Къщичка за гълъби

Автор: Рени Маринова

Крачим сериозни един до друг: той – замислен, аз пред паник атака. Мисля бързо и засега безрезултатно. Отиваме в Бриколаж.

Всичко започна сутринта, когато Чиле ме попита:
- Мамо, ти на колко години си?
Отговорих му, че съм на четиресет и една, и продължих да мия чашите.
- Това са много години – заключи той и ме разсмя. Отпратих го да си обуе пантофите – отново шляпаше бос.
Но Момчил имаше въпроси.
- И ти ще умреш, нали, мамо?

Една сигнална лампичка светна в главата ми и спрях чешмата. Обърнах се към него – очите зад кръглите очила ме гледаха спокойно.

- Да, Чиле – отговорих и се молех да звуча безучастно.
- Кога ще умреш?

Лампичката в главата ми се умножи по сто. Мислите ми се разбягаха като коне, търсеха подходящите думи, с които да му обясня, че това ще стане след много, много време, той ще бъде голям и силен, ще има свои деца и няма да съм му толкова нужна... но Момчил стоеше срещу мен със своите сто сантиметра и ме гледаше с открития поглед на баща си.
- Не знам, Чилко. Никой не знае кога ще умре.

Усещах, че ръцете ми се изпотяват и опитах тайно да ги избърша в пижамата. Изпсувах на ум глупостта си да ме свари неподготвена с този въпрос. Не свалях очи от него. Имах усещането, че всеки миг ще отключа биполярно разстройство.
Момчил пристъпи от крак на крак, все още бос и пак така спокойно ме попита:
- А като умреш, ще се превърнеш ли в бял гълъб, като на дядо Боже Синът Му?
- Предполагам, че ще стане точно така, Чиле! – хванах се за думите му аз и дори вкарах усмивка – Дотогава има много, много време, но мисля, че ще стане точно така!
Той се позавъртя, взе една бисквита от шкафа и излезе от кухнята, а аз се строполих на стола и запалих цигара. Пижамата на гърба ми беше мокра.

Не очаквах подобна сутрин. Но изглежда Великден бе отключил в мозъка на сина ми картини, които искаха отговори. А може би вечният страх на детето от това да не бъде изоставено, се бе изострил в Момчил от атмосферата на Възкресението, макар че ревниво следя какво стига до ушите му от телевизора.
Можех да предположа какво се случваше сега в душата му, в мислите му.

„Тази рошава жена, която мие чашите, е моята мама. Тя е моето всичко. Тя се грижи за мен, защото съм още малък. Тя ме буди всяка сутрин, после тича с мен до детската градина. Вечер спя при нея, защото самичък ме е страх, нали съм малък. Тя ми дава да пипам косата й. Нейната коса ме успокоява. Тя ме учи да карам колело. И ме пази от колите. Тя не дава на никой да ми прави забележки. И се репчи на бащите, когато бутна без да искам, някое дете на площадката. Мама знае всичко, ама всичко!
А сега ми каза, че не знае кога ще умре!“

Не исках да съм на мястото на сина си в този момент. Пушех и се опитвах да си припомня дали и мен са ме вълнували такива мисли на седем. Израсла съм на село, в едни години, когато нещата бяха по-опростени. Родителите ни не се свеняха да ни отговарят с "не знам“.
Смъртта беше част от деня ми – докато ритахме топка, чувахме погребалната музика в някоя от улиците и знаехме, че някоя баба или старец повече няма да дойдат на седянката. Толкова.

Но синът ми живее в капсулования свят на панелната ни квартира, далече от тъжния вопъл на оплаквачките, за него смъртта е нещо абстрактно, може би близко до компютърните игри, където по магичен начин героят оживява след като е убит и има дори още пет живота.
И може би това е по-приемливото лице на смъртта. Поне в неговата възраст.
Замислих се и кога е и точната възраст, в която трябва да се съобщи на едно дете, че има и вечна раздяла.
Такава, която не се прекъсва по телефона с думите: „ Да вземеш да наминеш довечера.“
Трябваше да отида при него сега и да се опитам да намеря точните думи, с които да потуша въпросите в остриганата му главица, но ей Богу, нито думи намирах, нито сили да се помръдна от стола.
Седях, пушех и гледах в точка.

Чиле се появи отново с облечен наопаки пуловер и смешно разкривени чорапи.
- Хайде да отидем до Бриколаж, мамо! – ентусиазирано ме задърпа от стола с малката си ръка.
- В Бриколаж! И какво да правим там, бе дете?!
И детето имаше отговор.
- Помниш ли, когато ходихме да ми търсиш килимче? А? Помниш ли? Там видяхме къщичка за птици, една такава къщичка от дърво. Отиваме да купим къщичката. Тя става и за гълъби. Искам да я сложим на терасата. 

Мислено се помолих за края на този кошмар, но Чиле ме гледаше със смесица от ентусиазъм и упорство.
Познах този поглед. Познавам го от тринайсет години.
Отидох да се обличам.

„Господи – занареждах на ум – Ти знаеш, колко съм Те молила за Чиле! И колко много съм го искала! И колко съм Ти благодарна! Ама не може ли, бе Боже, да е малко по-перде? Защо е толкова чувствителен – всичко да преживява, всичко да го докосва? Моля Те, направи го футболист! Да рита топка искам! Да стреля с прашка, искам! Не искам да страда с трудни въпроси! Въобще не искам да има въпроси! Чуваш ли ме ти сега, или си зает да възкръсваш?!!!“

Усещах, че отивам към богохулство и спрях молитвата. Всъщност Момчил ме спря. Стоеше зад мен и усмихнат ми подаваше обувки с висок ток.
- Може ли да обуеш тези обувки, а? - явно искаше да съм хубава.
- Разбира се, Чиле! И през ум не ми минава, че мога да отида без токчета да си купувам къщичка!

Обух високите обувки. Сложих дори и грим, и сега вървяхме със сина ми към Бриколаж. Главата ми се пръскаше от усилие да намеря начин да спра навреме това безумие. На светофара спряхме за минутка. И заедно със зелената светлина, на мен ми просветна идеята.
Обърнах го към себе си и му заявих, че НЕ! Ами не съм съгласна.
- Докато дойде време да се превърна на гълъб, ще минат много, ама наистина много години. Къщичката, която сега ще купим, вече няма да е модерна, а аз обичам модерните работи. Знаеш, че мама обича да е по модата. Не, не става, и не искам немодерна къщичка за себе си.

А той ме гледаше с най-зелените си, най-умните си очи и се включи в моя ентусиазъм.
- Да, мамо! Ти понякога си голяма мацка и си модерна много! Аз като стана голям ще ти направя къщичка. Аз ще позная кой гълъб си и бързо ще направя къщичката. Да. А сега... сега може ли да ми купиш играчка, а? – хитро продължи той и след секунда вече надаваше крясъци да не го хапя пред хората, че вече е голям..
Рязко сменихме посоката към магазина за играчки. Токчетата ми вече звучаха доста по-бодро и пак мислено се обърнах към Небето, да вземе да ми прости, че преди минути съм се репчила.
Искам си Чилко точно такъв – чувствителен и с въпроси.
Нали именно въпросите са пътя към истинното изживяване на този свят!
А отговорите, които търсим и които намираме, ни карат да сме хем различни, хем толкова еднакви!

Един въпрос - а колкото са хората, толкова и отговорите!

Шарен свят.
Като Великденски яйца.

Христос Воскресе!


Препоръчваме ви още:

Баба Чума

За хората, които се счупват, и другите, които го допускаме

Картинката

Последно променена в Вторник, 10 Април 2018 12:38
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

#thessaloniki #theoldport #justloveit

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на