Къщичка за гълъби

Автор: Рени Маринова

Крачим сериозни един до друг: той – замислен, аз пред паник атака. Мисля бързо и засега безрезултатно. Отиваме в Бриколаж.

Всичко започна сутринта, когато Чиле ме попита:
- Мамо, ти на колко години си?
Отговорих му, че съм на четиресет и една, и продължих да мия чашите.
- Това са много години – заключи той и ме разсмя. Отпратих го да си обуе пантофите – отново шляпаше бос.
Но Момчил имаше въпроси.
- И ти ще умреш, нали, мамо?

Една сигнална лампичка светна в главата ми и спрях чешмата. Обърнах се към него – очите зад кръглите очила ме гледаха спокойно.

- Да, Чиле – отговорих и се молех да звуча безучастно.
- Кога ще умреш?

Лампичката в главата ми се умножи по сто. Мислите ми се разбягаха като коне, търсеха подходящите думи, с които да му обясня, че това ще стане след много, много време, той ще бъде голям и силен, ще има свои деца и няма да съм му толкова нужна... но Момчил стоеше срещу мен със своите сто сантиметра и ме гледаше с открития поглед на баща си.
- Не знам, Чилко. Никой не знае кога ще умре.

Усещах, че ръцете ми се изпотяват и опитах тайно да ги избърша в пижамата. Изпсувах на ум глупостта си да ме свари неподготвена с този въпрос. Не свалях очи от него. Имах усещането, че всеки миг ще отключа биполярно разстройство.
Момчил пристъпи от крак на крак, все още бос и пак така спокойно ме попита:
- А като умреш, ще се превърнеш ли в бял гълъб, като на дядо Боже Синът Му?
- Предполагам, че ще стане точно така, Чиле! – хванах се за думите му аз и дори вкарах усмивка – Дотогава има много, много време, но мисля, че ще стане точно така!
Той се позавъртя, взе една бисквита от шкафа и излезе от кухнята, а аз се строполих на стола и запалих цигара. Пижамата на гърба ми беше мокра.

Не очаквах подобна сутрин. Но изглежда Великден бе отключил в мозъка на сина ми картини, които искаха отговори. А може би вечният страх на детето от това да не бъде изоставено, се бе изострил в Момчил от атмосферата на Възкресението, макар че ревниво следя какво стига до ушите му от телевизора.
Можех да предположа какво се случваше сега в душата му, в мислите му.

„Тази рошава жена, която мие чашите, е моята мама. Тя е моето всичко. Тя се грижи за мен, защото съм още малък. Тя ме буди всяка сутрин, после тича с мен до детската градина. Вечер спя при нея, защото самичък ме е страх, нали съм малък. Тя ми дава да пипам косата й. Нейната коса ме успокоява. Тя ме учи да карам колело. И ме пази от колите. Тя не дава на никой да ми прави забележки. И се репчи на бащите, когато бутна без да искам, някое дете на площадката. Мама знае всичко, ама всичко!
А сега ми каза, че не знае кога ще умре!“

Не исках да съм на мястото на сина си в този момент. Пушех и се опитвах да си припомня дали и мен са ме вълнували такива мисли на седем. Израсла съм на село, в едни години, когато нещата бяха по-опростени. Родителите ни не се свеняха да ни отговарят с "не знам“.
Смъртта беше част от деня ми – докато ритахме топка, чувахме погребалната музика в някоя от улиците и знаехме, че някоя баба или старец повече няма да дойдат на седянката. Толкова.

Но синът ми живее в капсулования свят на панелната ни квартира, далече от тъжния вопъл на оплаквачките, за него смъртта е нещо абстрактно, може би близко до компютърните игри, където по магичен начин героят оживява след като е убит и има дори още пет живота.
И може би това е по-приемливото лице на смъртта. Поне в неговата възраст.
Замислих се и кога е и точната възраст, в която трябва да се съобщи на едно дете, че има и вечна раздяла.
Такава, която не се прекъсва по телефона с думите: „ Да вземеш да наминеш довечера.“
Трябваше да отида при него сега и да се опитам да намеря точните думи, с които да потуша въпросите в остриганата му главица, но ей Богу, нито думи намирах, нито сили да се помръдна от стола.
Седях, пушех и гледах в точка.

Чиле се появи отново с облечен наопаки пуловер и смешно разкривени чорапи.
- Хайде да отидем до Бриколаж, мамо! – ентусиазирано ме задърпа от стола с малката си ръка.
- В Бриколаж! И какво да правим там, бе дете?!
И детето имаше отговор.
- Помниш ли, когато ходихме да ми търсиш килимче? А? Помниш ли? Там видяхме къщичка за птици, една такава къщичка от дърво. Отиваме да купим къщичката. Тя става и за гълъби. Искам да я сложим на терасата. 

Мислено се помолих за края на този кошмар, но Чиле ме гледаше със смесица от ентусиазъм и упорство.
Познах този поглед. Познавам го от тринайсет години.
Отидох да се обличам.

„Господи – занареждах на ум – Ти знаеш, колко съм Те молила за Чиле! И колко много съм го искала! И колко съм Ти благодарна! Ама не може ли, бе Боже, да е малко по-перде? Защо е толкова чувствителен – всичко да преживява, всичко да го докосва? Моля Те, направи го футболист! Да рита топка искам! Да стреля с прашка, искам! Не искам да страда с трудни въпроси! Въобще не искам да има въпроси! Чуваш ли ме ти сега, или си зает да възкръсваш?!!!“

Усещах, че отивам към богохулство и спрях молитвата. Всъщност Момчил ме спря. Стоеше зад мен и усмихнат ми подаваше обувки с висок ток.
- Може ли да обуеш тези обувки, а? - явно искаше да съм хубава.
- Разбира се, Чиле! И през ум не ми минава, че мога да отида без токчета да си купувам къщичка!

Обух високите обувки. Сложих дори и грим, и сега вървяхме със сина ми към Бриколаж. Главата ми се пръскаше от усилие да намеря начин да спра навреме това безумие. На светофара спряхме за минутка. И заедно със зелената светлина, на мен ми просветна идеята.
Обърнах го към себе си и му заявих, че НЕ! Ами не съм съгласна.
- Докато дойде време да се превърна на гълъб, ще минат много, ама наистина много години. Къщичката, която сега ще купим, вече няма да е модерна, а аз обичам модерните работи. Знаеш, че мама обича да е по модата. Не, не става, и не искам немодерна къщичка за себе си.

А той ме гледаше с най-зелените си, най-умните си очи и се включи в моя ентусиазъм.
- Да, мамо! Ти понякога си голяма мацка и си модерна много! Аз като стана голям ще ти направя къщичка. Аз ще позная кой гълъб си и бързо ще направя къщичката. Да. А сега... сега може ли да ми купиш играчка, а? – хитро продължи той и след секунда вече надаваше крясъци да не го хапя пред хората, че вече е голям..
Рязко сменихме посоката към магазина за играчки. Токчетата ми вече звучаха доста по-бодро и пак мислено се обърнах към Небето, да вземе да ми прости, че преди минути съм се репчила.
Искам си Чилко точно такъв – чувствителен и с въпроси.
Нали именно въпросите са пътя към истинното изживяване на този свят!
А отговорите, които търсим и които намираме, ни карат да сме хем различни, хем толкова еднакви!

Един въпрос - а колкото са хората, толкова и отговорите!

Шарен свят.
Като Великденски яйца.

Христос Воскресе!


Препоръчваме ви още:

Баба Чума

За хората, които се счупват, и другите, които го допускаме

Картинката

Последно променена в Вторник, 10 Април 2018 12:38
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да ги научим да учат

Да ги научим да учат

18 Сеп, 2018 Възпитание

Възпитание според зодията

Възпитание според зодията

17 Сеп, 2018 Възпитание

Пред прага на училището

Пред прага на училището

17 Сеп, 2018 Образование

Расте, но не старее

Расте, но не старее

17 Сеп, 2018 Истории

Не искам да съм мечка

Не искам да съм мечка

16 Сеп, 2018 Възпитание

Чао, чао, какиии!

Чао, чао, какиии!

16 Сеп, 2018 Образование

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам