Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Благовещение

Автор: Ина Зарева

- Благовесте, Благовестееее, само името ти благо, а ти – жив дявол! – изстена достолепният учител, когато задъханото момче влетя в клас. Половината час вече беше минал. Децата, до този момент съсредоточени върху контролното, вдигнаха очи, разшумяха се, разсмяха се и започваха да подвикват различни шеги към съученика си.
- Сядай, Благовесте, и да не си гъкнал! – строго нареди класният.
- Слушам, господине! – комично козирува ученикът и с гръм и трясък се стовари на празния първи чин.
Седеше там, за да не пречи на останалите и да е под пряк контрол на учителите. Нямаше по-своенравно и неконтролируемо дете от него в цялото училище. Как ли не го увещаваха преподавателите му да идва редовно в часовете и поне една тетрадка да носи в тая негова парцалива мешка. Той се смееше, клатеше глава и после бясно хукваше по дългите коридори. Когато все пак присъстваше на някой урок и благоволеше да слуша, запомняше всяка дума от него. На другия ден рецитираше чутото и през смях казваше:
- Ето че съм умен! За какво ми е тетрадка?! – и пак с тази негова предизвикваща усмивка хукваше толкова бързо, като че няма да му стигне животът да свърши всичко.
Само неговото име се спрягаше и на учителските съвети. Каква нова щуротия измислил днес, как си пеел по време на класното и децата не можели да се съсредоточат, как прескочил високата ограда на двора и едва не го блъснала минаваща кола. Родителските срещи протичаха еднотипно – всеки учител влизаше с въпроса: „Тук ли са родителите на Благовест?“
Майка му идваше всеки път. Крехка, малка жена с топла усмивка и потънали дълбоко очи. Изслушваше упреците, задържаше сълзите си и излизаше от класната стая още по-малка и прегърбена. На двора я чакаше синът й – навел глава, но очите му живи и игриви – само търсят накъде да хване пътя. Майка му го прегръщаше и тихичко нареждаше:
- Знаеш, че не мога да те ударя, а ми идва да те пребия! Защо, бе Благовесте? Защо пак? Нали ми обеща? Нали се уговорихме?
Благовест се притиска в силно в нея, очите му се укротяват. Не иска да бяга повече, не иска да наранява тази негова толкова красива и измъчена майка.
- Няма повече! – изхриптява в обятията ѝ.
И двамата знаят, че няма да спази обещанието си. Прибират се мълчаливо. Хапват набързо от прозрачната супа. Майка му разчиства масата и вади шевната машина. Ако не е надомната работа, изобщо няма да се оправят само с едната ѝ заплата. Баща му си отиде от цироза преди две години и им остави само лоши дългове и чупливи спомени.
„Благовесте, престани веднага!“ „Благовесте, наказан си!“ „Благовесте, невъзможен си! Писна ми от тебе!“ Беше свикнал с това. И той не знаеше защо го прави. Нещо все не го свърташе на едно място и го избиваше на някоя дивотия. Като не може да има телефони и маратонки като на другите, поне може да е по-интересен и забавен от тях. И раждаше поредната щуротия, от която класният му се прегърбваше още повече, а очите на майка му хлътваха още по-навътре.
- Тишина! Да видим кой е тук и кой не е. – умореният учител отвори дневника.
- Господине, Благовест се обади, че е болен – вдигна ръка русоляво момче. Двамата живееха в един вход и често играеха заедно.
Класът избухна в смях. „Знаем ги тези негови болести“ – възкликнаха децата.
Но Благовест не дойде нито на следващия, нито на по-следващия ден. Не се появи цяла седмица. Класът ставаше все по-шумен и невъздържан. Уж всички само с Благовест се оправдаваха, че нарушава реда и дисциплината, а като го нямаше се надпреварваха да го надминат.
Класният влезе мрачно и дори не извика „Тишина!“, както обикновено. Седна с мъка на стола си. Захлупи лице с длани и поседя така, докато децата не го забелязаха. Объркани се спогледаха, спряха да щуреят и мълчаливо се върнаха на чиновете си.
- Деца, Благовест е болен. Много болен – каза бавно учителят – Има рак.
Децата застинаха. Няколко момичета захлипаха. Момчетата гледаха втренчено пред себе си.
Следващите дни минаха все така вцепенено. Никой не обсъждаше нищо на глас. Само наум бяха мислите, самообвиненията, страховете. Най-тежко го понасяше класният. „Много строг бях! Трябваше да съм по-мек. Ами ако съм го стресирал?“ – мислеше си учителят.
Децата също вътре в себе си се бореха с чувство за вина или недовършеност: „Той нищо лошо не ми е направил“, „Аз все с него се оправдах, а той не беше виновен!“, „Можех да му помагам с домашните поне, той как ми подсказваше всеки път...“ – препускаха мислите им.
- Трябва да помогнем! Какво ли е на майка му сега? Веднага трябва да направим нещо! – излязоха от транса изведнъж и учителите, и учениците.
Непоносимият, невъзможен Благовест отново обедини всички, но този път не срещу, а за себе си. Никой вече не си спомняше закъсненията и отсъствията му, инатливостта и бунтарството му, бяганията и щуротиите. Сега всички искаха само да бъде здрав и да се върне.
Кутии за дарения, изложби, концерти, базари – деца и родители измисляха всевъзможни начини да съберат сумата за лечение в чужбина и влагаха в тях всичко от себе си. Учителите ги подкрепяха и отделяха каквото могат от скромните си заплати. Помогнаха и организации.
През пролетта Благовест замина за чужбина. Майка му, с очи черни като пресъхнали дупки, прегърна децата и учителите, които ги изпратиха на летището, а треперещите ѝ устни повтаряха: Благодаря! Благодаря! Благодаря! Благодаря!
Съучениците на Благовест всеки ден информираха класния си за разговорите им по скайп. Криел се той, да не му виждат голата главица, но звучал бодро. Още е в болницата. Нови вливания започвал. Праща поздрави. Ще си идва скоро. Отлага се идването. Не са добри изследванията. Пак вливания.
Така се редуваха съобщенията в клас и никой не смееше да пита повече. Негласното споразумение се нарушаваше само от нови предложения за благотворителни акции, с които да успеят да изпратят още малко помощ, че да не се прекъсва лечението.
Затърколиха се седмиците и месеците като преяли котараци по гръбнака на годината. Редуваха се делници и празници, изпити и ваканции. Затуптяха човешките животи и битиета в изконния си ритъм. Занизаха се и годините.
- Благовесте, Благовестееее, само името ти благо, а ти – жив дявол! – засмя се възрастният учител и прегърна младия мъж. После се обърна към възбудените ученици в класната стая:
- Това деца, е най-юначното момче, което познавам, и от което ми побеля косата. Той преживя много. Наложи се да прекъсне училище за доста време. Но когато се върна не само навакса, но завърши с отличие. А какъв дявол беше! И ето ви го сега – любимият ви актьор. Питайте го каквото искате да ви обясни за живота, та дано него послушате, като не ме чувате мен. - каза през смях.
- И друго, деца – тонът му стана сериозен - Благовест не е дошъл тук само да припадат момичетата по него и момчетата да му гледат мускулите, ами донесе голямо, даже прекалено голямо дарение за училището.
Разшумяха се децата като житни класове и се раззвъняха като камбани гласовете им.
- Тишина! – извика класният и пред двамата мъже се издигна гора от ръце. Всеки искаше пръв да зададе въпрос и да си вземе автограф от силния мъж с блага усмивка, който изпълваше екраните им всяка вечер. Някои дори се сетиха да му честитят празника.
Беше Благовещение.

**************

Ако тази история ви е трогнала, може би ще ви хареса и някоя от следните: 

Мамешката мафия

Васко Белия 

За хората, които се счупват и другите, които го допускаме 

Последно променена в Събота, 24 Март 2018 22:12
Прочетена 3426 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Сами пишем себе си

Сами пишем себе си

25 Апр, 2018 Истории

Въпрос на оцеляване

Въпрос на оцеляване

25 Апр, 2018 Здраве

Удобното дете

Удобното дете

25 Апр, 2018 Възпитание

Майката не е само "инкубатор"

Майката не е само "инкубатор"

25 Апр, 2018 Добра форма

Бавачка или баба

Бавачка или баба

25 Апр, 2018 Възпитание

Facebook

Hi, Granny :) #mamaninja #grandson #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on