Как едно 15-годишно момче разби сърцето ми

Автор: Анелия Зарева

Пътувам. Не надалеч, но относително често. На командировка, не че се разхождам безцелно, както ми се иска. Та тръгвам сутринта, пътят ми е познат, но пък движението е зверски натоварено заради ужасен инцидент. Приближавам село, намалявам скоростта и виждам момче, стои до пътя, погледът му забит в земята, раменете уморено отпуснати, само палецът на едната му ръка едва забележимо сочи нагоре. Инстинктивно набих спирачки и отбих встрани, детето се обърна след мен, но сякаш не можеше да повярва, че съм спряла заради него. Пътят там е адски тесен и въпреки че бях отбила встрани, камионите зад мен не можеха да минат, започна се една жестока симфония за 15 клаксона и 5 псувни. Отворих вратата и извиках:

- Ей, приятел, идвай бързо, че чичковците са прекарали дълга и самотна нощ и искат да си го изкарат на нас! – момчето вдигна раницата си и се затича към колата, отвори вратата и се стовари отзад с всичка сила.

- Извинявай, лельо, аз не разбрах, че заради мен спря, не ме е качвала жена досега. Извинявай!

- Няма за какво да ми се извиняваш, нищо не си направил, възрастните често са неудовлетворени от живота си и полагат големи усилия всички наоколо да разберат това!

Тръгнах бързо, за да преустановя вербалния израз на лошо възпитание на колегите и погледнах спътника си в огледалото. Изглеждаше тъжен. На външен вид - около 13-годишен, чист, но дрехите - износени, а на места - скъсани. Почувставах се адски неудобно, че го гледам така шпионски и реших да подхвана разговор:

- Къде отиваш, чедо?

- На училище. В Панагюрище – отговори любезно, но и някак раздразнено като всеки тийнейджър.

- Чудесно и аз съм за там, ще ти свърша работа! Ти автобуса ли изпусна?

- Не.

И не каза нищо повече, обаче аналитичният ми майчински мозък взе да върти варианти как едно дете стига до училище от село, в съседен град, без автобус... поне!

- Е, как ходиш на училище, някой кара ли те?

- Ами ей така, на стоп, всеки ден. Те, госпожите, знаят и не ми пишат отсъствия, но някой път изобщо не мога да отида.

- Обади се на мама да не се притеснява, че вече отиваш на училище – това също приписвам на майчинския си инстинкт. Той само ме погледна неразбиращо.

– Имаш ли телефон? - попитах.

- Имаме телефон, вкъщи.


Народ от високи хора

momche

Аз зяпнах като поразена от временно, но силно мозъчно увреждане, докато се опитвах да накарам мозъчните ми клетки да обработят чутото. Знаех, че трябва да кажа нещо, мъчех се да измисля нещо адекватно и, естествено, изтърсих най-голямата глупост, защото животът и роднините те учат да казваш „добър ден“ , но никой не те учи какво да кажеш на едно момче, което пътува всеки ден на стоп, за да отиде на училище.

- А какъв искаш да станеш, като порастеш, като станеш наистина голям, не че не си един малък мъж де, но като станеш голям мъж - и докато казвах всички тия глупости, само си повтарях - СПРИ БЕ, СПРИ СЕ БЕ, АЙДЕ МЛЪКНИ, ЗАТВОРИ Я ТАЯ УСТА !

- Искам да стана полицай, да помагам на хората да не ги тормозят, да ги спасявам и да взимам хубава заплата, за да си купуваме хубава храна и дрехи... някой път! Мама е без работа, а татко не знам къде е, само кака работи. Ти сигурно си добра майка и децата ти много те обичат, аз познавам хората, знам, че си такава.

Тук вече ясно чувах как сърцето ми се счупи. Първо беше малка пукнатина и изведнъж се превърна в паяжина от хиляди малки процепи тъга. Исках да спра, да го прегърна, да го взема с мен и да го гледам как расте и става от прекрасно дете - прекрасен мъж. И тогава се появи табелата, указваща началото на града.

След минута вече бях спряла колата, а момчето излизаше от колата.

- Не те питах на колко години си ? – казах.

- На 15 – и тръгна.

- Чакай, върни се! – със следващата си постъпка не се гордея изобщо, можех да направя толкова повече вместо това - Ето, вземи - извадих портфейла и му дадох 10 лева – Купи си един шоколад от мен.

- Много Ви благодаря, лельо. Чао.

- Чао, миличък!

Той се отдалечи, а аз си събирах бумагите от колата, докато се задавях в сълзи. Заключих колата и тръгнах, той вървеше на 50-ина метра от мен и се обръщаше на всеки 10 крачки да ми маха.

А сърцето ми вече беше купчина прах... малкото ми егоистично, вечно незадоволено и искащо, дребнаво сърце. Не огромно, обичащо и благодарно като неговото!

Никога няма да си простя, че не попитах за името му, за да знам кой разби сърцето ми!


Препоръчваме ви още:

Сатурнова дупка на 36

Райчо, който не стана мой

Умора на съчувствието

Последно променена в Понеделник, 16 Април 2018 18:23
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам